А Луси щеше…

Е, Луси навярно щеше да преживее скандала, особено, ако стане Бриджъртън, но никога нямаше да си го прости. В това Грегъри не се съмняваше.

И той най-после разбра.

Погледна я. Тя беше бледа и изпита, а ръцете и – здраво стиснати в юмруци.

— Семейството ми винаги е било порядъчно и достойно – рече тя с пресекващ от емоции глас. – Абърнати винаги са били лоялни към короната още от първия граф, който е получил титлата през петнайсети век. А моят баща е опозорил всички ни. Не мога да позволя това да се разкрие. Не мога. – Преглътна с усилие и тъжно добави: – Да можеше да видиш лицето си. Дори ти не ме искаш сега.

— Не! – яростно възрази Грегъри. – Не! Това не е вярно! Това никога няма да се случи. – Той взе ръцете ѝ, задържа ги в своите, любувайки се на изящната им форма, на нежните пръсти и топлината на кожата ѝ. – Прости ми. Трябваше по-бързо да се съвзема. Просто не съм и помислял за предателство.

Тя поклати глава.

— Как би могъл?

— Това, което баща ти е направил… Това е осъдително. Това е… – Младият мъж изруга под нос. – Ще бъда откровен с теб. То ме отвращава. Но ти – ти, Луси – си невинна. Ти не си направила нищо лошо и не бива да плащаш за греховете му.

— Нито брат ми – тихо промълви тя, – но ако не доведа докрай брака си с Хейзълби, Ричард ще…

— Шшт. – Грегъри притисна пръсти към устните ѝ. – Чуй ме. Аз те обичам.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Обичам те – повтори той. – Нищо на този свят или на другия не може да ме застави да те разлюбя.

— Ти обичаше и Хърмайъни – прошепна тя.

— Не – възрази той и почти се усмихна при мисълта колко глупаво му изглеждаше сега това. – Аз чаках толкова дълго да се влюбя, че жадувах за самата любов повече, отколкото за конкретна жена. Никога не съм обичал Хърмайъни, само представата за нея. Но с теб… Това е различно, Луси. Това е по-дълбоко. Това е… това е…

Отчаяно се опитваше да намери точните думи, но не успяваше. Просто не съществуваха думи, с които да обясни онова, което изпитваше към нея.

— Става дума за мен – накрая рече той, ужасен колко грубо прозвуча. – Без теб аз… аз съм…

— Грегъри – прошепна тя, – не е нужно да…

— Аз съм нищо – прекъсна я той, защото не искаше да ѝ позволи да му каже, че не е длъжен да обяснява. – Без теб аз съм нищо.

Тя се усмихна. Беше тъжна усмивка, но бе истинска и той имаше чувството, че цял живот бе чакал тази усмивка.

— Това не е вярно – рече тя. – Знаеш, че не е.

Той поклати глава.

— Може би е преувеличено, но е истина, ти ме правиш по-добър човек, Луси. Караш ме да желая, да се надявам, да мечтая и да се стремя да постигна мечтите си.

По страните ѝ потекоха сълзи.

Грегъри ги изтри с палците си.

— Ти си най-прекрасният човек, когото познавам – заяви той. – Най-благородният и достоен човек, когото някога съм срещал. Ти ме караш да се смея. Да мисля. И аз… – той пое дълбоко дъх. – Аз те обичам. – И отново: – Аз те обичам. – И отново: – Аз те обичам. – Поклати безпомощно глава. – Обичам те.

Луси се извъртя и извърна глава, така че ръцете му да се плъзнат от лицето и раменете ѝ и накрая тя напълно се освободи от тях. Грегъри не виждаше лицето ѝ, но чуваше накъсаното ѝ дишане и тихите хлипове.

— Обичам те – пророни тя накрая, все още без да го поглежда. – Знаеш, че те обичам. Няма да унижа двама ни с лъжа. И ако ставаше дума само за мен, аз бих направила всичко – всичко – заради тази любов. Нямаше да се изплаша нито от бедността, нито от позора. Бих заминала за Америка или в най-дивите дебри на Африка, ако това е единственият начин да бъда с теб. – Тя тежко въздъхна. – Но не мога да бъда толкова егоистична и да погубя двама души, които винаги искрено са ме обичали.

— Луси… – Нямаше представа какво искаше да ѝ каже, просто не искаше тя да довърши. Знаеше, че не иска да чуе това, което щеше да му каже.

