Освен това я бе уведомил, че лорд Давънпорт желае Луси да бъде представена във висшето общество като лейди Хейзълби, а не като лейди Лусинда Абърнати. Луси не разбираше защо това е толкова важно, особено след като много членове на висшето общество вече я познаваха като лейди Лусинда Абърнати както от училище, така и от момента, когато тази пролет двете с Хърмайъни започнаха да се „излъскват“. Но чичо Робърт ѝ бе дал да разбере (по своя неподражаем маниер, без да произнесе нито една дума), че разговорът е приключен и отново бе съсредоточил вниманието си върху документите на бюрото.

За един кратък миг Луси бе останала на мястото си. Ако бе изрекла името му, той може би щеше да вдигне глава. А може би – не. Ала дори и да го направеше, търпението му щеше да се е изчерпало, тя щеше да се чувства като неприятно дразнение, а и без това нямаше да получи отговори на въпросите си.

Затова само бе кимнала и бе излязла от стаята. Макар че само един Бог знаеше защо си бе дала труд да кимне. Чичо Робърт никога не я поглеждаше, след като вече я бе отпратил.

И ето я сега, на вечерята, която самата тя бе пожелала да се състои, и съжаляваше ужасно, задето изобщо си бе отворила устата. Хейзълби беше приятен, дори много мил човек. Но баща му…

Луси мислено се помоли да не ѝ се наложи да живее в резиденцията на Давънпорт. „Моля те, моля те, Господи, дано Хейзълби има свой дом!“

В Уелс. Или може би във Франция.

Лорд Давънпорт, след като се оплака от времето (дъждовно), камарата на общините (пълна с невъзпитани идиоти) и операта (където, за бога, дори не се използваше английски!), насочи критичния си поглед към Луси.

На Луси ѝ бе нужна цялата сила на духа, за да не се спаружи, когато той надвисна над нея. С изпъкналите си очи и дебелите месести устни бащата на Хейзълби приличаше на тлъста риба. Честно казано, Луси нямаше да се учуди, ако, разкъсвайки ризата си, извадеше на показ хриле и люспи.

А после… бъррр… тя потръпна само при спомена. Той пристъпи по-близо и горещият му зловонен дъх опари лицето ѝ.

Тя стоеше с изправен гръб, заела идеалната поза, на която я бяха учили едва ли не от раждането.

Той ѝ нареди да си покаже зъбите.

Това бе безкрайно унизително.

Лорд Давънпорт я изучаваше като кобила за разплод, дори стигна дотам, че сложи ръце върху хълбоците ѝ, проверявайки дали е достатъчно широка, за да ражда! Девойката ахна и стрелна обезумял поглед към чичо си, умолявайки го за помощ, но той запази каменно изражение на лицето си, упорито взрян в някаква точка над нея.

А сега, когато вече седяха на масата, за да вечерят… мили боже! Лорд Давънпорт я подлагаше на разпит. Зададе ѝ всевъзможни въпроси за здравето, като засягаше теми, които определено не бяха подходящи за смесена компания, а после, тъкмо когато тя вече си мислеше, че най-лошото е отминало…

— Знаеш ли таблицата?

Луси сепнато примигна.

— Моля?

— Таблицата – нетърпеливо повтори той. – За умножение – по шест, по седем.

За миг Луси изгуби дар слово. Той искаше от нея да смята?

— Е? – не се отказваше лордът.

— Разбира се – заекна младото момиче.

Отново погледна към чичо си, но той упорито запазваше на лицето си израз на решително равнодушие.

— Покажи ми. – Устните на лорд Давънпорт образуваха тънка линия от едната увиснала буза до другата. – По седем е добре.

— Аз… ъ…

Обзета от пълно отчаяние, Луси се опита да улови погледа на леля Хариет, но тя явно беше в пълно неведение за всичко, което ставаше около нея, а и не бе отронила и дума от началото на вечерта.

— Татко – намеси се Хейзълби, – със сигурност ти…

— Става въпрос за породата – рязко го прекъсна лорд Давънпорт. – Бъдещето на семейството е в нейната утроба. Имаме право да знаем какво получаваме.

Луси втрещено зяпна. В следващия миг осъзна, че ръката ѝ несъзнателно бе легнала върху корема ѝ. Побърза да я отпусне. Погледът ѝ се стрелкаше между бащата и сина; не бе сигурна дали трябва да заговори.

