Всъщност точно така го бе описал господин Бриджъртън, когато разказваше за семейството си.

Луси знаеше, че може да разчита на Хърмайъни. А Хърмайъни знаеше същото за нея. И Луси се съмняваше, че на този свят има още някого, за когото би могла да каже същото. Навярно брат ѝ. Ричард щеше винаги да ѝ се притече на помощ, ако се нуждаеше, но напоследък двамата се виждаха толкова рядко. Жалко наистина. Като малки деца бяха много близки. Затворени във Фенсуърт Аби, те рядко имаха с кого да си играят освен един с друг. За щастие, през по-голяма част от времето се разбираха и рядко се караха.

Девойката се застави да се върне в настоящето и погледна господин Бриджъртън. Той все още стоеше мълчаливо и я гледаше с изражение на учтиво любопитство. Луси бе обзета от странното усещане, че ако му разкаже всичко – за Хърмайъни, за брат си Ричард, за Фенсуърт Аби и колко прекрасно е било да отиде в училището…

Той щеше да разбере. На пръв поглед може и да изглеждаше невъзможно, защото той бе отраснал в толкова голямо и задружно семейство. Навярно не знаеше какво означава да си самотен, да искаш да кажеш нещо, но да няма на кого. Но някак си – по очите му, които внезапно станаха по-зелени, осъзна тя, и толкова съсредоточени върху лицето й…

Тя преглътна. За бога, какво ставаше с нея, че не можеше да довърши собствените си мисли?

— Аз само искам Хърмайъни да е щастлива – успя да пророни. – Надявам се, че го разбирате.

Той кимна, после насочи поглед към останалите участници в пикника.

— Ще се присъединим ли към тях? – предложи и тъжно се усмихна. – Струва ми се, че господин Бърбрук успя да нахрани госпожица Уотсън с три парчета пай.

Луси почувства как в гърдите ѝ се надига смях.

— О, боже!

— Трябва да се върнем заради здравето ѝ, ако не заради нещо друго – добави той с очарователно безстрастен тон.

— Ще помислите ли върху това, което ви казах? – попита Луси, слагайки ръка върху лакътя му.

— Ще помисля – кимна той.

Тя малко по-силно стисна ръката му.

— Права съм за това. Уверявам ви, че не греша. Никой не познава Хърмайъни по-добре от мен. И никой толкова дълго не е наблюдавал как всички онези джентълмени се опитват безуспешно да спечелят благосклонността ѝ.

Господин Бриджъртън извърна глава и погледите им се срещнаха. За миг двамата останаха напълно неподвижни и Луси се досети, че той я преценява, при това го правеше по такъв начин, че тя би трябвало да се почувства неловко.

Но не се почувства. И това бе най-странното нещо. Той се взираше в нея, все едно можеше да надникне в самата ѝ душа, но тя не изпита ни най-малко неудобство. Тъкмо напротив, колкото и да бе странно, ѝ беше… приятно.

— За мен ще бъде чест да приема съвета ви за госпожица Уотсън – заяви той и се обърна, за да поемат към мястото на пикника. – И ви благодаря, задето ми предлагате помощта си, за да я спечеля.

— Б-благодаря – заекна Луси, защото нали точно това бе намерението ѝ?

Но в този момент осъзна, че вече не се чувства толкова спокойно и приятно.

* * *

Грегъри спази съвсем точно насоките на лейди Лусинда. Същата вечер той не отиде при госпожица Уотсън, когато гостите се събраха преди вечеря в салона. Когато се преместиха в трапезарията, той не направи опит да наруши светския порядък и да си смени мястото така, че да седне до нея. А когато джентълмените изпиха портвайна си и се присъединиха към дамите в музикалния салон, за да послушат солово изпълнение на пианото, той седна на задния ред, въпреки че госпожица Уотсън и Луси стояха сами и щеше да бъде лесно – и дори очаквано – да се спре и за кратко да си побъбри с тях.

Но не, той твърдо се придържаше към тази навярно неразумна тактика, затова решително се отправи към дъното на салона. Видя как госпожица Уотсън си намери място през три редици пред него, а после се настани удобно на стола си и най-накрая си позволи да се полюбува на тила ѝ.

Което щеше да бъде доста увлекателно занимание, ако можеше да мисли за нещо друго освен за пълната ѝ липса на интерес. Към него.

