Грегъри обитаваше малък апартамент в спретната сграда в Мерилебън и макар мебелировката да бе оскъдна и семпла, мястото му харесваше. Чувстваше се у дома.

Брат му и майка му неведнъж му бяха предлагали да живее с тях. Приятелите му го смятаха за луд, задето им отказваше; и двете резиденции бяха много по-разкошни и много по-добре обзаведени, с многобройна прислуга, отколкото скромното му жилище. Но той предпочиташе независимостта си. Не че имаше нещо против близките му да му казват какво да прави – те знаеха, че той няма да ги послуша, и през повечето време помежду им цареше дружеско разбирателство.

Това, което не понасяше, бяха критиките и нравоученията. Въпреки че майка му се преструваше, че не се намесва в живота му, той знаеше, че тя винаги го наблюдава и следи социалния му живот.

И го коментира. Вайолет Бриджъртън умееше, когато ѝ скимне, да насочи разговора към млади дами, бални книжки и пресечната точка между тях с неженения ѝ син с бързина, която може да замае главата на един мъж.

Което често се случваше.

Винаги имаше една млада дама и още една млада дама и той бе длъжен да танцува с двете – два пъти – на следващата вечеринка, но в никакъв случай не биваше да забравя другата млада дама. Онази която стои до стената – нима не я е забелязал? – съвсем самичка. Леля ѝ, той не биваше да го забравя, била нейна близка приятелка.

Майката на Грегъри имаше много близки приятелки.

Вайолет Бриджъртън благополучно бе задомила седем от осемте си деца и сега само на Грегъри се падаше да понесе целия ѝ сватовнически ентусиазъм. Той, разбира се, я обожаваше и ѝ бе благодарен за загрижеността ѝ за благополучието и щастието му, но понякога му идеше да си оскубе косата.

А Антъни беше още по-лош. Той дори нямаше нужда да казва каквото и да било. Само присъствието му обикновено бе достатъчно, за да накара Грегъри да се почувства, сякаш по някакъв начин не е достоен за фамилното име. Трудно беше да си проправяш път в живота под постоянния надзор на могъщия лорд Бриджъртън. Доколкото разбираше Грегъри, най-големият му брат никога в живота си не бе допускал грешка.

Което правеше собствените му грешки още по-колосални.

Но, за късмет, този проблем се оказа лесно разрешим. Грегъри просто се изнесе. Естествено, по-голяма част от издръжката му отиваше за поддръжка на собственото му жилище, колкото и да бе малко, но си струваше, до последното пени.

Дори толкова просто нещо като да излезеш от дома, без никой да те разпитва защо или къде отиваш (или в случая с майка му, с кого), беше прекрасно. Ободряващо. Странно как една малка разходка можеше да изпълни човек с чувство на независимост, но това бе неоспорим факт.

И ето я и нея. Луси Абърнати. В Хайд Парк, макар че според всички очаквания все още трябваше да е в Кент.

Седеше на една пейка и хвърляше трохи хляб на група проскубани птици и Грегъри си спомни за онзи ден, когато случайно се бе натъкнал на нея в Обри Хол. Тогава тя също седеше на пейка и изглеждаше потисната. Сега, поглеждайки назад в миналото, Грегъри осъзна, че навярно брат ѝ току-що ѝ бе казал, че годежът ѝ е окончателно уреден.

Младият мъж се зачуди защо тя нищо не му бе казала.

Щеше му се да го бе сторила.

Ако знаеше, че тя вече е окончателно обещана на друг, никога не би я целунал. Това бе в разрез с правилата на поведение, към които той стриктно се придържаше. Един джентълмен не задяваше чужди невести. Това просто не се правеше. Ако тогава знаеше истината, през онази нощ щеше да стои далеч от нея и…

Грегъри застина. Не знаеше какво щеше да направи. Защо, макар че безброй пъти отново и отново бе превъртал сцената в главата си, чак сега осъзна, че никога не си бе представял как я отблъсква?

Ако знаеше, щеше ли тутакси да си тръгне? Беше се наложило да я улови за раменете, помагайки ѝ да запази равновесие, но след това можеше да я остави да си върви по пътя. Никак нямаше да бъде трудно – просто трябваше да размърда крака. Можеше да сложи край още тогава, преди изобщо нещо да е започнало да се променя.

