— Желая ти приятна сутрин.

— Грегъри?

Той се обърна. Не му се щеше, но по леко острата нотка в гласа ѝ разбра, че няма как да се измъкне.

Очите на Кейт бяха пълни със състрадание – и тревога.

— Няма да отидеш да търсиш госпожица Уотсън, нали?

— Не – отвърна той и му стана почти смешно, защото това бе последното, което би му дошло наум.

* * *

Луси се взираше в опакованите сандъци. Чувстваше се уморена. И тъжна. И объркана.

И само бог знаеше още как.

Изцедена. Ето как се чувстваше. Беше наблюдавала как прислужниците изстискват кърпите за баня, как ги усукват и изстискват до последната капка.

Тя се чувстваше точно така.

Като изстискана кърпа за баня.

— Луси?

Беше Хърмайъни, която тихо бе влязла в стаята. Луси бе заспала, когато Хърмайъни се бе върнала миналата нощ, а тази сутрин приятелката ѝ още спеше, когато Луси излезе за закуска.

Когато се върна, Хърмайъни я нямаше в стаята. В много отношения Луси бе благодарна за това.

— Бях при майка – обясни Хърмайъни. – Днес следобед заминаваме.

Луси кимна. Лейди Бриджъртън я бе намерила на закуска и я бе осведомила за плановете на всички. Когато се качи в стаята си, вещите ѝ вече бяха опаковани и готови да ги натоварят в каретата.

Това бе всичко.

— Исках да говоря с теб – рече Хърмайъни и приседна на ръба на леглото, но на почтително разстояние от Луси. – Исках да обясня.

Погледът на Луси остана прикован в сандъците.

— Няма какво да се обяснява. Аз съм много щастлива, че ще се омъжиш за Ричард. – Успя да изстиска една измъчена усмивка. – Сега ще бъдеш моя сестра.

— Не звучиш много щастлива.

— Уморена съм.

Хърмайъни остана мълчалива за миг, а след като се убеди, че Луси няма да продължи, рече:

— Исках да те уверя, че не съм пазила тайни от теб. Никога не бих постъпила така. Надявам се, че знаеш, че никога не бих го сторила.

Луси кимна, защото действително го знаеше, въпреки че миналата нощ се бе почувствала изоставена и може би малко предадена.

Хърмайъни преглътна, после стисна челюсти, а накрая пое дълбоко дъх. В този миг Луси се досети, че приятелката ѝ с часове бе репетирала своята реч, прехвърляйки наум думите, търсейки такава комбинация, която най-точно да предаде чувствата ѝ. Ако беше на нейно място, Луси би направила точно същото, но незнайно защо сега ѝ се доплака.

Но въпреки репетициите, когато заговори, Хърмайъни явно в момента размисляше, защото избираше съвсем нови думи и фрази:

— Аз наистина обичах… Не. Не – поправи се тя, очевидно говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Луси. – Искам да кажа, че действително мислех, че обичам господин Едмъндс. Но предполагам, че всъщност не съм го обичала. Защото първо беше господин Бриджъртън, а после… Ричард.

Луси рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш за това, че първо е бил господин Бриджъртън?

— Аз… ами, всъщност не съм сигурна – отвърна Хърмайъни, смутена от въпроса. – Когато закусвах с него, имах чувството, че съм се събудила от дълъг, странен сън. Помниш ли, че ти говорих за това? О, не чух музика или нещо подобно, дори не изпитах… Е, не знам как да го обясня, но въпреки че по никакъв начин не бях завладяна от него – така, както с господин Едмъндс, – аз… аз бях заинтригувана. От него. Запитах се дали бих могла да почувствам нещо. Ако се опитам. И не разбирах как бих могла да съм влюбена в господин Едмъндс, ако господин Бриджъртън предизвиква подобен интерес в мен.

Луси кимна. Грегъри Бриджъртън караше и нея да се пита. Но не за това дали би могла да почувства нещо. Това тя го знаеше. Просто искаше да разбере дали има начин как да се застави да не чувства.

Но Хърмайъни не забеляза, че приятелката ѝ бе разстроена. Или навярно Луси бе успяла добре да го прикрие. Както и да е, Хърмайъни продължи с обясненията:

— А после… – отново подхвана тя – с Ричард… не съм сигурна как се случи, но ние разговаряхме и на мен ми беше толкова приятно. Повече от приятно – побърза да добави. – Приятно звучи скучно, а далеч не ми беше скучно. Почувствах се… добре. Сякаш се бях завърнала у дома.

