— Но това е най-вълнуващата новина, която съм чувала през цялата пролет!

Грегъри сурово я изгледа.

— Трябва да си намериш хоби.

— О, Грегъри – рече Кейт и лекичко го сръга в ребрата, – не позволявай на любовта да те превърне в надут досадник. По природа си прекалено забавен и жизнерадостен. Родителите ѝ никога няма да ѝ позволят да се омъжи за секретаря, а тя не е от тези, които ще избягат с любимия. Ти трябва само да почакаш тя да се осъзнае.

Грегъри раздразнено въздъхна.

Кейт утешително го потупа по ръката.

— Знам, знам, ти искаш всичко да стане на секундата. Такива като теб не са от търпеливите.

— Такива като мен?

Тя отново го перна леко по ръката, очевидно смятайки това за достатъчен отговор.

— Честно, Грегъри – добави тя, – това е за добро.

— Че тя е влюбена в някой друг?

— Престани да драматизираш. Искам да кажа, че така ще имаш време, за да се убедиш в силата на чувствата си към нея.

Грегъри се замисли как дъхът му засядаше в гърдите всеки път щом я видеше, сякаш бяха забили юмрук в корема му. Господи, особено щом зърнеше тила ѝ, колкото и да бе странно. Не проумяваше защо му е нужно време за размисъл. Точно така винаги си бе представял любовта. Огромна, внезапна и изключително вдъхновяваща.

И в същото време някак си съкрушителна.

— Бях изненадана, че ти не помоли да те настаня до нея на вечерята – промърмори Кейт.

Грегъри метна сърдит поглед към тила на лейди Лусинда.

— Ако искаш, мога да го уредя за утре – предложи Кейт.

— Направи го.

Кейт кимна.

— Да, аз… О, добре. Концертът свърши. А сега прояви внимание и бъди любезен.

Двамата с Кейт станаха, за да аплодират изпълнителя.

— Някога случвало ли ти се е да изслушаш поне един концерт, без да бъбриш? – попита той, продължавайки да гледа напред.

— Изпитвам странна неприязън към концертите – призна тя, но после устните ѝ се извиха в малка дяволита усмивка. – Както и някаква носталгична нежност.

— Наистина ли? – Сега той бе заинтригуван.

— Не разкривам някаква тайна, разбира се – промърмори тя, като упорито отказваше да го погледне, – но действително ти някога виждал ли си ме да се появявам в операта?

Грегъри усети как веждите му се извиват нагоре. Явно в миналото на брат му е имало някаква оперна певица. Между другото, къде беше брат му? Антъни изглежда бе развил забележителен талант да избягва повечето светски задължения като домакин на дома. Грегъри го бе видял само два пъти, ако не се брои разговора предишна вечер, когато пристигна.

— Къде е нашият блестящ лорд Бриджъртън? – попита той.

— О, някъде тук. Не знам. Но ще се намерим в края на деня, това е най-важното. – Кейт се извърна към него със забележително ведра усмивка. Дразнещо ведра. – Трябва да обърна внимание на гостите – заяви и продължи да се усмихва така, сякаш нямаше никакви грижи на света. – Забавлявай се. – И си тръгна.

Грегъри остана да обикаля салона, разговаряйки с познати, докато тайно наблюдаваше госпожица Уотсън. Тя бъбреше с двама млади джентълмени – дразнещи глупаци и двамата, – докато лейди Лусинда любезно стоеше настрани. И макар да нямаше признаци, че госпожица Уотсън флиртува с тях, тя определено им отделяше много повече внимание, отколкото той бе получил тази вечер.

А лейди Лусинда се усмихваше мило.

Грегъри замислено присви очи. Дали не го бе подвела? Не, не приличаше на измамница. Но пък и двамата се бяха срещнали преди по-малко от двайсет и четири часа. Колко добре я познаваше? Тя би могла да има скрит мотив. И може да е талантлива актриса и под невинната ѝ външност да се крият мрачни, мистериозни тайни…

О, по дяволите! Полудяваше. Беше готов да заложи и последното си пени, че лейди Лусинда не може да излъже дори животът ѝ да зависеше от това. Тя беше слънчев и открит човек и определено не криеше мистериозни тайни. Наистина му желаеше доброто, в това бе напълно сигурен.

