— Добре, до петък.

— Прекрасно! – плесна с ръце Кейт. – Веднага ще се разпоредя да приготвят стаята ви.

— Ричард? – въпросително го повика лейди Лусинда. – Защо си тук?

Тя се спря на прага, навярно смутена от присъствието на Кейт и Грегъри.

— Луси! – посрещна я брат ѝ. – Цяла вечност не съм те виждал!

— Четири месеца – машинално го поправи тя, сякаш някаква малка част от мозъка ѝ изискваше абсолютна точност дори когато това едва ли имаше значение.

— Господи, това е доста време! – възкликна лейди Бриджъртън. – Е, ние сега ще ви оставим, лорд Фенсуърт. Сигурна съм, че двамата със сестра ви искате да се видите насаме.

— Не е нужно да се бърза – възрази Фенсуърт и за кратко стрелна поглед към госпожица Уотсън. – Не бих искал да бъда груб, а още не съм ви поблагодарил за гостоприемството.

— Изобщо няма да е грубо – намеси се Грегъри, предвкусвайки бързо излизане от салона с госпожица Уотсън под ръка.

Лорд Фенсуърт се обърна и примигна, сякаш напълно бе забравил присъствието на Грегъри. Не беше кой знае колко изненадващо, тъй като Грегъри беше необичайно мълчалив по време на целия разговор.

— Моля, не се притеснявайте – рече графът. – Ние с Луси ще поговорим по-късно.

— Ричард – заговори Луси с обезпокоено изражение, – сигурен ли си? Аз не те очаквах и ако се е случило нещо…

Но брат ѝ поклати глава.

— Нищо, което да не може да почака. Чичо Робърт иска да говори с теб. Той ме помоли да те отведа у дома.

— Веднага ли?

— Не уточни – отвърна Ричард, – но лейди Бриджъртън много любезно ни покани да останем до петък и аз се съгласих. Аз – той се прокашля – предположих, че ще искаш да останем.

— Разбира се. – Луси все още изглеждаше объркана и притеснена. – Но аз… ами… чичо Робърт…

— Ние трябва да тръгваме – твърдо заяви госпожица Уотсън. – Луси, ти трябва да останеш насаме с брат си.

Луси погледна брат си, но той се възползва от намесата на госпожица Уотсън в разговора, за да насочи поглед право към нея, и попита:

— Как си, Хърмайъни? Отдавна не сме се виждали.

— Четири месеца – отново уточни Луси.

Госпожица Уотсън се засмя и дари графа с топла усмивка.

— Добре съм, благодаря. А Луси, както винаги, е права. За последно говорихме през януари, когато ни посети в училище.

Лорд Фенсуърт кимна в знак на потвърждение.

— Как бих могъл да забравя? Прекарахме няколко много приятни дни.

Грегъри би заложил дясната си ръка, че Фенсуърт знаеше точно до минутата колко дни са изминали от последния път, когато бе видял госпожица Уотсън. Но въпросната дама очевидно нямаше представа за увлечението му, защото само се усмихна и рече:

— Наистина бяха много приятни. Беше много мило от твоя страна да ни заведеш на ледената пързалка. Винаги си такава добра компания.

Мили боже, как можеше тя да е толкова сляпа? Нямаше начин да се държи толкова окуражително, ако знаеше за чувствата му към нея. Грегъри беше сигурен за това.

Но макар да бе съвсем очевидно, че госпожица Уотсън бе изключително благоразположена към лорд Фенсуърт, нямаше никакви признаци, че тя изпитва някакви романтични чувства към него. Грегъри се утеши с напомнянето, че двамата навярно се познаваха отдавна и беше съвсем естествено тя да е приятелски настроена към Фенсуърт, имайки предвид колко бе близка с лейди Лусинда.

На практика бяха като брат и сестра.

И като се сети за лейди Лусинда, Грегъри се извърна към нея и не остана особено изненадан, когато видя, че тя се мръщеше. Брат ѝ, който бе пътувал поне един ден, за да пристигне при сестра си, сега, изглежда, никак не бързаше да говори с нея.

Естествено, всички останали също се бяха умълчали. Грегъри с интерес наблюдаваше неловката ситуация. Всички, изглежда, се озъртаха в очакване да видят кой ще е следващият, който ще заговори. Дори лейди Лусинда, която никой не би нарекъл срамежлива, като че ли не знаеше какво да каже.

— Лорд Фенсуърт – наруши мълчанието Кейт, – вие сигурно сте гладен. Не желаете ли да закусите?

