Луси бързо се окопити, тъй като погледите на всички присъстващи бяха отправени към нея.

— Да? – каза тя.

Лорд Давънпорт се наклони напред почти застрашително.

— Един ден ти ще бъдеш лейди Давънпорт. Ще имаш задължения. Много задължения.

Луси успя да разтегне устни достатъчно, за да се сметне за отговор. Мили боже, кога щеше да свърши тази вечер?

Лорд Давънпорт още повече се наклони напред и въпреки че масата бе широка и отрупана с блюда, Луси инстинктивно се отдръпна назад.

— Не може да се отнасяш лекомислено към задълженията си – продължи той и гласът му застрашително се извиси. – Разбираш ли ме, момиче?

Луси се запита какво би станало, ако се хване с две ръце за главата и изкрещи с цяло гърло:

Господи, ти който си на небето, сложи край на това мъчение!!!

— Разбира се, лорд Давънпорт – чу се да казва.

Страхливка. Жалка страхливка.

И изведнъж, сякаш беше навита играчка, чиято пружина се бе развила, лорд Давънпорт се успокои и се облегна назад.

— Радвам се да го чуя – заяви и попи със салфетка ъгълчето на устата си. – Увериха ме, че в училището на госпожица Мос все още учат възпитаничките си на послушание и уважение.

Вилицата на Луси се спря на половината път до устата ѝ.

— Не знаех, че вие сте уредили да ме приемат.

— Наложи се да предприема нещо – изръмжа графът и я изгледа, сякаш беше малоумна. – Нямаш майка, която да те възпита подобаващо за ролята ти в живота. Има неща, които трябва да знаеш, за да бъдеш достойна графиня. Умения, които си длъжна да притежаваш.

— Разбира се – почтително се съгласи девойката, решила, че пълното смирение и покорство са най-бързият начин да се сложи край на това мъчение. – Ъ, благодаря ви.

— За какво? – попита Хейзълби.

— Ами, задето ме е изпратил в училището на госпожица Мос – обясни Луси, насочвайки цялото си внимание към Хейзълби. Може би, ако не гледаше лорд Давънпорт, той щеше да забрави за съществуването ѝ.

— Хареса ли ви там? – поинтересува се Хейзълби.

— Да, много – отвърна тя, някак си изненадана колко бе приятно да ѝ задават учтиви въпроси. – Беше прекрасно. Там бях изключително щастлива.

Хейзълби отвори уста, за да отговори, но за ужас на Луси, гласът, който се разнесе, беше този на баща му.

— Не си била изпратена в училището, за да си щастлива! – прогърмя грубиянският глас на лорд Давънпорт.

Луси не можеше да откъсне поглед от все още отворената уста на Хейзълби. Наистина, помисли си тя, обзета от странно спокойствие, това беше почти плашещо.

Хейзълби затвори уста и се извърна към баща си със скована усмивка.

— А защо тогава? – попита той и Луси неволно се впечатли от пълното отсъствие на недоволство в гласа му.

— За да се научи – отвърна баща му и единият му юмрук отново се стовари върху масата по изключително неприемлив начин.

— Е, аз усъвършенствах таблицата за умножение – кротко вметна Луси, не че някой я слушаше.

— Тя ще бъде графиня! – продължаваше да гърми Давънпорт – Графиня!

Хейзълби спокойно го изгледа.

— Тя ще стане графиня, след като ти умреш – промърмори.

Ченето на Луси увисна.

— Така че всъщност – продължи Хейзълби и нехайно пъхна миниатюрно парченце риба в устата си – за теб няма да има голямо значение, нали?

С ококорени очи Луси се извърна към лорд Давънпорт.

Кожата на графа стана пурпурна. Беше страховит цвят – пламтящ, наситен и тъмен, подчертаван от вената, която не пулсираше, а направо подскачаше върху лявото му слепоочие. Взираше се в Хейзълби с присвити от ярост очи. В позата му нямаше заплаха, нито желание да го удари или да му причини зло, но макар че нямаше никакъв смисъл, Луси можеше да се закълне, че в този момент Давънпорт мразеше сина си.

— Напоследък времето е чудесно – обяви Хейзълби и се усмихна.

Усмихна се!

