— Ще прозре какво? – настоя той.

Лейди Лусинда го погледна така, сякаш току-що я бяха изтръгнали от унеса и.

— Ами, че вие… че вие… просто, че вие сте много по-добър от останалите. Не проумявам защо още не може да го види. За мен е съвсем очевидно.

Казано от всяка друга жена, това би прозвучало странно. Навярно прекалено дръзко. Дори може би с кокетен намек за бъдещи отношения.

Но не ѝ от нея. Притворството ѝ бе чуждо, тя беше от момичетата, на които един мъж можеше да се довери. Като сестрите му, реши Грегъри, тя бе надарена с жив ум и остро чувство за хумор. Лейди Лусинда никога нямаше да вдъхнови стихоплетство, но затова пък от нея би излязъл чудесен приятел.

— Това непременно ще се случи – тихо, но убедено рече тя. – Тя ще разбере. Вие… и Хърмайъни… Вие ще бъдете заедно. Сигурна съм в това.

Докато тя говореше, Грегъри наблюдаваше устните ѝ. Не знаеше защо, но формата им внезапно го заинтригува… как се движеха, оформяйки гласните и съгласните. Бяха обикновени устни. Досега нищо в тях не бе привлякло вниманието му. Но сега, в сумрака на библиотеката, когато тишината се нарушаваше само от тихия шепот на гласовете им…

Младият мъж се зачуди какво би било усещането да я целуне.

Отстъпи назад, залят от внезапно и всепоглъщащо усещане за погрешност.

— Трябва да се връщаме – рязко заяви.

В очите ѝ се мерна обидено изражение. Проклятие! Не искаше думите му да прозвучат така, сякаш беше нетърпелив да се отърве от нея. Тя за нищо не бе виновна. Той просто беше уморен. И разочарован. А тя беше тук. А нощта бе тъмна. И двамата бяха сами.

И това не беше желание. Не би могло да бъде желание. Той бе чакал цял живот да реагира така, както бе реагирал на Хърмайъни Уотсън. И след това не би могъл да изпитва желание към друга жена. Нито към лейди Лусинда, нито към която и да било друга жена.

Другите жени не означаваха нищо за него. Тя беше нищо.

Не, това не беше справедливо. Тя беше нещо. Всъщност нещо голямо. Ала не беше предопределена за него.

ГЛАВА 6

В която нашият герой постига известен успех.

Мили боже, какво бе казала?

Тази единствената мисъл звучеше в главата на Луси, докато лежеше в леглото същата нощ, прекалено ужасена да се върти или дори да помръдне. Беше изпъната неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана, напълно покрусена.

А на следващата сутрин, когато се взря в огледалото и видя тъмните кръгове на умора под очите си, тя унило въздъхна и всичко отново започна…

О, господин Бриджъртън, вие сте толкова по-добър от останалите.

— Луси Абърнати – промърмори девойката под нос, – ти си глупава крава.

— Каза ли нещо? – Хърмайъни, която стоеше до леглото, я погледна. Луси вече бе сложила ръка на дръжката на вратата, готова да слезе долу за закуска.

— Просто събирах числа наум – излъга Луси. Хърмайъни отново се зае с обуването на обувките си.

— За бога, защо? – промърмори тя най-вече на себе си.

Луси сви рамене, въпреки че приятелката ѝ не я гледаше. Тя винаги казваше, че събира числа наум, когато Хърмайъни я хващаше, че си говори сама. Нямаше представа защо Хърмайъни ѝ вярваше; Луси мразеше да събира числа също толкова, колкото и дробите, и таблицата за умножение. Но това изглеждаше като нещо, което тя можеше да прави, каквато бе практична, и Хърмайъни никога не се бе усъмнила.

От време на време Луси промърморваше по някое число просто за по-голяма достоверност.

— Готова ли си да слизаме долу? – попита Луси, завъртайки дръжката.

Не че тя беше. Най-малко от всичко на света ѝ се искаше да види, ами, когото и да било. А по-специално, разбира се, господин Бриджъртън, но мисълта да се изправи пред света като цяло я ужасяваше.

Но беше гладна, а и не можеше вечно да се крие в стаята, така че не виждаше защо трябва да страда на празен стомах.

Докато вървяха към трапезарията, Хърмайъни неочаквано се втренчи в нея.

