Заради любовта.

— Луси – прошепна и в главата му постепенно започна да се оформя една идея. Беше безумна, безнравствена и напълно неразумна, но той не можеше да се отърси от единствената мисъл, завладяла съзнанието му.

Бракът ѝ не бе консумиран.

Двамата все още имаха шанс.

— Луси.

Тя се отдръпна.

— Трябва да се върна в залата. Сигурно ще ме търсят.

Но той здраво улови ръката ѝ.

— Не се връщай.

Луси се ококори насреща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела с мен. Ела с мен сега. – Грегъри се чувстваше замаян, способен на всичко и може би малко луд. – Ти все още не си станала негова истинска съпруга. Бракът може да бъде анулиран.

— О, не! – Тя поклати глава и отскубна ръката си от неговата. – Не, Грегъри.

— Да. Да.

Колкото повече обмисляше тази идея, толкова по-разумна му се струваше. Не разполагаха с много време; след тази вечер щеше да ѝ е невъзможно да каже, че е недокосната. С действията си Грегъри я бе лишил от тази възможност. Ако двамата имаха някакъв шанс да бъдат заедно, това беше точно сега.

Не можеше да я отвлече; нямаше начин да я изведе от къщата, без да се вдигне шум. Но можеше да спечели малко време. Достатъчно, за да реши какво да прави.

Отново я притегли към себе си.

— Не – по-високо заяви Луси. Отново понечи да се изскубне от ръцете му и той съзря нарастващата в очите ѝ паника.

— Да, Луси – рече той.

— Ще закрещя – заплаши го тя.

— Никой няма да те чуе.

Тя ужасено го зяпна, дори той не можеше да повярва, че бе изрекъл думите.

— Заплашваш ли ме? – попита тя.

Грегъри поклати глава.

— Не. Спасявам те.

И тогава, преди да е имал възможност да размисли, той я сграбчи през кръста, метна я през рамо и изтича от стаята.

ГЛАВА 24

В която нашият герой оставя нашата

героиня в неловко положение.

— Към тръбата в тоалетната ли ще ме завържеш?

— Съжалявам – отвърна Грегъри, докато с такова умение завързваше на възел краищата на два шала, че Луси почти се притесни, че не му е за пръв път. – Не мога да те оставя в стаята ти. Там е първото мястото, където ще те потърсят. – Стегна възела и го дръпна, за да провери здравината му. – Това беше първото място, където аз погледнах.

— Но това е тоалетна!

— На третия етаж – услужливо уточни той. – Ще минат часове, преди някой да те намери тук.

Луси стисна зъби, отчаяно опитвайки се да овладее яростта, надигаща се в гърдите ѝ.

Той бе завързал ръцете ѝ. Зад гърба.

Господи, не смяташе, че може да е толкова бясна на някого.

Не беше само емоционална реакция – гневът буквално бликаше от нея. Цялото ѝ тяло бе изтръпнало и пламтеше. Знаеше, че няма полза, но разтърси завързаните си за тръбата ръце, скръцна със зъби и сърдито изръмжа, когато единственият резултат беше глухо изтропване.

— Моля те, не се опитвай да се освободиш – рече той и я целуна по темето. – Само ще се умориш и ще си разраниш ръцете. – Вдигна глава и внимателно огледа тръбите. – Или ще счупиш тръбата и последствията няма да бъдат много приятни.

— Грегъри, трябва да ме освободиш.

Той се наведе, така че лицата им да бъдат на едно ниво.

— Не мога – отвърна. – Не и докато все още има шанс да бъдем заедно.

— Моля те – замоли се Луси, – това е лудост. Трябва да ме върнеш. Ще бъда погубена.

— Аз ще се оженя за теб – увери я той.

— Аз вече съм омъжена.

— Не съвсем – злорадо се ухили той.

— Но аз дадох клетва!

— Обаче бракът не е консумиран. Все още може да бъде анулиран.

