— Нещо като роднина? – изуми се Луси, която не бе сигурна как да реагира на нетипичния за лейди Бриджъртън неуверен тон. – Какво ще рече „нещо“?

— Ами неговият брат е женен за сестрата на съпругата на един от братята на моя съпруг.

— О! – Луси успя да запази любезното изражение на лицето си. – Тогава сте близки роднини?

Лейди Бриджъртън се засмя.

— Харесвам ви, лейди Лусинда. А колкото до Невил… ами сигурна съм, че ще го намерите за забавен. А ето го и него. Невил! Невил!

Луси наблюдаваше лейди Бриджъртън, която се спусна да посрещне господин Невил Бърбрук, появил се на вратата. Те вече бяха представени, естествено, още в началото на гостуването им в дома на виконт и виконтеса Бриджъртън. Но Луси още не бе разговаряла е господин Бърбрук, дори не го бе виждала отблизо. Изглеждаше приветлив и весел младеж, с румено лице и разрошена руса коса.

— Привет, лейди Бриджъртън – откликна той и някак си успя да се спъне в крака на една изящна масичка, докато влизаше в стаята. – Тази сутрин закуската беше чудесна. Особено херингата.

— Благодаря ви – отвърна лейди Бриджъртън и погледна обезпокоено китайската ваза, която в момента се поклащаше върху масичката. – Сигурна съм, че помните лейди Лусинда.

Те си размениха поздрави, след което господин Бърбрук попита:

— Обичате ли херинга?

Луси погледна първо към Хърмайъни, после към лейди Бриджъртън за напътствие, но и двете изглеждаха не по-малко слисани от нея, затова тя само промърмори:

— Ъъ… да?

— Прекрасно! – възкликна господин Бърбрук. – Между другото, това там жълтоклюна рибарка ли е?

Луси удивено примигна. Погледна към лейди Бриджъртън, но установи, че виконтесата упорито избягва погледа ѝ.

— Жълтоклюна рибарка, значи – смотолеви накрая, тъй като не можа да измъдри по-подходящ отговор.

От своя страна господин Бърбрук вече се бе запътил към прозореца и на нея не и остана нищо друго, освен да го последва. Тя надникна навън. Не видя никакви птици.

Междувременно с крайчеца на окото си девойката забеляза, че господин Бриджъртън бе влязъл в стаята и се бе заел да очарова Хърмайъни. Господи, каква красива усмивка имаше този мъж! Белозъба и стигаща до очите, за разлика от повечето отегчени млади аристократи, които Луси бе срещала. Господин Бриджъртън се усмихваше така, сякаш наистина му бе весело и леко на душата.

В което, разбира се, нямаше нищо странно, тъй като той се усмихваше на Хърмайъни, от която очевидно бе запленен.

Луси не можеше да чуе какво си говореха, но много лесно разпозна изражението на Хърмайъни. Любезно, естествено, тъй като Хърмайъни никога нямаше да бъде нелюбезна. Навярно никой друг не можеше да го забележи, но Луси, която толкова добре познаваше приятелката си, знаеше, че Хърмайъни просто търпи ухажването на господин Бриджъртън с кимвания и мили усмивки, докато мислите ѝ се рееха някъде много, много надалече.

При онзи проклет господин Едмъндс.

Луси стисна зъби, докато се преструваше, че търси рибарки, жълтоклюни или не, с господин Бърбрук. Нямаше причина да не смята господин Едмъндс за симпатичен млад мъж, но истината беше, че родителите на Хърмайъни никога нямаше да одобрят този съюз. А Хърмайъни може и да вярваше, че ще може да живее щастливо със секретарска заплата, но Луси определено бе сигурна, че след като стихнат първите брачни възторзи, приятелката ѝ ще бъде нещастна.

А и тя можеше да сключи толкова по-добър брак. Беше очевидно, че Хърмайъни можеше да се омъжи за всеки. За всеки. Не бе нужно да ѝ уреждат съпруг. Ако пожелаеше, можеше да бъде кралицата на висшето общество.

Луси наблюдаваше господин Бриджъртън, докато кимаше и слушаше с половин ухо господин Бърбрук, който отново се бе върнал на темата за херингата. Господин Бриджъртън беше идеален. Нямаше титла, но Луси не беше толкова безсърдечна, за да смята, че Хърмайъни трябва да се омъжи за някой от най-знатната аристокрация. Тя просто не биваше да пада до нивото на секретар, за бога!