— С огромно удоволствие, лейди Бриджъртън.

Кейт се извърна към лейди Лусинда.

— Между другото, не ви видях на закуска. Вие ще хапнете ли нещо?

Грегъри си спомни за отрупания с храна поднос, който госпожица Уотсън бе изпратила горе за нея, и се запита каква част от блюдата бе успяла да погълне, преди да слезе долу, за да се срещне с брат си.

— Разбира се – промърмори лейди Лусинда. – Във всеки случай с радост ще правя компания на Ричард.

— Госпожице Уотсън – ловко се намеси Грегъри в разговора, – бихте ли желали да се поразходите из градината? Струва ми се, че божурите разцъфнаха. А онези сини цветя с дългите стъбла… винаги забравям как се казват.

— Делфиниум. – Това, естествено, беше лейди Лусинда. Той знаеше, че тя няма да се сдържи. Неочаквано тя се извърна и леко присви очи насреща му. – Вчера ви казах името им.

— Да, така е – промърмори Грегъри. – Никога не помня такива подробности.

— О, Луси помни всичко – весело заяви госпожица Уотсън. – И аз с удоволствие ще се разходя с вас в градината. Разбира се, ако Луси и Ричард не възразяват.

И двамата я увериха, че не възразяват, въпреки че Грегъри беше сигурен, че зърна разочарование и – ще се осмели да го каже – раздразнение в очите на лорд Фенсуърт.

Грегъри се усмихна.

— Ще се срещнем в нашата стая, нали? – попита госпожица Уотсън Луси.

Другото момиче кимна и Грегъри тържествуващо – нямаше нищо по-приятно от това да победи съперника си – хвана госпожица Уотсън под ръка и я поведе към вратата.

В крайна сметка се очертаваше доста приятна сутрин.

* * *

Луси последва брат си и лейди Бриджъртън в утринната трапезария. Нямаше нищо против да закуси с брат си, защото не бе имала възможност да изяде много от храната, която по-рано бе подбрала за нея Хърмайъни. Обаче това означаваше, че се налага цели трийсет минути да издържи безсмислен разговор, докато въображението ѝ рисува всевъзможни бедствия, които биха могли да бъдат причина чичо ѝ толкова неочаквано да я извика у дома.

Ричард не можеше да говори за нищо важно с нея пред лейди Бриджъртън и половината гости, дрънкащи за рохки яйца и наскоро падналия дъжд, затова Луси търпеливо изчака, докато брат ѝ приключи (той винаги се хранеше дразнещо бавно), а след това с все сили се опита да не избухне, докато двамата вървяха към страничната поляна. Ричард първо я попита за училището, после за Хърмайъни, за майката на Хърмайъни, отклони се, за да се поинтересува как е братът на Хърмайъни, на когото очевидно се бе натъкнал в Кеймбридж, а накрая се върна към дебюта ѝ във висшето общество и до каква степен щеше да го сподели с Хърмайъни…

Докато Луси не издържа, рязко спря, сложи ръце на хълбоците си и настоя Ричард незабавно да ѝ обясни защо бе дошъл.

— Казах ти – смънка той, избягвайки погледа ѝ. – Чичо Робърт иска да говори с теб.

— Но защо?

Не беше въпрос с очевиден отговор. Случаите, когато през изминалите десет години чичо Робърт си бе дал труд да разговаря с нея, можеха да се преброят на пръстите на едната ѝ ръка. И щом възнамеряваше да започва сега, имаше причина за това.

Ричард няколко пъти се прокашля и накрая смотолеви:

— Ами, Луси, мисля, че той планира да те омъжи.

— Веднага? – прошепна Луси.

Сама не разбираше защо беше толкова изненадана. Знаеше, че това предстои; тя практически от години беше сгодена. И неведнъж бе споделяла с Хърмайъни, че всъщност е глупаво да има сезон – защо да се харчат пари, когато накрая тя пак щеше да се омъжи за Хейзълби?

Но сега… внезапно… никак не ѝ се искаше да се омъжи. Поне не толкова скоро. Нямаше желание да се превръща от ученичка в съпруга, без нищо помежду им. Не жадуваше за приключение – дори не искаше приключение – наистина, не беше от този тип.

Не мечтаеше за много – само за няколко месеца на свобода и веселие.

Да танцува до припадък, партньорът ѝ да я върти толкова шеметно, че пламъците на свещите да се слеят в ярки змиевидни дълги ивици светлина.