Беше забележително, защото бе толкова огромно, толкова преобразуващо. И все пак беше само една малка целувка – нежна, толкова ефирна, като полъх, който сякаш я погъделичка. Изведнъж се изпълни с трепет, нещо в гърдите ѝ изтръпна. Тялото ѝ оживя и едновременно с това застина, като че ли се изплаши, че едно погрешно движение може да накара всичко да изчезне.

А тя не искаше да изчезне. Господ да ѝ е на помощ, тя желаеше това. Желаеше този миг, желаеше да запечата спомена за него и искаше…

Тя просто искаше.

Всичко. Всичко, което можеше да получи.

Всичко, което можеше да почувства.

Ръцете му я обгърнаха, тя се облегна на него и с въздишка се притисна към гърдите му. Това беше, мярна се смътна мисъл в главата ѝ. Това беше музика. Цяла симфония.

Това беше пърхането. Много повече от пърхане.

Устните му станаха по-настойчиви и тя отвори уста, за да ги посрещне, отдавайки се на топлината на целувката. Целувката ѝ говореше, отекваше в душата ѝ. Ръцете му я прегърнаха по-силно, по-силно, а нейните се обвиха около шията му и накрая се спряха там, където косата му достига яката.

Тя нямаше намерение да го докосва, дори не бе помислила за това. Ръцете ѝ, изглежда, сами знаеха къде да отидат, как да го прегърнат, да го притиснат по-близо. Гърбът ѝ леко се изви назад и помежду им сякаш лумнаха огньове.

А целувката продължи… и продължи.

Тя я почувства в стомаха си, чак до върховете на пръстите на краката си. Като че ли беше навсякъде, проникна през кожата ѝ, достигна право до глъбините на душата ѝ.

— Луси – прошепна той, а устните му най-после се откъснаха от нейните, оставяйки гореща диря по бузата ѝ до ухото. – О, господи, Луси.

Тя не искаше да говори, не искаше нищо да наруши този миг. Не знаеше как да се обърне към него, не можеше просто да го нарече Грегъри, но господин Бриджъртън вече не ѝ се струваше правилно.

Сега той беше много повече. За нея.

Преди малко е била права. Всичко се бе променило. Тя не беше същата. Чувстваше се…

Пробудена.

Луси отметна глава, когато той гризна крайчето на ухото ѝ, а тя простена – тихи, несвързани звуци се откъснаха от устните ѝ, сливайки се като песен. Искаше ѝ се да се разтвори в него. Да се плъзне върху килима и да го повлече със себе си. Закопня да почувства тежестта му, топлината му, да го докосне – да направи нещо. Жадуваше да действа. Да бъде дръзка.

Ръцете ѝ се плъзнаха към косата му, пръстите ѝ се заровиха в копринените кичури. Той тихо простена и само звукът на гласа му бе достатъчен да накара сърцето ѝ да забие по-бързо. Той правеше невероятни неща с шията ѝ – устните му, езикът, зъбите му, – тя не знаеше кое точно, но едно от тях запали огън в нея.

Устните му се спуснаха надолу към ямката на шията, оставяйки пламтяща пътечка след себе си. А ръцете му – те също се движеха. Прегръщаха я, притискаха я към него и всичко беше толкова настойчиво.

Вече не бе важно какво искаше тя. А от какво се нуждаеше.

Това ли се бе случило с Хърмайъни? Дали тя невинно бе тръгнала на разходка с Ричард и после се бе случило… това?

Сега Луси разбираше. Разбираше какво означава да искаш нещо, което знаеш, че е грешно, да позволиш то да се случи въпреки опасността от скандал и…

И тогава го изрече. Опита как звучи.

— Грегъри – прошепна, опивайки се от вкуса на името му върху устните си. Беше като ласка, интимна и могъща; Луси имаше чувството, че с една-едничка дума може да промени света и всичко наоколо.

Щом тя бе изрекла неговото име, значи той можеше да бъде неин, а тя можеше да забрави за всичко останало, можеше да забрави…

Хейзълби.

Мили боже, тя беше сгодена! Това вече не беше просто договорка. Документите са били подписани. И тя беше…

— Не – промълви Луси и притисна длани към гърдите му. – Не, аз не мога.