Но вместо това той се бе усмихнал, бе я попитал какво прави там, а после – мили боже, къде му е бил умът – се бе поинтересувал дали пие коняк.

След това, ами, не бе сигурен как се бе случило, но помнеше всичко. До последната подробност. Помнеше как тя го гледаше, ръката ѝ върху неговата. Беше се вкопчила в него и за миг му се бе сторило, че тя има нужда от него. Че той можеше да бъде нейната опора, центърът на живота ѝ.

Но не беше това. Не я бе целунал заради това. Беше я целунал, защото…

Защото…

По дяволите, нямаше представа защо я бе целунал. Просто моментът беше такъв – странен, загадъчен. Наоколо цареше тишина – невероятна, вълшебна, омагьосваща тишина, която проникваше в душата му и секваше дъха му.

Къщата гъмжеше от гости, но в сумрака на коридора двамата бяха сами. Луси го бе погледнала, очите ѝ търсеха нещо в лицето му, а сетне… някак си… тя беше съвсем близо. Той не помнеше да се е движил или да е свеждал глава, но лицето ѝ се бе оказало само на сантиметри от неговото. И в следващия миг…

Той я целуваше.

От този момент нататък все едно се пренесе в друг свят. Забрави всички думи, благоразумие, всяка мисъл. Съзнанието му се превърна в нещо чудато и първобитно. Този нов свят се състоеше от цветове, звуци и усещания. Като че ли тялото му бе погълнало ума му.

И сега се питаше, когато си позволяваше да си задава този въпрос, дали би могъл да спре всичко това. Ако тя не бе казала „не“, ако не бе притиснала длани върху гърдите му и не му бе казала да спре…

Дали щеше да спре по своя воля?

Дали би могъл да го направи?

Грегъри изпъна рамене. Стисна челюсти. Разбира се, че щеше да го направи. Тя беше Луси, за бога! Беше чудесна в много отношения, но не беше от жените, по които мъжете си губеха ума. Просто тогава бе изпаднал във временно умопомрачение. Мимолетна лудост, предизвикана от странната и смущаваща вечер.

Дори сега, седнала на пейката в Хайд Парк с малко ято гълъби в краката и, тя си оставаше добрата стара Луси. Все още не го бе забелязала, затова той се наслаждаваше на възможността просто да я наблюдава. Тя беше сама, с изключение на прислужницата, която скучаеше през две пейки.

И устните на Луси се движеха.

Грегъри се усмихна. Луси говореше на птиците. Казваше им нещо. Може би им даваше указания и вероятно насрочваше датата на следващото хранене.

Или им нареждаше да дъвчат със затворени човки.

Младият мъж се засмя. Не можа да се сдържи.

Тя се обърна. Обърна се и го видя. Очите и се разшириха, устните ѝ се разтвориха и той остана като цапардосан по главата при мисълта…

Че му беше приятно да я види.

Подобна реакция от негова страна му се стори доста странна, имайки предвид как се бяха разделили.

— Лейди Лусинда – заговори Грегъри и се приближи към нея. – Каква изненада! Не знаех, че сте в Лондон.

За секунда тя сякаш не можеше да реши как да се държи, а после се усмихна – може би малко по-колебливо, отколкото преди, което го учуди – и му подаде къшей хляб.

— За гълъбите? – промърмори той. – Или за мен?

Усмивката ѝ се промени, стана по-позната.

— Както предпочитате. Макар че съм длъжна да ви предупредя, че хлябът е малко сух.

Устните му насмешливо потрепнаха.

— Значи сте го опитали?

И изведнъж всичко беше постарому, сякаш нищо не се бе случвало. Целувката, неловкият разговор на следващата сутрин… всичко изчезна. Двамата отново бяха добри приятели и светът отново беше наред.

Устата ѝ бе стисната, като че ли смяташе да го смъмри, а той се смееше, защото беше толкова забавно да я дразни.

— Това е втората ми закуска – напълно безучастно заяви тя.

Грегъри седна на другия край на пейката и се зае да троши хляба. Когато събра цяла шепа трохи, ги хвърли наведнъж и се облегна назад, за да наблюдава как птиците лакомо закълваха.

Забеляза, че Луси хвърля трохите методично, една след друга, точно на всеки три секунди.