Луси затвори очи от отчаяние. Не се нуждаеше от предупреждението на Хърмайъни. И без това никога не би се доверила на подобни нелепици. Тя не беше от тези, които наизустяваха любовни сонети и никога нямаше да бъде. Но на другото – за смеха, за уюта, за приятното усещане – би повярвала, без да се замисли.

И мили боже, точно така се чувстваше тя с господин Бриджъртън.

Всичко това, както и музиката.

Луси усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Действително бе чула музика, когато го целуна. Истинска симфония, с извисяващо кресчендо и мощните звуци на ударните инструменти. И дори с онзи пулсиращ ритъм, който никой не забелязва, докато не се прокрадне в теб и не се слее с туптенето на сърцето.

Луси се носеше. Тръпнеше. Бе връхлетяна от всички тези чувства, за които Хърмайъни ѝ бе казала, че изпитвала с господин Едмъндс, както и всичко, което бе почувствала с Ричард.

При това с един човек.

Тя бе влюбена в него. Тя бе влюбена в Грегъри Бриджъртън. Истината не би могла да бъде по-ясна… и по-жестока.

— Луси? – колебливо се обади Хърмайъни. И отново: – Луси?

— Кога е сватбата? – рязко попита Луси. Защото смяната на темата беше единственото, което можеше да направи. Извърна се и за първи път от началото на разговора погледна Хърмайъни право в очите. – Започна ли да я планираш? Във Фенчли ли ще бъде?

Подробности. Подробностите бяха нейното спасение. Винаги е било така.

Лицето на Хърмайъни доби озадачено изражение, което се смени със загрижено.

— Аз… не, мисля, че ще бъде във Фенсуърт Аби – рече накрая. – Там е по-величествено. И… сигурна ли си, че си добре?

— Много добре – побърза да я увери Луси. Щом отново звучеше по обичайния за себе си маниер, това означаваше, че ще започне да се чувства така. – Но не спомена кога.

— О, скоро. Казаха ми, че миналата нощ около оранжерията е имало и други хора. Не съм сигурна какво са чули или повторили, но наоколо започнаха да шепнат и ще се наложи да избързаме. – Хърмайъни мило ѝ се усмихна. – Аз нямам нищо против. Не мисля, че и Ричард има.

Луси се зачуди коя от двете първа ще пристъпи към олтара. Надяваше се да е Хърмайъни.

На вратата се почука. Беше прислужница, последвана от двама лакеи – бяха дошли да отнесат сандъците.

— Ричард иска да тръгнем рано – обясни Луси, макар да не бе виждала брат си след събитията от предишната нощ. Хърмайъни навярно знаеше повече за техните планове, отколкото самата тя.

— Само си помисли, Луси – каза Хърмайъни, отправяйки се към вратата. – Двете ще станем графини. Аз Фенсуърт, а ти Давънпорт. Ще направим фурор във висшето общество.

Луси знаеше, че приятелката ѝ се опитва да я ободри, затова събра всичките си сили и се усмихна.

— Ще бъде много забавно, нали?

Хърмайъни взе ръката ѝ и я стисна.

— О, ще бъде, Луси. Ще видиш. Ние сме на прага на новия ден и той обещава да бъде ярък и слънчев.

Луси я прегърна. Това бе единственият начин да скрие лицето си.

Защото този път не можеше да се насили да се усмихне.

* * *

Грегъри я откри точно навреме. Тя стоеше на входната алея и колкото и да бе изненадващо, сама, ако не се смятаха неколцината слуги, сновящи наоколо. Беше в профил, с леко вирната брадичка и наблюдаваше как товареха сандъците ѝ в каретата. Изглеждаше… спокойна. И напълно овладяна.

— Лейди Лусинда – извика я той.

Тя застина за миг, преди да се обърне. А когато го стори, в очите ѝ бе стаена болка.

— Радвам се, че ви сварих – рече той, макар вече да не бе сигурен, че действително се радваше. Тя не изглеждаше щастлива да го види. Грегъри не го очакваше.

— Господин Бриджъртън – промълви тя. Ъгълчетата на устата ѝ бяха леко повдигнати, като че ли си мислеше, че се усмихва.

На устните му напираха стотици различни неща, затова, естествено, той избра да изрече най-незначителното и очевидното:

— Заминавате.

