— Е, не на всички – рече Луси. Но останалото доста се доближаваше.

— Не мислиш ли, че всичко това вече ми е хрумвало? Не осъзнаваш ли колко потискащо и объркващо е това? Да се съмнявам в себе си? За бога, Луси, ами ако това никога няма край? Ако отново се случи? С някой друг?

Луси подозираше, че не се очаква да отговори, но при все това го стори:

— Няма нищо лошо в това да се съмняваш в себе си, Хърмайъни. Бракът е много важна стъпка. Най-големият избор, който ще направиш в живота си. И след като го направиш, вече не можеш да размислиш.

Луси лапна парченце бекон, напомняйки си колко бе благодарна, задето лорд Хейзълби беше толкова добра партия. Можеше да се намира в много по-лошо положение. Тя задъвка, преглътна и отново заговори:

— Нужно е само да си дадеш малко време, Хърмайъни. И би трябвало да го направиш. Няма причина да бързаш да се омъжваш.

Възцари се продължително мълчание, преди Хърмайъни да отговори:

— Предполагам, че си права.

— Ако действително ти е съдено да бъдеш с господин Едмъндс, той ще те чака. – Господи! Луси не можеше да повярва, че току-що изрече това.

Хърмайъни скочи от леглото, притича до приятелката си и здраво я прегърна.

— О, Луси, това беше най-милото нещо, което си ми казвала. Знам, че не го одобряваш.

— Ами… – Луси се прокашля, опитвайки се да измисли приемлив отговор. Нещо, което щеше да я накара да не се чувства толкова виновна, задето не го мислеше наистина. – Не че…

На вратата се почука.

О, слава богу!

— Влезте! – едновременно извикаха двете момичета.

Влезе една прислужница и припряно се поклони.

— Милейди – рече тя, насочила поглед към Луси, – пристигна лорд Фенсуърт и желае да ви види.

Луси я зяпна втрещено.

— Моят брат?

— Той ви очаква в розовия салон, милейди. Да му предам ли, че веднага ще слезете?

— Да. Да, разбира се.

— Искате ли да му кажа още нещо?

Луси бавно поклати глава.

— Не, благодаря. Това е всичко.

Прислужницата излезе, оставяйки Луси и Хърмайъни да се зяпат потресено една друга.

— Как мислиш, защо ли е дошъл Ричард? – попита накрая Хърмайъни с разширени от любопитство очи. Тя се бе срещала няколко пъти с брата на Луси и двамата винаги се бяха разбирали добре.

— Не знам. – Луси бързо скочи от леглото, забравила напълно да се преструва на болна. – Надявам се единствено да не се е случило нещо лошо.

Хърмайъни кимна и я последва до гардероба.

— Чичо ти да е бил болен?

— Поне аз не съм чула. – Луси измъкна обувките си и приседна на ръба на леглото, за да ги обуе. – Най-добре да побързам да го видя. Щом е тук, значи се е случило нещо важно.

Хърмайъни я погледна за секунда, сетне попита:

— Искаш ли да те придружа? Естествено, няма да се намесвам в разговора ви. Но ако искаш, ще сляза долу с теб.

Луси кимна и двете заедно се запътиха към розовия салон.

ГЛАВА 7

В която нашият неочакван гост

донася неприятна вест.

Грегъри бъбреше със снаха си в трапезарията за закуска, когато икономът я осведоми за пристигането на неочакван гост и той съвсем естествено реши да я придружи до розовия салон, за да поздрави лорд Фенсуърт, по-големия брат на лейди Лусинда. Нямаше други занимания, а и някак си му се стори редно да се запознае с младия граф, когото само преди четвърт час бе споменала госпожица Уотсън. Грегъри не го бе срещал, а само бе чувал за него; заради разликата от четири години пътищата на двамата не се бяха пресекли в университета, а Фенсуърт все още не бе решил да заеме мястото си в лондонското висше общество.

Грегъри очакваше да види ученолюбив млад мъж, нещо като книжен плъх, тъй като бе дочул, че Фенсуърт бе предпочел да остане в Кеймбридж, въпреки че в момента нямаше занятия. И наистина сериозният джентълмен, който чакаше пред прозореца в розовия салон, излъчваше известна внушителност, която го правеше да изглежда малко по-възрастен от годините си. Но същевременно лорд Фенсуърт беше висок и добре сложен млад мъж и макар и може би малко срамежлив, се държеше с подобаващо достойнство, което бе по-скоро вродено, отколкото свързано с благородническата титла. Братът на лейди Лусинда отлично съзнаваше кой бе той, а не просто, че е носител на титла. Грегъри тутакси го хареса.

