— Добре – пророни Луси, докато предпазливо го наблюдаваше как скръсти ръце.

Жестът не беше от най-предразполагащите, но трябваше да признае, че много добре му се удаде. Тя бе чувала, че господин Бриджъртън се слави като забавен човек, с добродушен и весел нрав, качества, които в момента определено отсъстваха, но поне не беше ядосан. Луси предполагаше, че не само жените се чувстваха малко недоволни, ако в перспектива ги очаква несподелена любов.

А докато поглеждаше нерешително към красивото му лице, ѝ хрумна, че той навярно нямаше много опит с несподелената любов. Действително, коя жена би казала „не“ на този джентълмен?

Освен Хърмайъни. Но тя бе казала „не“ на всички. Той не биваше да го приема лично.

— Лейди Лусинда? – провлачено я извика господин Бриджъртън, докато чакаше отговора ѝ.

— Разбира се – заусуква го тя. Щеше ѝ се той да не изглеждаше толкова голям в затворената стая. – Добре. Добре.

Той повдигна вежда.

— Добре?

Девойката мъчително преглътна. В тона му прозвуча бащинско снизхождение, сякаш тя донякъде го забавляваше, но не заслужаваше особено внимание. Луси много добре познаваше този тон. Беше любим на по-големите братя, когато го използваха към по-малките си сестри. И на приятелите им, които можеха да доведат у дома за училищните ваканции.

Мразеше този тон.

Но направи усилие и продължи:

— Съгласна съм, че моят план не се оказа най-добрият начин на действие, но честно казано, не съм сигурна дали нещо друго би могло да ви помогне.

Очевидно не това желаеше да чуе господин Бриджъртън. Тя прочисти гърлото си. Два пъти. И после още веднъж.

— Много съжалявам – додаде, защото действително се чувстваше зле и от опит знаеше, че извиненията спасяваха винаги, когато не знаеш какво да кажеш. – Но аз действително мислех…

— Вие ми казахте – прекъсна я той, – че ако пренебрегвам госпожица Уотсън…

— Не съм ви казала да я пренебрегвате!

— Определено ми го казахте.

— Не, не, не съм. Казах ви малко да се отдръпнете. Да се опитате да не показвате толкова очевидно увлечението си.

Не беше точната дума, но Луси наистина не я бе грижа.

— Много добре – процеди господин Бриджъртън и тонът му от снизходителен стана откровено покровителствен. – Ако не трябваше да я пренебрегвам, какво конкретно според вас трябваше да направя?

— Ами…

Луси се почеса по тила, който я засърбя, сякаш внезапно се бе изприщила с най-ужасния обрив. Или може би бяха просто нерви. Би предпочела да се е изприщила.

— Никак не ѝ се нравеше гадното усещане, започващо да се разпростира в стомаха ѝ, докато се опитваше да измисли разумен отговор.

— С изключение на това, което вече направих – уточни провалилият се ухажор.

— Не съм сигурна – смънка Луси. – Аз нямам голям опит в подобни дела.

— О, сега ли ми го казвате!

— Ами, струваше си да се опита – не му остана длъжна тя. – Бог е свидетел, че вие със сигурност не постигахте успех.

Устните на господин Бриджъртън се стиснаха в тънка линия. Луси се досети, че го е засегнала, и си позволи малка, доволна усмивка. Обикновено не обичаше да злорадства, но днешният случай беше особен и тя не можеше да си откаже удоволствието да се поздрави.

— Много добре – сковано процеди той и макар тя да предпочиташе той да се извини и да каже – съвсем ясно, – че тя е била права, а той е сгрешил, Луси предполагаше, че в някои среди „много добре“ може да мине като признание за грешка.

А съдейки по лицето му, това беше единственото извинение, което щеше да получи.

Луси царствено кимна. Това, изглежда, беше най-добрият начин на действие. Ако се държи като кралица, вероятно щяха да започнат да се отнасят към нея като към такава.

— Имате ли други блестящи идеи?

Или пък няма.

— Ами – поде Луси, преструвайки се, че господин Бриджъртън действително се интересува от отговора, а не бе задал въпроса само за да я уязви, – мисля, че проблемът не е в това какво трябва да се направи, а защо не постигнахте успех.