— Последното, от което имаш нужда, е жена, която е прекалено умна – продължаваше да говори лорд Давънпорт, – но тя трябва да знае нещо толкова основно като таблицата за умножение. Господи, синко, помисли за последиците.

Луси погледна Хейзълби. Той също я погледна. Извинително.

Тя преглътна и затвори за миг очи, за да събере сили. Когато ги отвори, лорд Давънпорт се взираше право в нея, устните му се разтваряха и Луси осъзна, че отново се кани да заговори, което тя определено не можеше да понесе и…

— Седем, четиринайсет, двайсет и едно – забръщолеви тя само за да го възпре. – Двайсет и осем, трийсет и пет, четиресет и две…

Зачуди се какво ли ще направи, ако тя сбъркаше. Дали щеше да отмени сватбата?

— …четиресет и девет, петдесет и шест…

Беше изкушаващо. Толкова изкушаващо.

Погледна чичо си. Той се хранеше. Дори не я гледаше.

— …осемдесет и две, осемдесет и девет…

— Ъ, достатъчно – обяви лорд Давънпорт, спирайки я веднага след осемдесет и две.

Вълнението, надигнало се в гърдите ѝ, тутакси угасна. Тя се бе разбунтувала – навярно за пръв път през целия си живот, – но никой не го бе забелязал. Чакала бе прекалено дълго.

— Браво! – окуражаващо ѝ се усмихна Хейзълби.

Луси му отвърна с вяла усмивка. Той действително не беше лош човек. Всъщност, ако не беше Грегъри, тя щеше да го смята за доста добър избор. Може би косата му беше малко рядка, а и той целият беше малко хилав, но като цяло нямаше за какво да се оплаква. Особено след като имаше благ и сговорчив характер, много важно качество за всеки бъдещ съпруг. Двамата бяха успели да проведат кратък разговор преди вечерята, докато баща му и чичо ѝ обсъждаха политиката, и той беше доста очарователен. Дори косвено се пошегува с баща си, при което толкова театрално завъртя очи, че Луси се засмя.

Наистина нямаше за какво да се оплаква.

И не се оплакваше. Не би могла. Просто копнееше за нещо друго.

— Предполагам, че си се справила прилично в училището на госпожица Мос? – попита лорд Давънпорт, присвивайки очи, така че въпросът му не прозвуча особено дружелюбно.

— Да, разбира се – отвърна Луси и изумено примигна. Тъкмо бе решила, че вече не е главна тема на разговора.

— Прекрасна институция – оповести Давънпорт, дъвчейки парче крехко печено агнешко. – Отлично им е известно какво трябва и не трябва да знае едно момиче. Дъщерята на Уинзлоу се обучава там. Също и на Фордам.

— Да – промърмори Луси, защото очевидно очакваха отговор. – И двете са много мили момичета – излъга тя. Сибила Уинзлоу беше противна малка тиранка, която се забавляваше да щипе по-малките си съученички по ръцете.

За пръв път тази вечер лорд Давънпорт изглеждаше доволен от нея.

— Значи добре ги познаваш? – попита той.

— Ъъ, донякъде – смънка Луси, избягвайки конкретния отговор. – Лейди Джоана е малко по-голяма, но училището не е голямо. Няма как да не се познаваме, макар и само по физиономии.

— Добре – одобрително кимна лордът, при което бузите му се разтресоха.

Луси побърза да отвърне поглед.

— Това са хора, които трябва да познаваш – подхвана той. – Това са връзки, които трябва да се развиват.

Луси послушно кимна, докато наум съставяше списък с места, на които би предпочела да се намира в момента. Париж, Венеция, Гърция, макар че там сега се водеше война? Все едно. Пак предпочиташе да бъде в Гърция.

— …отговорността към името… определени стандарти на поведение…

Наистина ли на изток беше толкова горещо? Винаги се бе възхищавала на китайските вази.

— …няма да се допускат никакви отклонения от…

Как беше името на онзи отвратителен квартал?

Сейнт Джайлс? Да, би предпочела по-скоро да бъде там.

— …задължения. Задължения!

Последното бе придружено с удар на юмрук по масата, от който сребърните прибори издрънчаха, а Луси подскочи на стола. Дори леля Хариет вдигна глава от чинията си.