Хърмайъни я поведе към общата им спалня и дори събу обувките на Луси, преди да я сложи да си легне.

— Ако не те познавах толкова добре – рече Хърмайъни, мятайки небрежно обувките в гардероба, – щях да помисля, че се преструваш.

— Никога не бих могла.

— О, би могла – възрази Хърмайъни. – Би могла и още как! Но няма дълго да издържиш. Ти си прекалено традиционна.

Традиционна? Какво общо имаше това с каквото и да било?

Хърмайъни тихо изпухтя.

— Сега навярно ще се наложи да седя на закуска с онзи досаден господин Бриджъртън.

— Той не е толкова ужасен – каза Луси малко по-живо, отколкото се очакваше от човек, натровил се със сьомга.

— Предполагам, че не е – съгласи се Хърмайъни. – Смея да заявя, че той е по-добър от повечето.

Луси потръпна, когато чу този отглас от собствените си думи. Толкова по-добър от останалите. Толкова по-добър от останалите.

Това навярно бяха най-ужасните думи, които устните ѝ бяха произнасяли.

— Но не за мен – продължи Хърмайъни, неподозираща за терзанията на Луси. – И той много скоро ще го разбере. И тогава ще се насочи към някоя друга.

Луси се съмняваше в това, но не каза нищо. Каква бъркотия! Хърмайъни беше влюбена в господин Едмъндс, господин Бриджъртън бе влюбен в Хърмайъни, а Луси не беше влюбена в господин Бриджъртън.

Но той си мислеше, че е.

Което, разбира се, беше пълна глупост. Тя никога нямаше да го допусне, защото практически беше сгодена за лорд Хейзълби.

Хейзълби. Луси едва не изпъшка. Всичко би било много по-просто, ако можеше да си спомни лицето му.

— Може би не е зле да позвъня, за да ни донесат закуската тук – рече Хърмайъни и лицето ѝ светна, сякаш току-що бе открила нов континент. – Мислиш ли, че ще ни изпратят поднос с храна?

О, по дяволите! Това не влизаше в плановете ѝ. Сега Хърмайъни щеше да има извинение да остане в стаята през целия ден. И на следващия, ако Луси продължи да се преструва на болна.

— Не проумявам как досега не съм се сетила – затюхка се Хърмайъни, докато се отправяше към звънеца. – Много по-приятно ми е да остана тук, с теб.

— Недей! – извика Луси, докато мислите ѝ трескаво препускаха.

— Защо не?

Защо наистина? Луси отчаяно затърси изход от ситуацията.

— Ако ги помолиш да донесат поднос, може да не получиш това, което искаш.

— Но аз знам какво искам. Рохко яйце и препечена филийка. Със сигурност няма да ги затрудни.

— Но аз не искам рохко яйце. – Луси с все сили се опита да си придаде жално и трогателно изражение. – Ти отлично познаваш предпочитанията ми. Ако слезеш в трапезарията, не се съмнявам, че ще намериш нещо подходящо за мен.

— Но аз мислех, че ти няма да закусваш.

Луси отново притисна длан върху корема си.

— Ами, може да хапна малко.

— О, много добре – предаде се Хърмайъни, но сега в гласа ѝ прозвуча нетърпение. – Какво искаш?

— Ъъ, може би малко бекон?

— Когато си натровена с риба?

— Не съм сигурна, че е от рибата.

За един продължителен момент, който на Луси се стори като цяла вечност, Хърмайъни остана внимателно взряна в приятелката си.

— Само бекон тогава? – попита накрая.

— Хм, и още нещо, което смяташ, че ще ми хареса – заяви Луси, навреме съобразявайки, че много лесно може да се поръча резен бекон в стаята.

Хърмайъни сдържано въздъхна.

— Скоро ще се върна. – Хвърли леко подозрителен поглед към Луси. – А ти не се преуморявай.

— Няма – обеща Луси.

Усмихна се, когато вратата се затвори зад Хърмайъни. Преброи до десет, сетне скочи от леглото, изтича до гардероба и оправи захвърлените обувки. След това грабна една книга, върна се в леглото и с удоволствие се потопи в романа.

В крайна сметка утрото обещаваше да бъде много приятно.

* * *

Когато влезе в трапезарията, Грегъри се чувстваше много по-добре. Случилото се снощи беше нищо. Практически забравено.