— Добре ли си, Луси? – попита. – Изглеждаш някак странно.

Луси едва сподави желанието да се разсмее. Тя не изглеждаше, а наистина беше странна. Беше пълна идиотка, която не биваше да бъде пускана на обществени места.

Мили боже, нима действително бе казала на Грегъри Бриджъртън, че е по-добър от останалите?

Искаше ѝ се да умре. Или поне да се скрие под леглото.

Но не, дори не можеше да се престори на болна и да остане в леглото. Даже не ѝ бе хрумнало да опита. Тя беше толкова абсурдно привикнала да следва всекидневната рутина, че беше готова да слезе на закуска още преди в главата ѝ да се е появила дори една-едничка свързана мисъл.

Разбира се, с изключение на очевидната лудост, която не спираше да кънти в ума ѝ. Върху това нямаше проблем да се съсредоточи.

— Но въпреки това изглеждаш добре – обобщи Хърмайъни, когато стигнаха до горното стъпало. – Харесва ми, че си избрала зелена панделка със синя рокля. Аз самата не бих се сетила, но е много елегантно. И толкова отива на очите ти.

Луси сведе поглед към тоалета си. Не помнеше как се е облякла. Истинско чудо, че не приличаше на избягала от някой цирк.

Макар че…

Девойката тихо въздъхна. Мисълта да избяга с цирк ѝ се стори привлекателна и даже разумна, тъй като бе сигурна че никога повече не биваше да се появява в прилично общество. Очевидно при нея отсъстваше изключително важната връзка между мозъка и езика и само един бог знаеше какво може да се изплъзне от устните ѝ следващия път.

Нищо чудно да заяви на Грегъри Бриджъртън, че го смята за бог.

Което тя не смяташе. Ни най-малко. Просто вярваше, че е добра партия за Хърмайъни. И му го бе казала. Нали?

Какво бе казала? Какво точно бе казала?

— Луси?

Това, което тя бе казала… Това, което тя бе казала, беше…

Луси застина.

Мили боже. Той щеше да си помисли, че тя се интересува от него.

Хърмайъни бе извървяла няколко крачки, преди да осъзнае, че Луси не беше до нея.

— Луси?

— Знаеш ли – проговори Луси с леко писклив глас, – струва ми се, че не съм гладна.

По лицето на Хърмайъни се изписа недоверие.

— Няма да закусваш?

За Луси това беше чудо небивало. Винаги поглъщаше закуската си с настървението на изгладнял моряк.

— Аз… ъъ… мисля, че снощи съм яла нещо, от което не се чувствам добре. Може би сьомгата. – За по-голям ефект сложи ръка върху корема си. – Мисля, че е по-добре да си легна.

И никога да не стане.

— Наистина лицето ти изглежда позеленяло – установи Хърмайъни.

Луси вяло се усмихна, като мислено се закле да бъде благодарна за малките милости на съдбата.

— Искаш ли да ти донеса нещо? – попита приятелката и.

— Да! – пламенно възкликна девойката, надявайки се, че Хърмайъни няма да чуе къркоренето на стомаха ѝ.

— О, всъщност май не бива – изведнъж заяви Хърмайъни и замислено опря пръст на устните си. – Ако ти е зле и ти се гади, навярно не бива да ядеш. Едва ли искаш да повърнеш след храна.

— Всъщност не ми се гади – импровизира Луси.

— Не ти се гади?

— Ами… ъъ… трудно ми е да обясня. Аз… – Луси се облегна на стената. Кой да предположи, че в нея се е криела толкова талантлива актриса?

Хърмайъни тутакси се спусна към нея и прелестните ѝ вежди угрижено се сключиха.

— О, боже! – притесни се тя и обви ръка около раменете на Луси, за да я подкрепи. – Действително изглеждаш ужасно.

Луси примигна. Може би наистина се разболяваше. Още по-добре. Това щеше с дни да подсигури отшелничеството ѝ.

— Връщам те в леглото – с нетърпящ възражение тон заяви Хърмайъни. – А след това ще повикам майка. Тя ще знае какво да направи.

Луси облекчено кимна. Лейди Уотсън лекуваше всички болести с шоколад и бисквити. Определено нетрадиционно лекарство, но майката на Хърмайъни го предпочиташе, когато тя самата беше болна, затова не можеше да го откаже на друг болник.