— Да – отвърна тя, след едва забележима пауза. – Ричард иска да тръгнем по-рано.

Грегъри се озърна.

— Той тук ли е?

— Не. Мисля, че се сбогува с Хърмайъни.

— А. Да. – Той се прокашля. – Разбира се.

Погледна я и тя го погледна и двамата мълчаха.

И се чувстваха неловко.

— Исках да кажа, че съжалявам – заговори той.

Тя… тя не се усмихна. Грегъри не бе сигурен какво точно се появи върху лицето ѝ, но не беше усмивка.

— Разбира се – каза тя.

Разбира се? Разбира се?

— Приемам извинението. – Тя погледна леко през рамо. – Моля ви, забравете за това.

Тя каза това, което трябваше да каже, но при все това нещо продължаваше да гложди Грегъри. Той я бе целунал и беше прекрасно и ако искаше да помни целувката, проклет да е, ако не го стори!

— Ще ви видя ли в Лондон? – попита младият мъж.

Тя вдигна глава и погледите им най-после се срещнаха. Като че ли търсеше нещо в неговите очи. Търсеше нещо в него самия, но Грегъри не мислеше, че го е намерила.

Изглеждаше прекалено сериозна, прекалено уморена.

Изобщо не приличаше на себе си.

— Предполагам, че ще ме видите – отвърна тя. – Но няма да бъде същото. Аз съм сгодена, нали разбирате.

— Практически сгодена – напомни ѝ с усмивка той.

— Не. – Тя бавно и някак примирено поклати глава. – Вече действително съм. Затова Ричард дойде да ме отведе у дома. Чичо ми окончателно е оформил брачния договор. Предполагам, че много скоро ще оповестят имената. Всичко вече е решено.

Грегъри изумено отвори уста.

— Разбирам – пророни, когато най-сетне се съвзе. Мислите му бясно препускаха. Препускаха, препускаха и доникъде не стигнаха. – Желая ви всичко най-добро – изрече накрая, защото какво друго можеше да каже?

Лейди Лусинда кимна, сетне наклони глава към зелената морава пред къщата.

— Смятам да се поразходя из градината. Чака ме дълъг път.

— Естествено – любезно се поклони Грегъри.

Очевидно не желаеше компанията му. Дори с думи не би могла да се изрази по-ясно.

— Радвам се, че се запознах с вас – добави девойката.

Погледът ѝ улови неговия и за пръв път от началото на разговора той я видя, надзърна в душата ѝ и я видя цялата – уморена и наранена.

И разбра, че тя се сбогуваше с него.

— Аз съжалявам… – Лейди Лусинда замълча и погледна встрани. Към каменната ограда. – Съжалявам, че не се получи така, както се надявахте.

А аз не, помисли си Грегъри и осъзна, че беше истина. За миг си представи семейния живот с Хърмайъни Уотсън и се почувства…

Отегчен.

Мили боже, как можа да го разбере чак сега? Двамата с госпожица Уотсън изобщо не си подхождаха и в интерес на истината се бе спасил само на косъм.

Едва ли следващия път, когато станеше дума за сърдечни дела, щеше да се довери на преценката си, но все пак настоящата ситуация беше за предпочитане пред скучен брак. Навярно трябваше да благодари на лейди Лусинда за това, макар че не можеше да си обясни защо. Всъщност тя не бе попречила на брака му с госпожица Уотсън, напротив, постоянно го бе окуражавала.

Ала някак си бе отговорна, задето в крайна сметка се бе вразумил. И това бе единственото вярно нещо, което бе разбрал тази сутрин.

Луси отново посочи към моравата.

— Ще се разходя натам.

Грегъри кимна и се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше. Косата ѝ бе прибрана в стегнат кок, а русите кичури улавяха слънчевите лъчи като мед и масло.

Той дълго остана така не защото очакваше, че тя ще се обърне, или се надяваше на това.

Остана просто за всеки случай.

Защото тя можеше да го направи. Можеше да се обърне, да му каже нещо, той можеше да отвърне, а после тя можеше…

Но тя не го направи. Продължи да върви. Не се обърна, не погледна назад, затова последните няколко минути Грегъри наблюдава тила ѝ. И в главата му се въртеше една мисъл…

Нещо не беше наред.

Ала за пръв път в живота си той не разбираше точно какво.