— Хареса ли ви балът? – поинтересува се господин Бриджъртън.

— Балът?

— Не бяхте ли принудена да се върнете в балната зала?

Тя кимна и завъртя очи.

— Настоятелно ми препоръчаха.

— А, да, тя направо ви повлече натам.

За свое пълно изумление, Луси се разсмя.

— Почти. А и аз нямах маска и се наложи известно време да стърча в един ъгъл.

— Като гъба?

— Като какво?

Той сведе поглед към роклята ѝ и уточни:

— Синя гъба.

Луси се погледна, сетне вдигна очи към него.

— Господин Бриджъртън, вие да не би да сте пиян?

Той се наклони напред и се усмихна лукаво и малко глуповато. Сетне вдигна ръка и разтвори показалеца на два сантиметра от палеца.

— Само малко.

Тя недоверчиво го изгледа.

— Наистина ли?

Господин Бриджъртън се намръщи, погледна пръстите си, после ги раздалечи с още два сантиметра.

— Е, може би толкова.

Луси не разбираше много от мъже и алкохол, но знаеше какво се случва, когато се срещнат.

— Обичайно ли е за вас да не сте сигурен?

— Не. – Той вирна глава и надменно я изгледа. – Обикновено знам точно колко съм пиян.

Луси нямаше представа какво да отговори на това.

— Но знаете ли, тази вечер не съм сигурен. – Съдейки по тона му, той самият бе изненадан от този факт.

— О. – Явно тази вечер бе изключително красноречива.

Господин Бриджъртън се усмихна.

Тя почувства странно усещане в стомаха си.

Опита се да му се усмихне в отговор. Действително трябваше да върви.

Затова, естествено, тя не помръдна.

Той наклони глава настрани и въздъхна, а Луси осъзна, че правеше точно това, което ѝ бе казал – размишляваше.

— Мислех си – бавно започна Грегъри, – че имайки предвид тазвечерните обстоятелства…

Луси очаквателно се наведе напред. Защо хората винаги снижаваха гласове, когато искаха да кажат нещо важно?

— Господин Бриджъртън? – подкани го, защото той бе втренчил поглед в някаква картина на стената.

Събеседникът ѝ замислено сви устни.

— Не мислите ли, че би трябвало да съм по-разстроен?

Луси смаяно отвори уста.

— Не сте ли разстроен? – Как беше възможно?

Той сви рамене.

— Не толкова, колкото би трябвало да бъда, имайки предвид, че сърцето ми на практика спря първия път, когато видях госпожица Уотсън.

Луси сковано се усмихна.

Главата му се върна във вертикално положение, той я погледна и примигна – очите му бяха съвсем ясни, сякаш току-що бе достигнал до очевидно заключение.

— Затова заподозрях коняка.

— Разбирам. – Тя, естествено, не разбираше, но какво друго би могла да каже? – Вие… ъ… определено изглеждахте разстроен.

— Бях ядосан – обясни той.

— А вече не сте ли?

Господин Бриджъртън се замисли над въпроса ѝ.

— О, все още съм ядосан.

Изведнъж Луси почувства, че трябва да се извини. Разбираше, че това беше глупаво, защото нищо от случилото се не беше по нейна вина. Но необходимостта да се извинява за всичко бе прекалено дълбоко вкоренена в нея. Не можеше нищо да направи. Искаше всички да бъдат щастливи. Винаги го бе искала. Така светът беше по-ясен. И по-подреден.

— Простете ми, че не ви повярвах за брат ми – промърмори девойката. – Аз не знаех. Честна дума, не знаех.

Той я погледна, а очите му бяха ласкави. Не бе забелязала кога се бе случило, защото само преди миг той беше лекомислен и нехаен. Но сега… беше различен.

— Знам, че не сте – каза той. – И не е нужно да се извинявате.

— Когато ги намерихме, аз бях не по-малко смаяна от вас.

— Аз не бях много смаян – възрази той. Нежно, сякаш искаше да пощади чувствата ѝ. За да не се смята тя за пълна глупачка, задето не бе видяла очевидното.

Луси кимна.

— Не, предполагам, че не сте били. Вие разбрахте какво се случва, а аз не.

Действително се чувстваше като глупачка. Как може да е била толкова сляпа и нищо да не забележи? За бога, все пак ставаше дума за Хърмайъни и за брат ѝ! Ако някой трябваше да долови зараждането на нова любов, то това трябваше да бъде тя.

