Той сведе поглед към треската в чинията.

— Сега?

— Не, миналата вечер.

— Струва ми се, че да. Обикновено ям всичко.

Очарователните и устни се начупиха за миг, после тя промърмори:

— Аз също ядох.

Грегъри зачака по-нататъшно обяснение, но тя не благоволи да му го даде. Затова той остана прав, докато тя сипваше в чинията си малки порции от бърканите яйца с шунка. После, след секунда размисъл…

Дали съм гладна? Защото колкото повече храна сложа в чинията, толкова по-дълго ще се храня. Тук. В трапезарията за закуска. С него.

…си сложи една препечена филийка.

Хмм. Да, гладна съм.

Грегъри изчака тя да седне насреща му и той също се отпусна на стола. Госпожица Уотсън го възнагради с лека усмивка – по-скоро не беше усмивка, а едва забележимо движение на устните – и се зае с яйцата.

— Добре ли спахте? – любезно попита Грегъри.

Тя попи устата си със салфетката.

— Много добре, благодаря.

— А аз – не – обяви той. Мътните го взели, щом любезният разговор не бе в състояние да предизвика интерес у нея, може би трябваше да я изненада.

Тя вдигна глава.

— Много съжалявам – пророни и отново сведе глава. И продължи да се храни.

— Сънувах лош сън – продължи младият мъж. – Всъщност кошмар. Ужасяващ.

Сътрапезницата му взе ножа и отряза късче бекон.

— Много съжалявам – промърмори, изглежда, без да съзнава, че бе изрекла точно същите думи само преди минута.

— Не мога да си припомня какво точно ми се присъни – замислено продължи Грегъри. Естествено, си съчиняваше. Не бе спал добре, но не заради кошмар. Но щеше да я застави да говори с него или щеше да умре, докато се опитва. – Вие помните ли своите сънища? – поинтересува се той.

Вилицата ѝ спря на половината път към устата – и отново се появи тази възхитителна връзка между умовете им.

В името на бога, защо той ме пита за това?

Е, може би тя не призоваваше божието име. Това би изисквало малко повече емоция, отколкото, изглежда, госпожица Уотсън притежаваше. Поне с него.

— Ъ, не – отвърна тя. – Обикновено не ги помня.

— Наистина ли? Колко интригуващо. А аз според изчисленията ми помня около половината.

Тя кимна.

Ако кимна, няма да се наложи да измислям отговор.

Той самоотвержено задълба по темата.

— Снощният ми сън беше много жив. Вилнееше буря. Трещяха гръмотевици и блестяха светкавици. Много драматично.

Тя изви шия много бавно и погледна през рамо.

— Госпожице Уотсън?

Тя се обърна обратно.

— Стори ми се, че чух нечий глас.

Надявах се да съм чула нечий глас.

Честна дума, този удивителен талант да чете чужди мисли започваше да става досаден.

— Добре – рече той, – докъде бях стигнал?

Госпожица Уотсън чевръсто се зае да опустошава чинията си.

Господин Бриджъртън се приведе напред. Тя нямаше да се отърве толкова лесно от него.

— О, да, поройният дъжд – припомни си той. – Валеше като из ведро, истински потоп. Земята започна да се топи под краката ми. И да ме тегли надолу.

Той млъкна, преднамерено втренчил очи в лицето ѝ, принуждавайки я да каже нещо.

След няколко секунди на изключително неловко мълчание тя най-после откъсна поглед от храната в чинията си и го насочи към Грегъри. На зъбците на вилицата ѝ се полюшваше парченце от бърканите яйца.

— Земята се топеше – не се даваше Грегъри и едва не се разсмя.

— Колко… неприятно.

— Наистина беше – оживено се съгласи той. – Мислех, че целия ще ме погълне. Госпожице Уотсън, някога изпитвали ли сте нещо подобно?

Мълчание. А после…

— Не. Не, не мога да кажа, че съм изпитвала.

Грегъри разсеяно подръпна крайчеца на ухото си, после доста небрежно заяви:

— Никак не ми се понрави.

Той не на шега се изплаши, че тя може да се задави с чая.

— Ама наистина – продължи, – кому ли би се понравило?

И за пръв път, откакто я познаваше, му се стори, че маската на безразличие се смъква от лицето ѝ и тя почти прочувствено изрече:

— Нямам представа.