Луси го зяпна изумено. От дни валеше като из ведро. Но нима не разбираше, че заради безочливата му забележка баща му можеше да получи апоплектичен удар? Лорд Давънпорт изглеждаше готов всеки момент да изригне в гневни ругатни, Луси беше почти сигурна, че чува скърцането на зъбите му дори от отсрещната страна на масата.

И тогава, когато стаята направо пулсираше от ярост, чичо Робърт се намеси.

— Радвам се, че решихме венчавката да се състои в Лондон. – Гласът му прозвуча равно, спокойно и решително, сякаш искаше да каже: „Всичко е приключено и забравено“. – Както на всички е известно – продължи, докато останалите идваха на себе си, – Фенсуърт се ожени в абатството преди две седмици и макар че историята на предците не бива да се забравя – струва ми се, че брачните церемонии на последните седем графа са се извършили там, – в действителност почти никой от поканените не можа да присъства.

Луси подозираше, че това бе свързано не толкова с местоположението, колкото с набързо обявения брак, но сега не беше моментът да се задълбочава по темата. А и на нея церемонията много ѝ хареса точно заради факта, че беше в тесен семеен кръг. Ричард и Хърмайъни бяха много щастливи, а всички присъстващи бяха дошли, водени от искрена обич и приятелство. Събитието действително беше изпълнено с радост.

Радостното усещане продължи до следващия ден, когато младоженците заминаха на меден месец в Брайтън. Луси никога не се бе чувствала по-нещастна и самотна, докато стоеше на алеята и махаше след тях.

Те скоро ще се върнат, напомни си тя. Преди нейната сватба. Хърмайъни щеше да бъде единствената ѝ шаферка, а Ричард щеше да я отведе до олтара.

А междувременно леля Хариет щеше да ѝ прави компания. И лорд Давънпорт. И Хейзълби, който или бе надарен с блестящ ум, или беше напълно луд.

В гърдите ѝ заклокочи смях – ироничен, абсурден и изключително неуместен – премина през гърлото ѝ и изскочи през носа с твърде неелегантно сумтене.

— Ъ? – изпръхтя лорд Давънпорт.

— Няма нищо – побърза да го увери тя и се закашля с цялата убедителност, на която бе способна. – Малко се задавих. Навярно с рибена кост.

Беше почти забавно. Всъщност действително щеше да бъде забавно, ако четеше сцената в някоя книга. Сатирична, реши тя, защото със сигурност не беше любовна.

А не ѝ се щеше да мисли, че можеше да се превърне в трагедия.

Огледа тримата мъже, седнали около масата, които понастоящем определяха живота ѝ. Трябваше да извлече най-доброто от ситуацията. Нищо друго не ѝ оставаше. Нямаше смисъл да тъне в нещастие, колкото и да ѝ бе трудно да гледа на нещата от хубавата им страна. А и наистина би могло да бъде много по-зле.

Но вместо това лицето на Грегъри Бриджъртън не спираше да изниква в съзнанието ѝ – и всички варианти, при които животът ѝ можеше да бъде по-добър.

ГЛАВА 14

В която нашият герой и нашата героиня

се срещат отново, а лондонските птици са във възторг.

Когато Грегъри я видя, точно тук, в Хайд Парк, в първия ден след завръщането си в Лондон, първата му мисъл беше:

Ама, разбира се!

Изглеждаше съвсем естествено да се натъкне на Луси Абърнати буквално в първия час, след като бе излязъл да се разходи из Лондон. Не знаеше защо; нямаше логична причина пътищата на двамата да се пресекат. Но мислите му бяха заети с нея почти постоянно, откакто се бяха разделили в Кент. И макар да смяташе, че тя все още е във Фенсуърт, колкото и да бе странно, изобщо не се изненада, че първото познато лице, което видя, след като се завърна от провинцията, където бе прекарал цял месец, бе нейното.

Бе пристигнал в града предишната вечер, необичайно изморен от дългото пътуване по разкаляните пътища, и веднага се бе пъхнал в леглото. Когато се събуди – доста по-рано от обичайното, – светът все още бе мокър от дъждовете напоследък, но слънцето грееше с пълния си блясък на небето.

Грегъри тутакси се облече и излезе от къщи. Обичаше уханието на чистота, носещо се във въздуха след дъждовна буря – дори в Лондон. Не, особено в Лондон. Това бе единственото време, когато градът ухаеше така – на зеленина и свежест, като горски листа.