Честно казано, дори да му пораснеха две глави и опашка, едва ли щеше да бъде удостоен с нещо повече от любезната полуусмивка, с която тя изглежда даряваше всички. Най-много.

А Грегъри не бе свикнал да получава такава реакция от жените. Не очакваше всички да припадат по него, но когато полагаше усилия, обикновено се радваше на много по-добри резултати от настоящия.

А и беше дяволски дразнещо.

И така, той наблюдаваше двете девойки, изгаряйки от желание те да се обърнат, да се размърдат на столовете или по някакъв начин да дадат знак, че са усетили присъствието му. Накрая, след три концерта и една фуга, лейди Лусинда бавно извърна глава.

Грегъри с лекота прочете мислите ѝ.

Бавно, бавно, престори се, че поглеждаш към вратата, за да видиш дали някой влиза. Бързо стрелни поглед към господин Бриджъртън…

Той вдигна чашата си в знак на поздрав.

Тя ахна – поне той се надяваше да го е сторила – и бързо се обърна.

Грегъри се усмихна. Навярно не би трябвало толкова да се радва на неудобството ѝ, но честно, това беше единственият интересен момент за цялата вечер.

Колкото до госпожица Уотсън… дори и да бе почувствала жаркия му поглед, с нищо не се издаде. На Грегъри му се щеше да мисли, че тя прекалено старателно го пренебрегва – това поне би било свидетелство, че знае за присъствието му. Но докато наблюдаваше как погледът ѝ разсеяно се плъзга из помещението, как често накланя глава, за да прошепне нещо на ухото на лейди Лусинда, му стана болезнено ясно, че изобщо не го пренебрегваше. Ако беше така, това би означавало, че го е забелязала.

Което тя очевидно не бе сторила.

Грегъри стисна зъби. Макар нито за миг да не се бе усъмнил в добрите намерения на лейди Лусинда, съветът, който му бе дала, очевидно се бе оказал yжàceн. И тъй като до заминаването на гостите оставаха само пет дни, той бе пропилял ценно време.

— Изглеждаш отегчен.

Грегъри се обърна. На стола до него се бе настанила снаха му и говореше с тих глас, за да не пречи на представлението.

— Съкрушителен удар по репутацията ми на добра домакиня – сухо добави Кейт.

— Съвсем не – промърмори Грегъри. – Ти, както винаги, си великолепна.

Кейт насочи поглед напред и помълча няколко секунди, преди да каже:

— Тя е много красива.

Грегъри не си даде труд да се преструва, че не е разбрал кого имаше предвид. Кейт беше прекалено умна за това. Но това не означаваше, че има намерение да продължава този разговор.

— Красива е – отвърна, вперил поглед напред.

— Подозирам – продължи Кейт, – че сърцето ѝ вече принадлежи на някого. Тя не поощрява ничии ухажвания и джентълмените вече се умориха от това.

Грегъри почувства как челюстта му се стяга.

— Чух – не мирясваше Кейт, макар да разбираше, че дразни Грегъри, но това не я възпря, – че същото е било през цялата пролет. Момичето не дава никакви признаци, че желае да си намери съпруг.

— Тя е влюбена в секретаря на баща си – осведоми я Грегъри. Действително какъв смисъл имаше да го пази в тайна? Кейт щеше да намери начин да разбере всичко. А и навярно би могла да му помогне.

— Наистина ли? – Гласът ѝ прозвуча малко по-високо и тя бе принудена шепнешком да се извини на гостите. – Наистина ли? – повтори, значително по-тихо. – А ти как разбра?

Грегъри отвори уста, за да отговори, но Кейт го изпревари, отговаряйки на собствения си въпрос:

— Ах, разбира се, лейди Лусинда. Тя би трябвало да знае всичко.

— Всичко – сухо потвърди зет ѝ.

Кейт няколко минути обмисля тази новина, после изтъкна очевидното:

— Родителите ѝ не може да са доволни.

— Не знам дали им е известно.

— О, боже! – Съдейки по възгласа ѝ Кейт бе впечатлена от тази сочна клюка и Грегъри се извърна, за да я погледне. И наистина очите ѝ бяха широко отворени и блестяха като звезди.

— Опитай се да се сдържаш – посъветва я той.