— От любовта.

— Да.

Господи, дали някога бе водила подобен разговор? Нима хората действително разговаряха за подобни неща? И дали изобщо имаше отговори на тези въпроси?

Или тя беше единственият човек на тази земя, който не разбираше?

Нещо заседна в гърлото ѝ и Луси неочаквано се почувства ужасно сама в своето невежество. Той знаеше, Хърмайъни знаеше, всички поети твърдяха, че знаят. Изглежда, тя беше единствената изгубена душа, единствената личност, която не разбираше какво е любов, която дори не бе сигурна, че това чувство съществуваше или ако го имаше, дали щеше да го познае.

— От това как я усещаш – рече накрая тя, защото не знаеше какво друго да каже. – От самата любов. Как я възприемаш.

Погледите им се срещнаха.

— Мислите ли, че има варианти?

Луси не бе очаквала нов въпрос. Тя все още не можеше да се окопити от предишния.

— За това как се усеща любовта – поясни господин Бриджъртън. – Мислите ли, че може да е различна за различните хора? Ако обичаш някого искрено и дълбоко, нима любовта няма да означава… всичко?

Луси не знаеше какво да отговори.

Той се обърна и направи няколко крачки към прозореца.

— Тя ще ви погълне – продължи. – Нима би могло да бъде другояче?

Луси само се взираше в гърба му, омагьосана от широките му рамене, чиято сила се подчертаваше от идеално ушитото сако. Колкото и да бе странно, не можеше да откъсне поглед от малкото местенце, където косата му докосваше яката.

Едва не подскочи, когато той се обърна.

— Няма да има съмнения. – Изрече го глухо, но с настойчивостта на истински вярващ. – Вие просто ще знаете. Ще изпитвате всички чувства, за които някога сте мечтали и дори още повече.

Той направи крачка към нея. После още една. И още една. И накрая рече:

— Аз мисля, че това е любовта.

В този миг Луси разбра, че не ѝ бе съдено да изпита това чувство. Ако то съществуваше – ако любовта я имаше такава, каквато я бе описал господин Бриджъртън, – то тя не чакаше нея. Трудно ѝ беше да си представи подобна вихрушка от емоции. Едва ли би ѝ харесала. Това със сигурност го знаеше. И не желаеше да се чувства пометена от подобна стихия, оставена на милостта на нещо неподвластно на нея.

Не искаше да страда. Не искаше да изпитва разочарование. И ако това означаваше да се лиши от блаженство и екстаз, така да бъде.

Вдигна очи към него, останала без дъх от силата на откритията си.

— Това е прекалено много – чу се да изрича. – Би било прекалено много. Аз не бих…

Той бавно поклати глава.

— Не бихте имали избор. Това няма да зависи от вас. То просто… се случва.

Устата ѝ се отвори от изумление.

— Точно това каза и тя.

— Кой?

Когато Луси заговори, гласът ѝ прозвуча странно безпристрастно, сякаш думите се изливаха направо от паметта ѝ.

— Хърмайъни. Това каза Хърмайъни за господин Едмъндс.

Ъгълчетата на устните на господин Бриджъртън се присвиха.

— Така ли?

Луси бавно кимна.

— Почти дословно. Тя каза, че просто се случва. За миг.

— Тя е казала това?

Думите прозвучаха като ехо. Действително това бе всичко, което можеше да стори – да шепти безсмислени въпроси, търсейки потвърждение, да се надява, че може би не е чул правилно, че тя ще му даде друг отговор.

Но разбира се, тя не го направи. Всъщност беше по-лошо, отколкото се страхуваше.

Тя продължи:

— Тя била в градината, така ми каза, и просто търсела рози и тогава го видяла. И разбрала.

Грегъри само се взираше в нея. Усещаше някаква празнота в гърдите си, а гърлото му бе стегнато. Не това искаше да чуе. По дяволите, това беше единственото, което не желаеше да чуе.

Тогава тя вдигна глава и очите ѝ, сиви в нощния полумрак, срещнаха неговите и той изпита усещане за някаква интимност. Сякаш я познаваше, знаеше какво ще каже и какво ще бъде изражението на лицето ѝ, докато го казва. Беше странно, плашещо усещане и най-вече смущаващо, защото тя не беше почитаемата госпожица Хърмайъни Уотсън.