Всъщност той не бе поискал да целуне лейди Лусинда. Просто се бе зачудил какво би било да я целуне. Разликата беше оттук до небето.

В крайна сметка той беше мъж. Беше си задавал подобен въпрос за стотици жени, а в повечето случаи даже не бе имал намерение да разговаря с тях. Всички мъже се питаха. Важното бе дали на практика ще се опиташ да намериш отговора.

Какво бяха казали братята му – щастливо женените му братя, трябваше да добави – някога? Бракът не ги бе направил слепци. Те може и да не търсеха жени, но това не означаваше, че не забелязваха стоящите пред тях представителки на нежния пол. Дали беше някоя кръчмарка с пищен бюст, или благопристойна млада дама със – ами, прелестни устни – един мъж не можеше да не забележи въпросната част от тялото.

А щом я забележи, тогава би се зачудил и…

И нищо. Всичко приключва с нищо.

Което означаваше, че Грегъри можеше на свежа глава да пристъпи към закуската.

Яйцата бяха балсам за душата, реши той. Както и беконът.

Единственият друг обитател на трапезарията беше петдесетинагодишният и безкрайно надут господин Сноу, който, слава богу, беше много по-заинтересован от вестника, отколкото да води светски разговор със сътрапезника си. След размяната на задължителните поздрави Грегъри се настани в противоположния край на масата и започна да се храни.

Тази сутрин наденичките бяха отлични. Препечените филийки – превъзходни. Намазани с точното количество масло. Бърканите яйца се нуждаеха от малко сол, но иначе бяха много вкусни.

Опита солената треска. Не беше зле. Съвсем не беше зле.

Опита още една хапка. Задъвка. С наслада. Отдаде се на дълбок размисъл за политиката и селското стопанство.

После решително се прехвърли на физиката на Нютон. Наистина трябваше да отделя по-голямо внимание на занятията в Итън – ето че сега не можеше много добре да си припомни разликата между сила и работа.

Да видим, работата се измерваше в метри и килограми, а силата в…

Дори не беше чудене. Честно, за всичко беше виновен нощният сумрак. И неговото настроение. Той се чувстваше малко не на себе си. И се бе загледал в устата ѝ, защото тя говореше, за бога! Къде другаде да гледа?

Хвана се за вилицата с подновен ентусиазъм. Обратно към треската. И чая. Нищо не измиваше всичко така, както чаят.

Отпи голяма глътка и погледна над ръба на чашата, когато чу някой да върви по коридора.

И после на прага се появи тя.

Грегъри изумено примигна, после надзърна над рамото ѝ. Тя беше дошла без обичайната си придружителка.

Сега, когато се замисли за това, му хрумна, че никога не бе виждал госпожица Уотсън без лейди Лусинда.

— Добро утро – подвикна Грегъри с точния тон. Достатъчно приятелски, за да не звучи отегчено, но не прекалено приятелски. Един мъж никога не искаше да звучи отчаяно.

Госпожица Уотсън го огледа, когато той се изправи, и на лицето ѝ не се отразиха никакви емоции. Нито щастие, нито гняв, нямаше нищо освен лек проблясък на разпознаване. Доста забележително наистина.

— Добро утро – промърмори тя.

Защо не, мътните го взели?

— Ще ми правите ли компания? – попита Грегъри.

Устните ѝ се разтвориха, но тя не каза нищо, сякаш не знаеше какво иска. И тогава, като някакво извратено доказателство, че помежду им действително съществува някаква висша връзка, той прочете мислите ѝ.

Наистина. Грегъри съвсем точно знаеше какво мислеше тя.

О, много добре, предполагам, че и без това трябва да закуся.

— Не мога да остана дълго – осведоми го госпожица Уотсън. – Луси не се чувства добре и аз обещах да ѝ занеса поднос със закуска.

Трудно беше да си представи несломимата лейди Лусинда болна, макар Грегъри да не разбираше защо. Не че я познаваше. Всъщност двамата бяха водили няколко разговора. Ако дори имаше и толкова.

— Надявам се, че не е нещо сериозно – промърмори той.

— Не мисля, че е сериозно – отвърна тя, взе една чиния, а после го погледна, примигвайки с тези свои поразителни зелени очи. – Вие ядохте ли риба?