Той недоумяващо примигна.

— Досега никой не се е отказвал от Хърмайъни – поясни Луси с нотка на нетърпение. Не обичаше хората, които не я разбираха мигновено. – Нейното безразличие само заставяше мъжете да удвоят усилията си. А това действително е засрамващо.

Лицето на господин Бриджъртън доби обидено изражение.

— Моля?

— Нямам предвид вас – побърза да го увери Луси.

— Това е огромно облекчение за мен.

Луси би трябвало да се засегне от сарказма му, но чувството му за хумор толкова приличаше на нейното, че тя неволно изпита удоволствие от размяната на реплики.

— Както вече казах – продължи, защото никога не обичаше да се отклонява от основната тема, – досега никой, изглежда, не се е признавал за победен и не е насочвал вниманието си към по-достижима дама. След като мъжете разберат, че всички останали се домогват до нея, те, изглежда, подлудяват. Сякаш тя е някаква награда, която трябва да бъде спечелена.

— Не и за мен – тихо рече господин Бриджъртън.

Тя се взря в лицето му и тутакси осъзна, че беше искрен, и за него Хърмайъни наистина беше повече от награда. Той действително имаше чувства към нея. Луси не бе сигурна защо или как се бе случило, тъй като той едва познаваше приятелката ѝ. А Хърмайъни не беше много открита в разговорите си, нито пък някога бе общувала свободно с джентълмен, който я ухажваше. Но за господин Бриджъртън беше важен духовният свят на жената, а не само съвършеното лице. Или поне той така си мислеше.

Тя бавно кимна, докато осмисляше всичко това.

— Аз смятах, че ако някой действително престане да я обсипва с внимание, това навярно ще я заинтригува. Не че – побърза да го увери тя – Хърмайъни приема за даденост вниманието на джентълмените. Тъкмо обратното. Всъщност в по-голямата си част за нея това е досадна неприятност.

— Ласкателството ви не познава граници. – Но той се усмихваше съвсем леко, докато го изричаше.

— Никога не съм била умела ласкателка – призна тя.

— Очевидно не.

Луси се подсмихна накриво. Той не искаше да я обиди и тя нямаше да приеме думите му като обида.

— Тя ще се осъзнае.

— Мислите ли?

— Да. Длъжна е да го стори. Хърмайъни е романтичка, но разбира как е устроен светът. Дълбоко в душата си тя знае, че не може да се омъжи за господин Едмъндс. Това е просто невъзможно. Родителите ѝ ще се отрекат от нея или поне ще я заплашат, че ще го направят, а тя не е от тези, които са готови да рискуват.

— Ако наистина обича някого – тихо заговори господин Бриджъртън, – тя би рискувала всичко.

Луси застина. Имаше нещо в гласа му. Нещо грубо и властно. От силата му кожата ѝ настръхна и сякаш я прикова на място.

Трябваше да попита. Трябваше да го стори. Трябваше да знае.

— Ами вие? – прошепна. – Вие бихте ли рискували всичко?

Той не помръдна, но очите му пламтяха. И нито за миг не се поколеба.

— Всичко.

Устните ѝ се разтвориха. От изумление? Благоговение? Нещо друго?

— А вие бихте ли? – попита господин Бриджъртън.

— Аз… аз не съм сигурна.

Девойката поклати глава, обхваната от странното усещане, че вече не познава себе си. Защото всъщност въпросът беше лесен. Само преди няколко дни щеше да бъде такъв. Тя би отвърнала „естествено, че не“ и щеше да добави, че е прекалено практична и здравомислеща за подобни глупости.

А най-вече щеше да заяви, че такава любов не съществува.

Но нещо се бе променило и тя не разбираше какво точно. Нещо се бе раздвижило в нея, изпълвайки я със смут.

И с несигурност.

— Не знам – повтори тя. – Предполагам, че ще зависи.

— От какво? – Гласът му прозвуча още по-тихо. Невероятно тихо, но Луси чу всяка дума.

— От… – Луси не знаеше. Откъде би могла да знае от какво би могло да зависи? Почувства се изгубена, лишена от стабилност и… и… и тогава думите внезапно се намериха. Отрониха се от устните ѝ. – От любовта, предполагам.