Тя беше лейди Лусинда Абърнати и не беше жената, с която възнамеряваше да прекара остатъка от живота си.

Тя беше много мила, умна и повече от привлекателна. Но Луси Абърнати не беше за него. И Грегъри едва не се разсмя, защото всичко щеше да бъде много по-лесно, ако сърцето му бе подскочило в мига, в който зърна нея. Дори практически да бе сгодена, тя не беше влюбена. В това беше напълно сигурен.

Но Хърмайъни Уотсън…

— Какво каза тя? – прошепна той, ужасен от отговора.

Лейди Лусинда килна глава настрани и доби озадачен вид.

— Тя каза, че дори не видяла лицето му. Само тила…

Само тила.

— …и тогава той се обърнал и ѝ се сторило, че чула музика, а единствената ѝ мисъл била…

Аз съм погубен.

— …аз съм погубена. – Това ми каза. – Луси го погледна с любопитство, все още склонила глава настрани. – Можете ли да си представите? Погубена? Как ли пък не! Не мога да го проумея.

Ала той можеше. Можеше.

Отлично.

Погледна лейди Лусинда и видя, че тя го наблюдава. Все още изглеждаше озадачена. И угрижена. И само малко смутена, когато попита:

— Не го ли намирате за странно?

— Да.

Само една дума, но сърцето му се изля в нея. Защото действително беше странно. И го преряза като с нож. Защото тя не би трябвало да изпитва това към друг мъж.

Не това трябваше да се случи.

И тогава, сякаш изтръгнала се от магията, лейди Лусинда се обърна и направи няколко крачки вдясно. Взря се в книгите – макар че едва ли би могла да прочете нещо на мъждивата светлина, – после прокара пръсти по гърбовете им.

Грегъри, сам не разбиращ защо, наблюдаваше ръката ѝ. Просто я наблюдаваше как се движи. Тя беше доста изящна девойка, осъзна младият мъж. Отначало не се забелязваше, защото външността ѝ беше някак си традиционна. Човек очакваше изяществото да блести като коприна, да сияе и зашеметява. Изяществото беше орхидея, а не обикновена маргаритка.

Но когато лейди Лусинда се движеше, тя изглеждаше различна. Като че ли… летеше.

Беше добра танцьорка. Грегъри бе сигурен в това.

Макар да не проумяваше защо това имаше такова значение за него.

— Съжалявам – промълви тя и внезапно се извърна.

— За госпожица Уотсън?

— Да. Не исках да нараня чувствата ви.

— Не сте ги наранили – отвърна той, може би малко по-рязко.

— О. – Тя примигна, навярно от изненада. – Радвам се за това. Наистина нямах намерение да ви причиня болка.

И Грегъри разбра, че действително не бе искала. Тя не беше такъв човек.

Устните ѝ бяха разтворени, но тя не заговори веднага. Погледът ѝ бе вперен някъде над рамото му, сякаш търсеше зад него правилните думи.

— Просто… Ами, когато изрекохте онези думи за любовта – подхвана тя, – те ми прозвучаха толкова познато. Дори не можах да го разбера.

— Нито пък аз – тихо промълви той.

Лейди Лусинда остана мълчалива, без да го поглежда. Устните и бяха стиснати – съвсем леко – и от време на време примигваше. Не кокетно, а по-скоро решително.

Тя размишляваше, осъзна Грегъри. Лейди Лусинда беше от хората, които размишляваха за нещата, вероятно за безкрайното отчаяние на всеки, нагърбил се със задачата да я направлява в живота.

— Какво ще правите? – попита тя накрая.

— С госпожица Уотсън?

Тя кимна.

— А вие какво предлагате?

— Не съм сигурна. Мога да говоря с нея от ваше име, ако желаете.

— Не.

В това имаше нещо твърде детинско. Грегъри тъкмо бе започнал да се чувства като истински мъж, пораснал и съзрял, готов да се бори, да постига успехи и признание.

— В такъв случай може да почакате – предложи лейди Лусинда и едва забележимо сви рамене. – Или да продължите и отново да се опитате да я спечелите. Тя още цял месец няма да има възможност да се вижда с господин Едмъндс и аз мисля… че накрая… тя ще прозре…

Но Луси не довърши. А Грегъри искаше да знае.