Той ѝ позволи да го отблъсне. Тя извърна глава, боейки се да го погледне. Знаеше, че… ако види лицето му…

Беше слаба. Нямаше да може да устои.

— Луси – рече той и тя разбра, че ѝ бе също толкова трудно да устои на гласа му, както и на лицето му.

— Не мога да направя това. – Девойката поклати глава, все още без да го поглежда. – Това е грешно.

— Луси.

Този път тя почувства как пръстите му повдигат брадичката ѝ и нежно извръщат лицето ѝ към него.

— Моля те, позволи ми да те изпратя до горе – рече той.

— Не! – Тя направо извика думата, замълча и засрамено преглътна. – Не мога да рискувам – каза и най-после се осмели да срещне погледа му.

Оказа се грешка. Начинът, по който той я гледаше… Погледът му бе твърд, но в него имаше още нещо. Нотка на мекота, проблясък на топлина. И любопитство. Като че ли… Като че ли той не беше напълно сигурен какво вижда. Сякаш я виждаше за пръв път.

Господи, точно това тя не можеше да понесе. Дори не разбираше защо. Навярно защото той гледаше точно нея. Или навярно защото изражението му беше толкова… негово. А може би и поради двете причини.

А може би нямаше значение.

Но в същото време я ужасяваше.

— Няма да ме спреш – заяви той. – Твоята безопасност е моя отговорност.

Луси се запита къде бе изчезнал леко подпийналият, развеселен мъж, с когото бе разговаряла само преди минути. Сега на мястото му се бе появил съвършено друг човек. Сериозен и отговорен.

— Луси – повтори той и това не беше въпрос, а по-скоро напомняне. Все едно щеше да постигне своето и тя трябваше да го приеме.

— Моята стая не е далече – опита се за последен път да го убеди тя. – Наистина не е нужно да ме съпровождаш. Просто ще изкача тези стъпала.

И после трябваше да върви надолу по коридора и да завие, но не беше нужно той да го знае.

— Тогава ще те изпратя до стълбите.

Луси разбра, че няма смисъл да спори. Той нямаше да отстъпи. Гласът му беше тих, но в него се долавяше стоманена нотка, която тя не бе сигурна, че бе чувала досега.

— И ще почакам, докато стигнеш до стаята си.

— Това не е необходимо.

Той не обърна внимание на думите ѝ.

— Чукни три пъти, когато стигнеш.

— Нямам намерение да…

— Ако не чуя почукването ти, ще се кача горе и лично ще се уверя, че всичко с теб е наред.

Грегъри скръсти ръце. Луси го гледаше и се питаше дали би бил същият човек, ако беше първородният син. В него се бе появила неочаквана властност. От Грегъри Бриджъртън би се получил прекрасен виконт, реши тя, макар да не беше сигурна, че тогава щеше толкова много да го харесва. Честно казано, лорд Бриджъртън я ужасяваше, макар че в него имаше достатъчно мекота, тъй като очевидно обожаваше жена си и децата.

Все пак…

— Луси.

Тя преглътна и стисна зъби. Никак не ѝ се щеше да признае, че бе излъгала.

— Много добре – неохотно заговори, – ако искаш да чуеш почукването, ще трябва да се качиш до горе.

Той кимна и я последва, изкачвайки всичките седемнайсет стъпала.

— Утре ще се видим – рече той.

Луси не отговори. Имаше чувството, че всякакви думи биха били неуместни.

— Утре ще се видим – повтори той.

Тя кимна, очевадно трябваше да реагира, а и без това не знаеше как би могла да го избегне.

А и искаше да го види. Не би трябвало да го иска, знаеше, че не би трябвало, но нищо не можеше да направи със себе си.

— Предполагам, че утре ще си тръгнем – рече тя. – Аз трябва да се върна при чичо си, а Ричард… Ами, него го очаква доста работа.

Но обяснението не промени изражението на лицето му. Погледът му бе толкова твърд и толкова решително прикован в нея, че тя потрепери.

— Утре ще се видим – каза още веднъж.

Луси отново кимна и си тръгна колкото можеше по-бързо, без да тича. Зави зад ъгъла и накрая видя вратата си, третата от началото на коридора.

Но спря. Досами ъгъла, извън полезрението му.

И почука три пъти.

Само защото бе обещала.

ГЛАВА 12