Докато не стана очевидно, че той, също както и останалите представители на мъжката част на човечеството, бе влюбен в Хърмайъни Уотсън.

Единствената загадка всъщност беше защо Грегъри бе толкова изненадан.

Но Грегъри бе длъжен да му го признае – Фенсуърт посвети цяла минута на добруването на сестра си, преди да попита:

— А госпожица Уотсън? Тя ще се присъедини ли към нас?

Не бяха толкова думите, колкото тонът, но дори и не чак толкова това, колкото блясъкът в очите му – онази искра на нетърпение и радостно предусещане.

О, нека наричаме нещата с истинските им имена. Това беше отчаян копнеж, ясно и просто. Грегъри нямаше как да не го познае – беше сигурен, че през последните дни същото неведнъж бе проблясвало и в неговите очи.

Мили боже!

Грегъри все още намираше Фенсуърт за свестен джентълмен въпреки дразнещата му влюбеност, но наистина цялата ситуация започваше да става уморителна.

— За нас е голямо удоволствие да ви посрещнем в Обри Хол, лорд Фенсуърт – каза Кейт, след като го осведоми, че няма представа дали госпожица Уотсън ще придружи сестра му до розовия салон. – Надявам се, че вашето идване не се дължи на някакъв извънреден и спешен случай у дома.

— Съвсем не – успокои я Фенсуърт. – Но моят чичо пожела да дойда и да отведа Луси у дома. Иска да поговори с нея за нещо важно.

Едното ъгълче на устната на Грегъри се повдигна нагоре.

— Трябва да сте много предан на сестра си – отбеляза той, – за да изминете целия този път лично. Със сигурност бихте могли просто да изпратите карета.

За негова чест, братът на Луси не се смути от въпроса, ала в същото време не можа веднага да отговори.

— О, не – рече той малко припряно след продължителната пауза, – аз бях повече от щастлив да дойда лично. Луси е чудесна компания, а двамата отдавна не сме се виждали.

— Налага ли се веднага да потеглите обратно? – поинтересува се Кейт. – За мен е истинска радост да общувам със сестра ви. И за нас ще бъде чест да ни гостувате.

Грегъри се зачуди за какво точно беше всичко това. Ако лорд Фенсуърт се присъединеше към компанията, на Кейт щеше да ѝ се наложи да потърси друга дама, за да изравни броя на мъжете и жените. Макар да предполагаше, че ако лейди Лусинда си тръгне, щеше да има същия проблем.

Младият граф се поколеба и Кейт се възползва от момента, за да възкликне умолително:

— О, моля ви, кажете, че ще останете. Дори и да е само за няколко дни.

— Ами… – подхвана Фенсуърт и примигна, докато обмисляше поканата. Беше ясно, че искаше да остане (и Грегъри беше съвсем сигурен, че знаеше каква бе причината). Но с титла или не, той все още беше прекалено млад и Грегъри предполагаше, че бе длъжен да се отчита пред чичо си за всички дела, отнасящи се до семейството.

А беше очевидно, че чичото желаеше бързото завръщане на лейди Лусинда.

— Предполагам, че няма да навреди, ако остана един ден.

Виж ти! Младокът беше готов да се опълчи на чичо си, за да спечели допълнително време с госпожица Уотсън. А като брат на лейди Лусинда той беше единственият мъж, когото Хърмайъни никога нямаше да отблъсне с обичайното си любезно безразличие. Грегъри се подготви за още един ден на уморително съперничество.

— Моля ви, останете до петък – рече Кейт. – Ние планираме в четвъртък вечер да устроим маскен бал и ще ми е много неприятно, ако го пропуснете.

Грегъри мислено си отбеляза да удостои Кейт с изключително семпъл подарък за следващия ѝ рожден ден. Камъни може би.

— Това е само още един ден – рече Кейт с подкупваща усмивка.

Точно в този момент лейди Лусинда и госпожица Уотсън влязоха в салона. Първата бе облечена в утринна светлосиня рокля, а втората в същата зелена рокля, която носеше на закуска. Лорд Фенсуърт хвърли поглед на девойките (повече на едната, отколкото на другата, и трябва да се отбележи, че родната кръв не беше по-важна от несподелената любов) и промърмори: