Събеседницата му сложи ръка на сърцето си.

— Кълна ви се. Мисля, че тя иска да развие ума си, защото никога не е била много добра по математика. – Отиде до вратата и се обърна. – Господин Бриджъртън, закуската беше чудесна. Благодаря ви за компанията и приятния разговор.

Той наклони глава.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Само дето не беше. Тя също се бе забавлявала от общуването им. Видя го в усмивката ѝ. И в очите.

И Грегъри се почувства като крал.

* * *

— Знаеш ли, че ако сънуваш, че умираш насън, ще умреш в съня си?

Луси дори не спря да реже бекона.

— Глупости – заяви. – Кой ти го каза?

Хърмайъни приседна на ръба на леглото.

— Господин Бриджъртън.

Ето с това беконът не можеше да се съревновава. Луси мигом вдигна глава.

— Значи си го видяла на закуска?

Хърмайъни кимна.

— Седяхме един срещу друг. Той ми помогна да подбера блюдата за теб.

Луси ужасено изгледа обилната си закуска. Обикновено успяваше да прикрие вълчия си апетит, като оставаше по-дълго на масата в трапезарията и после си сипваше допълнително, след като отминеше първата вълна гости.

Е, добре, вече нищо не можеше да се направи за това. Грегъри Бриджъртън и без това вече я мислеше за глупава патица – сега щеше да мисли за нея като за патица, която до края на годината щеше да тежи над седемдесет килограма.

— Между другото, той е доста забавен – промърмори Хърмайъни, докато разсеяно навиваше една къдрица на пръста си.

— Чух, че бил доста очарователен млад мъж.

— Мммм.

Луси внимателно се вгледа в приятелката си. Хърмайъни бе зареяла поглед през прозореца и макар изражението и да не беше досущ като на влюбена девица, наизустяваща любовен сонет, напълно подхождаше на девица, запомняща един или два куплета.

— Той е много хубав – отбеляза Луси.

Нямаше нищо лошо да го изтъкне. Не че му бе хвърлила око и имаше намерение да го преследва за съпруг, а и външността му бе толкова привлекателна, че думите ѝ можеха да се приемат просто като констатация на факт, а не изразяване на собствено мнение.

— Така ли мислиш? – попита Хърмайъни.

Тя отново се извърна към Луси и замислено наклони глава настрани.

— О, да – отвърна Луси. – Особено очите му. Винаги са ми харесвали лешникови очи.

Честно казано, тя никога не бе обръщала внимание на въпросния цвят, но сега, като се замислеше за това, лешниковите очи бяха доста привлекателни. Малко кафяво, малко зелено. Най-доброто от двата цвята.

Хърмайъни я погледна с любопитство.

— Не знаех това.

Луси сви рамене.

— Аз не ти казвам всичко.

Още една опашата лъжа. Хърмайъни бе осведомена за всяка една скучна подробност от живота на Луси и така беше от три години. С изключение, разбира се, на плановете ѝ да сватоса Хърмайъни с господин Бриджъртън.

Господин Бриджъртън. Добре. Трябваше да върне разговора към неговата персона.

— Но трябва да признаеш – поде Луси с най-замисления си глас, – че той не е прекалено красив. И това е хубаво.

— Господин Бриджъртън?

— Да. Носът му е малко крив, не мислиш ли? А веждите му не са съвсем равни.

Луси се намръщи. Дори не бе подозирала, че толкова добре познава лицето на Грегъри Бриджъртън.

Хърмайъни само кимна, но Луси продължи:

— Лично аз едва ли бих искала да се омъжа за прекалено красив мъж. Би било ужасно потискащо. Ще се чувствам като грозното патенце всеки път, когато си отворя устата.

Хърмайъни се изкиска.

— Грозно патенце?

Луси кимна и реши да не кряка. Зачуди се дали мъжете, които ухажваха Хърмайъни, не се притесняваха за същото.

— Косата му е много тъмна – отбеляза Хърмайъни.

— Не е толкова тъмна – възрази Луси. Според нея тя имаше умерено кестеняв оттенък.

— Да, но господин Едмъндс е толкова рус.

Господин Едмъндс действително имаше много красива руса коса и Луси реши да не говори за това. А и знаеше, че в този момент трябва да бъде много внимателна. Ако прекалено настойчиво тласкаше Хърмайъни към господин Бриджъртън, тя със сигурност щеше да се запъне и отново да затъне в своята любов към господин Едмъндс, а това щеше да бъде пълна катастрофа.

Не, Луси трябваше да действа деликатно. Ако Хърмайъни пренасочеше отдадеността си към господин Бриджъртън, то трябваше сама да го реши. Или поне така да си мисли.

— А и семейството му е много влиятелно – промърмори Хърмайъни.

— На господин Едмъндс? – престори се, че не разбира Луси.

— Не, на господин Бриджъртън, разбира се. Чух много интересни неща за тях.

— О, да – съгласи се Луси. – Аз също. Много ми харесва лейди Бриджъртън. Тя е великолепна домакиня.

Хърмайъни кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че тя предпочита теб пред мен.

— Не ставай глупава.

— Аз нямам нищо против – сви рамене Хърмайъни. – Не че тя не ме харесва. Просто харесва теб повече. Жените винаги харесват теб повече.

Луси отвори уста, за да възрази, но замълча, осъзнала, че това беше истина. Колко странно, че никога досега не го бе забелязала.

— Е, ти няма да се омъжваш за нея – изтъкна тя.

Хърмайъни остро я изгледа.

— Не съм казала, че искам да се омъжа за господин Бриджъртън.

— Не, естествено, че не – побърза да се съгласи Луси и мислено се срита. Знаеше, че думите бяха грешка в мига, в който изскочиха от устата ѝ.

— Но… – Хърмайъни въздъхна и отново се взря в пространството.

Луси се наклони напред. Явно това означаваше да ловиш всяка дума.

И тя зачака, зачака… докато накрая не издържа.

— Хърмайъни? – попита накрая.

Приятелката ѝ се пльосна на леглото.

— О, Луси – простена тя с трагичен тон, достоен за сцената на „Ковънт Гардън“*, – толкова съм объркана.

[* Лондонският кралски театър. – Б. пр.]

— Объркана? – усмихна се Луси. Това беше добър знак.

— Да – отвърна Хърмайъни от доста неграциозната си поза върху леглото. – Когато седях на масата с господин Бриджъртън – е, всъщност отначало ми се стори умопобъркан, – но после осъзнах, че компанията му ми доставя удоволствие. Той всъщност е забавен и ме накара да се смея.

Луси не каза нищо, чакайки приятелката ѝ да си събере мислите и да се доизкаже.

Хърмайъни издаде звук, полувъздишка, полустон. Изразяващ дълбоко страдание.

— И когато осъзнах това, аз го погледнах и… – Тя се претърколи настрани и подпря главата си на лакътя. – Аз запърхах.

Луси все още се опитваше да смели определението умопобъркан.

— Запърха? – повтори тя. – Какво означава, че си запърхала?

— Стомахът ми. Сърцето ми. Моето… нещо. Не знам какво.

— Същото, както когато си видяла за пръв път господин Едмъндс?

— Не. Не. Не.

Всяко „не“ беше изречено с различна интонация и Луси остана с определеното усещане, че Хърмайъни се опитва да убеди себе си.

— Изобщо не беше същото – заяви тя. – Но беше… съвсем малко същото. По много по-малка скала.

— Разбирам – промърмори Луси с достойна за възхищение сериозност, имайки предвид, че нищо не разбра. Но пък и тя никога не разбираше подобни неща. А след странния разговор с господин Бриджъртън предишната вечер беше убедена, че никога няма да ги проумее.

— Но не мислиш ли, че ако съм толкова отчаяно влюбена в господин Едмъндс, не би трябвало никога да „запърхвам“ с някой друг?

Луси се замисли над думите ѝ.

— Не разбирам защо любовта трябва да е отчаяна – рече накрая.

Хърмайъни легна по корем, подпря се на двата лакътя и с любопитство погледна приятелката си.

— Не това беше въпросът ми.

Не беше ли? А не трябваше ли да бъде?

— Ами – поде Луси, като внимателно подбираше думите си, – може би това означава…

— Знам какво се каниш да кажеш – прекъсна я Хърмайъни. – Ще кажеш, че това навярно означава, че не съм влюбена в господин Едмъндс, както си мисля. А след това ще добавиш, че трябва да дам шанс на господин Бриджъртън. А накрая ще ме посъветваш да дам шанс и на другите мъже.