Но тя го прекъсна.

— Недей, Грегъри. Моля те. Прости ми. Не мога да го направя и ако ме обичаш, както твърдиш, ще ме отведеш обратно долу, преди лорд Давънпорт да открие, че ме няма.

Грегъри стисна ръцете си в юмруци, после ги разтвори. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да я освободи, да я остави да се върне при гостите. Трябваше да се измъкне от къщата през слугинския вход и никога повече да не я доближава.

Тя бе обещала да обича, почита и да се подчинява на друг мъж. Длъжна бе да се отрече от всичко друго.

И най-вече от него.

При все това той не можеше да се откаже.

Не още.

— Един час – каза, стана от пода и приклекна до нея. – Дай ми само един час.

Тя се извърна, очите ѝ бяха пълни със съмнение и изумление и може би – само може би – в тях за миг проблесна искрица надежда.

— Един час? – попита. – Какво мислиш, че ще можеш да направиш за…

— Не знам – честно призна той. – Но ти обещавам следното. Ако до един час не намеря начин да те освободя от това изнудване, ще се върна. И ще те освободя.

— За да ме върнеш на Хейзълби? – прошепна тя и в гласа ѝ прозвуча…

Дали бе разочарование? Поне малко?

— Да – отвърна Грегъри, защото това беше единственото, което можеше да каже.

Колкото и да му се искаше да захвърли всякаква предпазливост, знаеше, че не може да я похити. Тя нямаше да бъде опозорена, тъй като той щеше да се ожени за нея веднага щом Хейзълби се съгласи да анулират брака, но никога нямаше да бъде щастлива.

А той знаеше, че няма да може да го понесе.

— Няма да пострадаш, ако отсъстваш за един час – рече той. – Просто ще обясниш, че си се преуморила. И си пожелала да подремнеш. Сигурен съм, че Хърмайъни ще потвърди историята ти, ако я помолиш.

Луси кимна.

— А ще ме развържеш ли?

Той леко поклати глава и се изправи.

— Луси, бих ти доверил своя живот, но не и твоя. Ти си прекалено честна за свое собствено добро.

— Грегъри!

Той сви рамене и се отправи към вратата.

— Съвестта ти ще надделее. И ти го знаеш.

— А ако обещая…

— Съжалявам. – Устните му се извиха в извинителна усмивка. – Няма да ти повярвам.

Спря и я погледна за последен път, преди да излезе. Усмихваше се, което беше доста странно, имайки предвид, че разполагаше само с един час да премахне заплахата, надвиснала над семейството ѝ и да я освободи от брачните окови. При това по време на приема по случай сватбата ѝ.

По-лесно би било да премести небето и земята.

Но когато се извърна към Луси и я видя да седи там на пода, тя изглеждаше…

Изглеждаше отново като себе си.

— Грегъри – рече тя, – не можеш да ме оставиш тук. Ами ако някой те открие и те изхвърли от къщата? Кой тогава ще знае, че съм тук? Ами ако… ако… и тогава, ако…

Той се усмихна, наслаждавайки се назидателния ѝ тон прекалено много, за да обърне внимание на думите ѝ. Да, тя определено отново звучеше като себе си.

— Когато всичко това свърши, ще ти донеса сандвич.

— Сандвич? – стъписа се тя. – Сандвич?

Той завъртя дръжката, но не я дръпна.

— Искаш сандвич, нали? Ти винаги искаш сандвич.

— Ти си полудял – промърмори Луси.

Той не можеше да повярва, че тя чак сега бе стигнала до това заключение.

— И недей да крещиш – предупреди я Грегъри.

— Знаеш, че не мога – отвърна тя.

Вярно беше. Последното, което искаше, беше да я намерят. Ако Грегъри не успееше с мисията си, тя трябваше да съумее отново да се върне на приема колкото бе възможно по-незабелязано.

— Довиждане, Луси – каза Грегъри. – Обичам те.

Тя вдигна глава и прошепна:

— Един час. Действително ли мислиш, че ще успееш?

Той кимна. Това трябваше да види тя и той бе длъжен да се преструва.

А когато затвори вратата зад гърба си, можеше да се закълне, че я чу да промърморва:

— Късмет!

Младият мъж спря, за да си поеме дълбоко дъх, преди да се насочи към стълбите. Щеше да се нуждае от нещо повече от късмет; имаше нужда от истинско чудо.