ГЛАВА 13

В която нашата героиня зърва бъдещето си.

Един месец по-късно

Храната беше изискана, подредбата на масите – великолепна, а обстановката – разкошна.

Но Луси се чувстваше нещастна.

Лорд Хейзълби и баща му, граф Давънпорт, бяха дошли на вечеря във Фенсуърт Хаус. Идеята да ги поканят беше на Луси – факт, чиято болезнена ирония тя осъзна чак сега. Сватбата ѝ щеше да се състои само след седмица, а до тази вечер дори не бе виждала бъдещия си съпруг. Не и откакто бракът от вероятен се бе превърнал в наскоро предстоящ.

Двамата с чичо ѝ бяха пристигнали в Лондон две седмици по-рано и след като изминаха единайсет дни, без да зърне своя годеник, Луси се бе решила да попита чичо си дали не биха могли да организират нещо като скромен прием. В първия миг чичо ѝ изглеждаше по-скоро ядосан, макар и не защото – Луси бе почти сигурна в това, – намираше молбата ѝ за глупава. Не, самото ѝ присъствие бе достатъчно, за да предизвика раздразнението му. Тя стоеше пред него и той беше принуден да вдигне глава и да я погледне.

Чичо Робърт не обичаше да го прекъсват.

Но очевидно видя здравия смисъл в това да се даде възможност на годениците да обменят някоя и друга дума, преди да се срещнат в църквата, затова кратко я осведоми, че ще се разпореди.

Въодушевена от малката си победа, Луси бе попитала дали може да присъства на някое от многобройните светски събития, които се вихреха практически на две крачки от дома ѝ. Сезонът на лондонското виеше общество бе започнал и всяка вечер Луси наблюдаваше от прозореца елегантните карети, преминаващи покрай дома ѝ. Веднъж имаше бал в дома, разположен точно срещу Фенсуърт Хаус, от другата страна на Гроувнър Скуеър. Върволицата от карети се точеше по цялата дължина на площада и Луси бе угасила свещите в стаята си, за да не се вижда силуетът ѝ на прозореца, докато наблюдаваше сцената. Някои от гостите се бяха уморили да чакат и тъй като времето бе топло, слязоха от екипажите, за да изминат пеша останалия път.

Луси си казваше, че само иска да види роклите, но в сърцето си знаеше истината.

Тя гледаше навън с надеждата да зърне господин Бриджъртън.

Не знаеше какво би направила, ако действително го видеше. Навярно щеше да се скрие зад завесата. Той сигурно знаеше, че това беше нейният дом, и навярно от любопитство би хвърлил поглед на фасадата, въпреки че присъствието ѝ в Лондон не беше широко разгласен факт.

Но той не дойде на този бал, а ако, го бе направил, явно каретата го бе докарала до парадния вход.

Или може би просто не беше в Лондон. Луси нямаше откъде да узнае. Тя бе затворена в къщата заедно с чичо си и възрастната и полуглуха леля Хариет, която бяха довели заради правилата на благоприличие. Луси напускаше къщата само за да отиде при шивачката или да се разходи в парка, но с изключение на това останалото време прекарваше в пълна самота, с чичо, който не разговаряше, и леля, която не можеше да чува. Затова не бе осведомена за никакви клюки. За Грегъри Бриджъртън или за когото и да било другиго.

А в редките случаи, когато срещаше някой познат, не можеше да разпитва за него. Хората щяха да помислят, че проявява интерес, което, разбира се, беше самата истина, но никой, абсолютно никой не биваше да знае за това.

Тя щеше да се омъжи за друг. След седмица. А дори и да не се омъжваше, Грегъри Бриджъртън с нищо не бе показал, че може би има желание да заеме мястото на Хейзълби.

Вярно, той я бе целунал и бе изглеждал загрижен за благополучието ѝ, но дори и да смяташе, че една целувка задължава да се направи предложение за брак, с нищо не го бе подсказал. Той не знаеше, че годежът и с Хейзълби е финализиран – не и когато я бе целунал, нито на следващата сутрин, докато стояха в неловко мълчание на входната алея. Вероятно бе смятал, че целува момиче, което все още не е окончателно обвързано. Един джентълмен не правеше подобно нещо, ако не беше готов доброволно да закрачи към олтара.