Възцари се неловка тишина, която накрая господин Бриджъртън наруши:

— С мен всичко ще бъде наред.

— О, разбира се, че ще бъде – окуражаващо заяви Луси. И изведнъж самата тя се почувства окуражена, защото беше толкова хубаво и нормално точно тя да бъде човекът, който всичко ще оправи. Защото точно това правеше. Суетеше се наоколо. Стараеше се всички да бъдат щастливи и да се чувстват удобно.

Ето каква беше тя.

Но тогава той попита – о, защо я попита:

— А с вас?

Тя не отговори.

— Ще бъде ли наред? – поясни господин Бриджъртън. – Ще бъде ли всичко наред с вас? – повтори той.

— Разбира се – малко прекалено прибързано отвърна тя.

Луси реши, че това слага край на разговора, но господин Бриджъртън неочаквано попита:

— Сигурна ли сте? Защото ми се струвате малко…

Тя преглътна и неловко зачака преценката му.

— …разстроена.

— Ами, бях изненадана – рече тя, доволна, че можа да даде отговор. – И съвсем естествено бях някак си объркана. – Но Луси долови лекото пресекване в гласа си и се запита кого от двамата се опитваше да убеди.

Той не отвърна.

Тя отново преглътна. Беше толкова неловко. Тя се чувстваше неловко, но при все това продължи да говори, да обяснява:

— Не съм напълно сигурна какво точно се е случило.

Той продължи да мълчи.

— Почувствах се малко… Точно тук…

Ръката и се стрелна към гърдите, към мястото, където се чувстваше толкова вледенена. Вдигна очи към него, направо го умоляваше с поглед да каже нещо, да промени темата и да сложи край на разговора.

Ала той не го стори. И мълчанието я подтикна да обясни.

Ако той бе задал въпрос, дори ако бе изрекъл поне една утешителна дума, тя нямаше да му каже. Но тишината беше прекалено потискаща. Трябваше да бъде нарушена.

— Не можех да помръдна – промълви тя, сякаш усещайки вкуса на всяка дума, отронила се от устните ѝ. Като че ли, изричайки всичко на глас, най-после потвърждаваше това, което се бе случило. – Стигнах до вратата и не можах да я отворя. – Погледна го, надявайки се да прочете отговора по лицето му. Но разбира се, там го нямаше. – Аз… аз не знам какво ме прихвана. – Гласът ѝ звучеше задъхано, дори нервно. – Искам да кажа… това беше Хърмайъни. И брат ми. Аз… аз съжалявам, задето ще ви причиня болка, но това е по-скоро правилно, наистина. И хубаво. Или по-скоро би трябвало да бъде. Хърмайъни ще бъде моя сестра. Аз винаги съм мечтала за сестра.

— Понякога са забавни.

Той го изрече с полуусмивка и Луси се почувства малко по-добре. Удивително какви чудеса можеше да сътвори една усмивка. И това бе достатъчно, за да потекат думите плавно, този път без заекване, без потреперване.

— Не мога да повярвам, че двамата са заедно. Би трябвало да кажат нещо. Да ми споделят, че изпитват чувства един към друг. Аз не биваше да го разбирам по този начин. Това не е редно. – Улови ръката му и впери поглед в него. Очите ѝ бяха сериозни и настойчиви. – Не е редно, господин Бриджъртън. Не е редно.

Той поклати глава, съвсем леко. Брадичката му едва помръдна, устните също, когато изрече:

— Не.

— Всичко се промени – прошепна тя и вече не говореше за Хърмайъни. Но това нямаше значение, защото повече не желаеше да мисли. Нито за това. Нито за бъдещето. – Всичко се промени – отново прошепна – и аз не мога да го спра.

Някак си лицето му се озова почти до нейното, когато и той повтори:

— Не.

— Това е прекалено много. – Луси не можеше да откъсне поглед от него, да отмести очи от неговите и продължи да нашепва: – Това е прекалено… – А разстоянието между лицата им непрекъснато намаляваше.

И изведнъж устните му… докоснаха нейните.

Това беше целувка.

Тя бе целуната.

Тя. Луси. За пръв път. За пръв път в живота си тя беше центърът на света. Това беше живот. И се случваше на нея.