Дори поклати глава. Три постижения наведнъж! Цяло изречение, проблясък на емоция и поклащане на глава.

Мили боже, може би щеше да достигне до нея!

— И какво стана после, господин Бриджъртън?

О, небеса, тя му бе задала въпрос! Грегъри едва не се катурна от стола.

— Ами всъщност – отвърна той – аз се събудих.

— Какъв късмет.

— И аз така си помислих. Те казват, че ако сънуваш, че умираш насън, ще умреш в съня си.

Госпожица Уотсън отвори широко очи.

— Така ли?

— Те са. братятами – призна той. – Вие също можете да получите информация от подобен източник.

— Аз имам брат – потвърди тя. – Доставя му удоволствие да ме тормози.

Грегъри мрачно кимна.

— Затова са създадени братята.

— А вие тормозите ли сестрите си?

— Главно най-малката.

— Защото е най-малка.

— Не, защото го заслужава.

Госпожица Уотсън се засмя.

— Господин Бриджъртън, вие сте ужасен!

Грегъри бавно се ухили.

— Не познавате Хайъсинт.

— Ако тя ви дразни толкова много, че изпитвате желание да я тормозите, аз съм сигурна, че ще я обикна.

Той се облегна назад, наслаждавайки се на усещането за лекота. Беше приятно да не се налага да се труди толкова усилено.

— Значи вашият брат е по-голям?

Тя кимна.

— И ме тормози, защото съм по-малка.

— Искате да кажете, че не го заслужавате?

— Разбира се, че не.

Грегъри не можеше да определи дали тя се шегува.

— И къде е брат ви сега?

— В Тринити Хол. – Госпожица Уотсън лапна и последната хапка от яйцата. – Кеймбридж. Братът на Луси също е там. Той се дипломира миналата година.

Грегъри не проумяваше защо тя му разказваше всичко това. Братът на Лусинда Абърнати ни най-малко не го интересуваше.

Госпожица Уотсън отряза малко парченце от бекона и поднесе вилицата към устните си. Грегъри също се хранеше и тайничко я наблюдаваше, докато дъвче. Боже, колко бе красива! Не мислеше, че някога бе срещал жена с такъв тен на лицето. Всъщност имаше невероятна кожа. Навярно повечето мъже смятаха, че красотата ѝ се крие в косата и очите ѝ. И това беше истина, защото при вида на косата и очите ѝ мъжете застиваха като статуи. Но кожата ѝ приличаше на алабастър, изпод който сякаш проблясваха розови венчелистчета.

Грегъри спря да дъвче. Никога досега не бе предполагал, че може да бъде толкова поетичен.

Госпожица Уотсън остави вилицата си.

— Е – рече тя с едва доловима въздишка, – предполагам, че трябва да приготвя една чиния за Луси.

Грегъри тутакси скочи на крака, за да ѝ помогне. Мили боже, по тона ѝ можеше да реши, че на нея действително не ѝ се искаше да тръгва. Младият мъж мислено се поздрави с изключително плодотворната закуска.

— Ще се разпоредя да отнесат подноса горе – заяви той и даде знак на лакея.

— О, това би било чудесно. – Тя благодарно му се усмихна, а сърцето му буквално прескочи един удар. Преди бе смятал, че това е само образно казано, но сега знаеше, че е истина. Любовта наистина влияеше върху вътрешните органи на човек.

— Моля ви предайте на лейди Лусинда моите най-добри пожелания – рече той, докато с любопитство наблюдаваше как госпожица Уотсън трупаше върху чинията резени месо.

— Луси много обича бекон – осведоми го тя.

— Виждам.

След бекона последваха щедра порция бъркани яйца, треска, картофи, домати, а в отделна чиния подреди кифлички и препечени филийки.

— Закуската е любимото ѝ ядене – поясни госпожица Уотсън.

— Моето също.

— Ще ѝ го кажа.

— Едва ли ще ѝ я заинтересува.

В трапезарията влезе прислужница с поднос и госпожица Уотсън ѝ подаде чиниите.

— О, ще я заинтересува – възрази тя. – Луси се интересува от всичко. Тя дори събира наум числа. За развлечение.

— Шегувате се! – Грегъри не можеше да си представи по-малко приятен начин да си прекараш времето.