Освен това господин Бриджъртън беше изключително красив, с тъмнокестенява коса и прекрасни лешникови очи. А и произхождаше от уважавано семейство, с благоразумни роднини, което според Луси говореше в негова полза. Когато една жена се омъжва за един мъж, тя се омъжваше и за семейството му.

Луси не можеше да си представи по-добър съпруг за Хърмайъни. Е, предполагаше, че не би възразила, ако господин Бриджъртън бе първи по реда на унаследяване на титлата маркиз, но човек не можеше да има всичко на този свят. Но най-важното бе, че Луси бе сигурна, че той ще направи Хърмайъни щастлива, въпреки че приятелката ѝ все още не го бе осъзнала.

— Аз ще помогна това да се случи – промърмори под нос Луси.

— Ъ? – стресна се господин Бърбрук. – Открихте ли птицата?

— Ето там – Луси посочи едно дърво.

Той се наклони напред.

— Наистина ли?

— О, Луси! – разнесе се гласът на Хърмайъни.

Девойката се обърна.

— Ще тръгваме ли? Господин Бриджъртън вече изгуби търпение.

— Аз съм изцяло на вашите услуги, госпожице Уотсън – заяви въпросният джентълмен. – Ще тръгнем, когато пожелаете.

Хърмайъни стрелна Луси с поглед, в който ясно се четеше, че тя няма търпение да тръгне, затова Луси обяви:

— Нека тогава да вървим!

Взе господин Бърбрук под ръка и му позволи да я поведе към главната алея. Луси успя да изписка само веднъж, макар че небесата ѝ бяха свидетел, че се спъна поне три пъти. Само един Господ знаеше, но господин Бърбрук прояви завидния талант да открива върху напълно равна поляна всякакви корени, камъни и буци и я водеше право към тях.

Ей, богу!

Луси мислено се подготви за следваща рана. Очертаваше се доста болезнена разходка. Но и ползотворна. Когато се върнат у дома, Хърмайъни поне ще бъде заинтригувана от господин Бриджъртън.

Луси щеше да се погрижи за това.

* * *

Ако Грегъри бе имал някакви съмнения по отношение на госпожица Хърмайъни Уотсън, те мигом отлетяха в мига, в който тя мушна ръка под лакътя му. Заля го усещането, че всичко си е дошло на мястото, някаква странна мистична увереност в това, че се бяха съединили две половинки. Тя идеално му подхождаше. Двамата си подхождаха.

И той я искаше.

Това дори не беше обикновено желание. Всъщност беше доста особено. Не изпитваше нищо, приличащо на плебейска похот. Това беше нещо друго. Нещо, което идваше отвътре. Той просто искаше тя да му принадлежи. Искаше да я гледа и да знае. Да знае, че тя ще носи името му, ще носи децата му под сърцето си и всяка сутрин ще го поглежда влюбено над чашата с шоколад.

Щеше му се да ѝ разкаже за всичко това, да ѝ сподели мечтите си, да нарисува картината на съвместния им живот, но не беше глупак, затова само отбеляза, докато я водеше към входната алея:

— Тази сутрин изглеждате изключително красива, госпожице Уотсън.

— Благодаря – отвърна тя.

И не каза нищо повече.

Той се прокашля.

— Добре ли спахте?

— Да, благодаря.

— Харесва ли ви гостуването?

— Да, благодаря – прозвуча явно неизменният ѝ отговор.

Странно, но той винаги бе мислил, че разговорът с жената, за която жадуваше да се ожени, ще протича малко по-лесно.

Напомни си, че тя все още си въобразяваше, че е влюбена в друг мъж. Някой неподходящ, ако се съди по снощната забележка на лейди Лусинда. Как го бе нарекла тя – по-малкото зло?

Грегъри погледна напред. Лейди Лусинда се препъваше пред него с господин Невил Бърбрук под ръка, който явно така и не се бе научил да нагажда крачката си според дамата. Тя, изглежда, добре се справяше, макар да му се стори, че по някое време дочу тих вик на болка.

Мислено поклати глава. Навярно е била някоя птица. Невил не беше ли заявил, че е видял цяло ято през прозореца?

— Отдавна ли сте приятелки с лейди Лусинда? – попита Грегъри своята спътница. Естествено, знаеше отговора; лейди Лусинда му го бе казала миналата нощ. Но не можа да измисли какво друго да каже. А и трябваше да зададе такъв въпрос, че на него да не може да се отговори само с „да, благодаря“ или „не, благодаря“.