Но не и Грегъри. Когато тя най-после му бе казала, той не изглеждаше съкрушен. Дори не изглеждаше разстроен. Нямаше молби да размисли или да се опитат да намерят начин да се развали годежът. Това, което бе видяла на лицето му – а тя бе търсила, о, как бе търсила, – всъщност беше… нищо.

Лицето му, очите му – не изразяваха почти никакви чувства. Може би лека изненада, но не и съжаление, нито облекчение. Нищо, което да покаже, че годежът означава нещо за него по един или друг начин.

О, тя не го смяташе за негодник и беше сигурна, че господин Бриджъртън би се оженил за нея, ако това бе необходимо. Но никой не ги бе видял и целувката, поне що се отнасяше до останалия свят, никога не се бе случвала.

Нямаше никакви последствия. За нито един от двамата.

Но нямаше ли да е хубаво, ако изглеждаше поне малко разстроен? Той я бе целунал и земята се бе разтърсила – със сигурност го бе почувствал. Не би ли трябвало той да поиска повече? Не би ли трябвало да пожелае, ако не да се ожени за нея, то поне да има надежда за това?

А вместо това бе казал: „Желая ви всичко най-добро“ и думите бяха прозвучали толкова окончателно. И докато стоеше там, наблюдавайки как товарят сандъците ѝ в каретата, сърцето ѝ сякаш се късаше. Чувстваше го в гърдите си. Усещаше болката. А когато си тръгна, стана още по-лошо. Болката беше толкова непоносима, че едва смогваше да си поеме дъх. Ускори крачка – доколкото бе възможно, без походката ѝ да изглежда неестествена – и когато най-после зави зад ъгъла, се стовари върху една пейка и захлупи лицето си в шепи.

И се помоли никой да не я види.

Искаше да се обърне. Искаше да хвърли един последен поглед към него и да запомни стойката му – тази странна поза с ръце зад гърба и леко разкрачени крака. Луси знаеше, че стотици мъже стояха по същия начин, но при него беше различно. Той може да бе обърнат в друга посока, на много метри от нея, но тя пак щеше да го познае.

И походката му беше различна, малко отпусната и безгрижна, сякаш в едно кътче на душата си той все още беше седемгодишно момче. Долавяше се в раменете, може би в движението на бедрата – в онези подробности, които обикновено никой не би забелязал, но на които Луси винаги обръщаше внимание.

Но тя не се обърна. Само щеше да стане по-лошо. Той навярно не я наблюдаваше, но ако го правеше… и я видеше да се обръща….

Щеше да бъде ужасно. Луси не знаеше защо, но щеше да бъде катастрофа. Не желаеше той да вижда лицето ѝ. По време на разговора бе успяла да запази самообладание, но щом се обърна, всичко в нея се бе променило. Устните и се бяха разтворили и тя бе поела дълбоко дъх, но усещането за вътрешна празнота не бе изчезнало.

Беше ужасно. И Луси не искаше той да види това.

Освен това той не се интересуваше от нея. Беше побързал да се извини за целувката. Знаеше, че бе длъжен да го направи; правилата на обществото го диктуваха (или ако не това, тогава се очертаваше бърза разходка по пътеката до олтара). Но в същото време я болеше. Луси копнееше той да е почувствал поне една малка частица от това, което тя бе изпитала. Не че нещо би могло да се случи, но при все това щеше да я накара да се почувства по-добре.

Или може би по-зле.

В крайна сметка нямаше значение. Нямаше значение какво знаеше или не знаеше сърцето ѝ, защото това не можеше нищо да промени. Каква полза имаше от чувствата, ако не можеха да те отведат до определен край? Налагаше се да бъде практична. Нали това бе същността ѝ. Единственото постоянно нещо в един свят, който се въртеше прекалено бързо, за да се чувства спокойно.

Но все пак – тук, в Лондон – много ѝ се искаше да го види. Беше глупаво и със сигурност неразумно, ала тя го желаеше. Дори не бе нужно да говори с него. Всъщност тя навярно изобщо не би трябвало да говори с него. Но само да го зърне…

Обаче, когато бе попитала чичо Робърт дали може да отиде на някой прием, той бе отказал, заявявайки, че няма смисъл да се пилеят пари за светски сбирки, след като тя вече се бе сдобила с желания резултат за сезона – предложение за брак.