В която нищо не се решава.

Когато на следващата сутрин Грегъри слезе в трапезарията за закуска, Кейт вече бе там, мрачна и уморена.

— Съжалявам – бе първото, което каза тя, когато се настани на стола до него.

Какво ставаше с тези извинения? – зачуди се Грегъри. – Напоследък се сипеха от всички страни.

— Знам, че ти се надяваше…

— Няма нищо – прекъсна я той и хвърли поглед на пълната с храна чиния, която тя бе оставила на отсрещната страна на масата. През два стола.

— Но…

— Кейт – отново я прекъсна той, едва разпознавайки собствения си глас. Звучеше по-зряло, ако това бе възможно. И по-сурово.

Снаха му застина, но устните и останаха полуотворени, като че ли думите бяха замръзнали на края на езика ѝ.

— Няма нищо – повтори Грегъри и се зае с яйцата. Не желаеше да говори за това, нито да слуша обяснения. Станалото – станало, нищо не можеше да се направи.

Грегъри нямаше представа какво правеше Кейт, докато той бе зает със закуската – навярно оглеждаше стаята, за да прецени кой от гостите може да дочуе разговора им. От време на време я чуваше как неспокойно мърда на стола, явно изгаряща от желание да каже нещо.

Той пристъпи към бекона.

И тогава – знаеше, че тя няма да може дълго време да държи устата си затворена:

— Но ти…

Грегъри се извърна. Погледна я строго. И изрече само една дума:

— Недей.

За миг лицето ѝ остана безизразно. После очите ѝ се разшириха и едното ъгълче на устата ѝ се повдигна. Съвсем малко.

— На колко години беше, когато се запознахме? – попита снаха му.

За какво, дяволите да го вземат, беше всичко това?

— Не знам – нетърпеливо отвърна той, опитвайки се да си спомни сватбата на брат си. Имаше дяволски много цветя. Струваше му се, че киха няколко седмици след това. – Може би на тринайсет. Или на дванайсет?

Тя любопитно го огледа.

— Предполагам, че сигурно е трудно да бъдеш толкова по-малък от братята си.

Грегъри остави вилицата.

— Антъни, Бенедикт и Колин – всичките те са навързани един след друг. Като патета. Това сравнение винаги ми е хрумвало, макар че не съм толкова глупава, за да го изрека на глас. А после – хммм. Колко години е разликата между теб и Колин?

— Десет.

— Само? – Кейт изглеждаше удивена, но Грегъри не бе сигурен дали това беше комплимент за него, или не.

— А между Колин и Антъни има цели шест години – продължи Кейт, притискайки пръст към брадичката си, навярно знак, че е потънала в дълбок размисъл. – Всъщност малко повече. Между тях е Бенедикт, но предполагам, че тримата са много близки въпреки разликата в годините.

Грегъри чакаше.

— Е, няма значение – припряно рече Кейт. – В крайна сметка всеки намира своето място в живота. А сега…

Грегъри се втрещи. Как можеше толкова лесно да сменя темата? Преди той да има някаква представа за какво изобщо говореше.

— …предполагам, че трябва да ти разкажа за останалите събития от вечерта. След като ти си тръгна. – Кейт въздъхна, всъщност простена, и поклати глава. – Лейди Уотсън беше малко разстроена, че дъщеря ѝ не е била наглеждана, както подобава, макар че чия е вината за това? А след това се разстрои, задето сезонът на госпожица Уотсън е приключил, преди тя да е имала възможност да похарчи пари за нов гардероб. Защото, съдейки по всичко, дъщеря ѝ няма да бъде дебютантка.

Кейт замълча, очаквайки Грегъри да каже нещо. Но той само леко повдигна вежди, колкото да се разбере, че няма какво да добави към разговора.

Тя му даде още секунда, после продължи:

— Но лейди Уотсън доста бързо се съвзе, когато ѝ изтъкнаха, че Фенсуърт е граф, макар и още млад. – Замълча и сви устни. – Той е доста млад, нали?

— Не много по-млад от мен – сухо отвърна Грегъри, макар снощи да смяташе Фенсуърт направо за младенец.

Кейт си придаде замислен вид.

— Не – бавно проговори, – има разлика. Той не е… Ами, не знам. Както и да е…

Защо тя непрекъснато сменяше темата точно когато заговореше за нещо, което той наистина искаше да чуе?