Хърмайъни се усмихна, почти безпомощно, като че ли не можеше съвсем да повярва на късмета си. А Луси се радваше за нея. Наистина се радваше. Но се питаше как бе възможно едновременно да се изпитва такава радост и такава тъга. Защото знаеше, че тя никога нямаше да се чувства по този начин. И макар че преди не бе вярвала в това, сега вече вярваше. И това правеше всичко още по-лошо.

— Съжалявам, ако снощи ти се е сторило, че не се радвам за теб – тихо рече Луси. – Радвам се. Много. Просто бях в шок, това е всичко. Толкова много неща се промениха наведнъж.

— Но за добро, Луси! – възкликна Хърмайъни със сияещи очи. – За добро!

На Луси много ѝ се искаше да споделя увереността ѝ. Искаше да се изпълни с нейния оптимизъм, ала вместо това се чувстваше потисната. Ала не можеше да го сподели с приятелката си. Не сега, когато тя грееше от щастие.

Затова Луси се усмихна и каза:

— Ще имаш хубав живот с Ричард. – И искрено го вярваше.

Хърмайъни сграбчи с две ръце ръката на Луси и силно я стисна, опитвайки се с този жест да изрази цялото приятелство и вълнение, които изпълваха душата ѝ.

— О, Луси, сигурна съм. Аз отдавна го познавам, а и той е твой брат. Винаги ме е карал да се чувствам в безопасност с него. И уютно. Не е нужно да се тревожа какво мисли за мен. Ти сигурно си му казала всичко за мен, добро и лошо, но той продължава да вярва, че съм прекрасна.

— Той не знае, че не можеш да танцуваш – призна Луси.

— Не знае ли? – Хърмайъни сви рамене. – Тогава ще му кажа. Навярно той ще успее да ме научи. Той умее ли да танцува?

Луси поклати глава.

— Виждаш ли? – възкликна Хърмайъни. Усмивката и беше едновременно замечтана, обещаваща и радостна. – Значи идеално си подхождаме. Всичко е напълно ясно. Толкова ми е лесно да говоря с него, а миналата нощ… аз се смях и той се смя и всичко беше толкова… прекрасно. Наистина не мога да го обясня.

Но и не бе нужно да го обяснява. Луси знаеше точно какво има предвид Хърмайъни и това я ужасяваше.

— А когато отидохме в оранжерията, беше толкова красиво със струящата през прозорците лунна светлина. Всичко наоколо бе потънало в някакъв призрачен полумрак и… и тогава аз го погледнах. – Очите на Хърмайъни се замъглиха и Луси разбра, че приятелката ѝ бе изгубена в спомена.

Изгубена и щастлива.

— Аз го погледнах – отново поде Хърмайъни – и той също ме гледаше. Не можех да отместя поглед. Просто нямах сили. И тогава се целунахме. Беше… Дори не помислих за това. Просто се случи. И беше най-естественото, най-прекрасно нещо на света.

Луси тъжно кимна.

— Осъзнах, че досега не съм разбирала. С господин Едмъндс – о, мислех, че съм безумно влюбена в него, но не съм разбирала какво означава любовта. Той е толкова красив и в негово присъствие изпитвам плахост и вълнение, но никога не съм имала желание да го целуна. Никога не съм го поглеждала и не съм се накланяла към него не само от страст, а просто защото… защото…

Защото какво!, искаше да изкрещи Луси. Но дори и да имаше желание, нямаше сили.

— Защото там принадлежа – тихо довърши Хърмайъни. Изглеждаше толкова изумена, сякаш чак сега го бе осъзнала.

Изведнъж Луси се почувства много странно. Мускулите ѝ се напрегнаха и я завладя безумното желание да стисне ръцете си в юмруци. Какво имаше предвид тя? Защо казваше това? Всички постоянно твърдяха, че любовта била магия, нещо диво и неконтролируемо, което те връхлита като буря.

А сега се оказва, че било нещо друго? Че любовта е просто уют? Спокойствие? Че може да се нарече приятна!

— А какво стана с музиката, която звучи? – чу се да пита Луси. – Да видиш тила му и тутакси да разбереш?

Хърмайъни безпомощно сви рамене.

— Не знам. Но на твое място не бих се доверила на това.