Но съветът ѝ не струваше.

Той улови погледа ѝ. Стори му се, че по лицето ѝ се мярна извинително изражение и тя дори леко сви рамене.

Сви рамене? Какво, дявол да го вземе, означаваше това?

Той пристъпи напред.

После спря.

Не.

Да.

Не.

Може би?

Проклятие! Не знаеше какво да прави. Изключително странно и неприятно усещане.

Отново погледна лейди Лусинда. Изражението му съвсем не бе мило и доброжелателно. Ама наистина всичко това беше по нейна вина!

Естествено, сега тя не го гледаше.

Грегъри продължи да я пронизва с поглед.

Тя се обърна. Очите ѝ се разшириха. Разтревожено, злорадо си помисли Грегъри.

Добре. Това вече беше нещо. Щом той не можеше да бъде ощастливен от взора на госпожица Уотсън, то поне можеше да накара лейди Лусинда да почувства тегобата на неговия.

Честно, имаше случаи, когато трябваше да се забрави за всякакво зряло поведение и такт.

Застанал недалеч от стената, Грегъри най-после започна да се наслаждава на вечерта. Имаше нещо извратено забавно да си представя лейди Лусинда като малко беззащитно зайче, което не знае кога ще настъпи неизбежният му край.

Не, разбира се, Грегъри не смяташе да влиза в ролята на ловеца. С ужасяващо неточната си стрелба той не можеше да уцели нищо, което се движи, така че беше дяволски добре, че не му се налагаше да отстрелва храната си.

Но можеше да си се представи като лисица.

Грегъри се усмихна и за пръв път тази вечер усмивката му бе искрена.

В този миг разбра, че съдбата бе на негова страна, защото забеляза как лейди Лусинда се извини и се измъкна през вратата на музикалния салон, навярно за да се погрижи за естествените си нужди. Тъй като Грегъри стоеше в другия край на залата, никой не забеляза кога излезе през страничната врата.

А когато лейди Лусинда мина покрай вратата на библиотеката, той успя да улови ръката ѝ и тихомълком да я вкара вътре.

ГЛАВА 5

В която нашият герой и нашата героиня водят

много интригуващ разговор.

В един миг Луси вървеше по коридора, сбърчила нос, докато се опитваше да си спомни къде беше най-близката тоалетна, а в следващия полетя във въздуха или най-малкото се препъна в краката си и с все сила се блъсна в определено голямо, определено топло и определено човешко тяло.

— Не викайте – разнесе познат се глас.

— Господин Бриджъртън?

Господи, това действително беше странно! Луси не беше съвсем сигурна дали да се плаши, или не.

— Трябва да поговорим – заяви той и пусна ръката ѝ. Но заключи вратата и пъхна ключа в джоба си.

— Сега? – изуми се девойката. Очите ѝ привикнаха с полумрака на стаята и тя осъзна, че се намират в библиотеката. – Тук? – А накрая най-уместният въпрос изскочи в ума й: – Сами?

Той се намръщи.

— Няма да ви се нахвърля, ако това ви тревожи.

Луси стисна зъби. Не беше помислила, че той би го сторил, но обещанието му да се държи прилично прозвуча по-скоро като обида.

— Е, в такъв случай за какво е всичко това? – сърдито попита тя. – Ако ме заловят тук, във вашата компания, ще възникнат големи неприятности. Както знаете, аз съм практически сгодена.

— Знам – отвърна господин Бриджъртън. С онзи тон. Сякаш до втръсване му го бе повтаряла, макар Луси много добре да помнеше, че го бе споменала само веднъж. Или може би два пъти.

— Е, сгодена съм – измърмори тя, с пълното съзнание, че може да измисли остроумен отговор чак след два часа.

— Какво става? – сърдито попита той.

— Какво имате предвид? – на свой ред попита Луси, макар отлично да разбираше за какво говореше той.

— Госпожица Уотсън – изръмжа господин Бриджъртън.

— Хърмайъни? – Сякаш имаше друга госпожица Уотсън. Но трябваше да спечели малко време.

— Вашият съвет – господин Бриджъртън я прониза с поглед – беше пълна глупост.

Той беше прав, разбира се, но тя се бе надявала, че може да не го е забелязал.