— …годежът е факт – въодушевено продължи тя – и смятам, че всички замесени страни са доволни.

Грегъри предположи, че той не се броеше за замесена страна.

Но в същото време изпитваше по-скоро раздразнение, отколкото нещо друго. Не обичаше да губи. В каквото и да било.

Е, освен в стрелбата. Отдавна се бе отказал от опитите да успее в това занимание.

Как така не му бе хрумнало нито веднъж, че накрая той може и да не спечели госпожица Уотсън? Беше приел, че няма да бъде лесно, но за него успехът бе свършен факт. Предрешен.

А и той постигаше значителен напредък с нея. Тя се бе смяла с него, за бога! Смяла. Със сигурност това би трябвало да означава нещо.

— Те заминават днес – осведоми го Кейт. – Всички. Поотделно, естествено. Лейди Уотсън и дъщеря ѝ ще се подготвят за сватбата, а Фенсуърт ще отведе сестра си у дома. Нали точно заради това бе дошъл.

Луси. Той трябваше да види Луси.

Грегъри се опитваше да не мисли за нея.

С променлив успех.

Ала тя през цялото време беше там, в едно ъгълче на съзнанието му, дори когато се ядосваше за загубата на госпожица Уотсън.

Луси. Сега вече бе невъзможно да мисли за нея като за лейди Лусинда. Дори да не я бе целунал, тя щеше да бъде Луси. Защото точно това беше тя. Името идеално ѝ подхождаше.

Но той я бе целунал. И беше великолепно.

Но най-вече неочаквано.

Всичко, що се отнасяше до това, го изумяваше, дори самият факт, че я бе целунал. Това беше Луси. А той не биваше да целува Луси.

Но тя държеше ръката му. А очите ѝ – какво имаше в очите ѝ? Тя се взираше в лицето му, търсейки нещо.

Търсейки него за нещо.

Нямаше намерение да го прави. Просто се бе случило. Той се бе почувствал неудържимо привлечен към нея, а разстоянието помежду им бе ставало все по-малко и по-малко…

И тогава тя се бе оказала в обятията му.

Той бе закопнял да я положи на пода, да се изгуби в нея и никога да не я пусне.

Да я целува, докато двамата не обезумеят от страст, забравили за всичко на света.

Бе пожелал да…

Добре. Често казано, бе пожелал още много. Но беше леко пиян.

Не много. Но достатъчно, за да се усъмни в истинността на реакцията си.

А и беше ядосан. И не беше на себе си.

Не заради Луси, разбира се, но той бе сигурен, че това бе повлияло на преценката му.

При все това трябваше да я види. Тя беше благопристойна млада дама, възпитана в строги правила. Един мъж не целуваше една от тези дами, без да обясни. А освен това трябваше да се извини, макар че в действителност нямаше особено желание.

Обаче бе длъжен да го стори.

Погледна към Кейт.

— Кога заминават?

— Лейди Уотсън и госпожица Уотсън? Струва ми се, че следобед.

„Не – едва не изтърси той, – имах предвид лейди Лусинда!“ Но успя да се сдържи и вместо това с равнодушен тон попита:

— А Фенсуърт?

— Мисля, че скоро. Лейди Лусинда вече закуси. – Снаха му се замисли за миг. – Доколкото помня, Фенсуърт каза, че искал да си бъдат у дома за вечеря. Предполагам, че ще успеят. Не живеят много далече оттук.

— Близо до Дувър – разсеяно промърмори Грегъри.

Кейт смръщи вежди.

— Струва ми се, че си прав.

Грегъри изгледа начумерено храната в чинията си. Надяваше се да почака Луси в трапезарията; тя никога не би пропуснала закуската. Но след като вече бе закусила, значи скоро щяха да потеглят.

А той трябваше да я намери.

Младият мъж се изправи. Малко рязко – удари бедрото си в ръба на масата, сепвайки лейди Бриджъртън.

— Няма ли да довършиш закуската си? – не се стърпя тя.

Той поклати глава.

— Не съм гладен.

Виконтесата го погледна с нескрито изумление. Все пак вече повече от десет години беше член на семейството.

— Как е възможно това?

Грегъри подмина въпроса ѝ.