— Не става въпрос за това! – извика тя и отчаяно се изви, напразно опитвайки се да се освободи. Грегъри се изправи и се запъти към вратата. – Ти не познаваш ситуацията и поставяш собствените си нужди и желания над щастието на всички останали!

Тези думи го накараха да спре. Ръцете му бяха върху дръжката на вратата, но той се извърна. Изражението в очите му едва не разби сърцето ѝ.

— Ти щастлива ли си? – попита той. Тихо и с толкова любов, че Луси едва не се разплака.

— Не – прошепна тя, – но…

— Никога не бях виждал толкова тъжна булка.

Тя изтощено затвори очи. Той бе казал същото, което и Хърмайъни, и тя знаеше, че бе истина. Дори и сега само като го погледна, въпреки болките в раменете сърцето ѝ започна учестено да бие.

Тя го обичаше.

Винаги щеше да го обича.

И в същото време го ненавиждаше, задето я бе накарал да пожелае това, което не можеше да има. Ненавиждаше го, задето любовта му към нея беше толкова силна, че беше готов да рискува всичко, за да бъдат заедно. А най-вече го ненавиждаше, задето я бе превърнал в средство, което щеше да разруши семейството ѝ.

Преди да срещне Грегъри, Хърмайъни и Ричард бяха единствените двама души на тази земя, на които истински държеше. А сега те щяха да бъдат съсипани, очакваха ги много по-голямо страдание и нещастие, отколкото животът с Хейзълби би ѝ донесъл.

Грегъри мислеше, че щяха да бъдат нужни няколко часа, за да я открият тук, ала той грешеше. Никой нямаше да я намери с дни. Дори не помнеше кога за последен път някой се бе качвал тук. Това беше тоалетната на бавачката, но във Фенсуърт Хаус от много години не живееше бавачка.

Когато забележат отсъствието ѝ, първо ще я потърсят в спалнята ѝ. После съвсем логично ще проверят библиотеката, салона, тоалетната, която ползваха много по-често, отколкото веднъж на пет години…

И когато никъде не я откриеха, щяха да предположат, че е избягала. А след това, което се случи в църквата, всички щяха да решат, че не е тръгнала сама.

И тя ще бъде опозорена. Както и всички останали.

— Не става въпрос за моето щастие – заговори накрая Луси с тих и треперещ глас. – Грегъри, умолявам те, не прави това. Не се отнася само за мен. Моето семейство… Ние ще бъдем съсипани. Всички ние.

Той се върна при нея и седна на пода.

— Разкажи ми – помоли.

И тя го направи. В противен случай той нямаше да се откаже, бе сигурна в това.

Разказа му всичко. За баща си, за писмените доказателства за предателството му. Разказа му за изнудването. Разказа му, че била последната вноска по плащането и единственото средство, което ще помогне на брат ѝ да запази титлата си.

Докато говореше, Луси гледаше право пред себе си и Грегъри ѝ бе благодарен за това. Защото разказът ѝ го потресе до глъбините на душата му.

През целия ден Грегъри се бе опитвал да отгатне каква ужасна тайна бе принудила Луси да се омъжи за Хейзълби. Два пъти бе прекосил Лондон – първо, докато тичаше към църквата, а след това, докато идваше към Фенсуърт Хаус. Бе имал достатъчно време, за да мисли и гадае. Но никога – нито веднъж – не му бе хрумнало нещо подобно.

— Сега разбираш – каза Луси, – че не става дума за нещо толкова обичайно като незаконно дете или пикантно като извънбрачна връзка. Моят баща – граф от кралството – е извършил предателство. Предателство. – След тези думи Луси се разсмя. Разсмя се.

Така, както се смееха хората, когато искаха да заплачат.

— Това е отвратително – завърши тя с тих и примирен глас. – И няма измъкване.

Извърна се към Грегъри за отговор, но той нямаше такъв.

Предателство. Мили боже, той не би могъл да измисли нещо по-лошо. Имаше много прегрешения – много, много прегрешения, – заради които човек можеше да бъде прокуден от обществото, но нищо не беше толкова непростимо като предателството. В Британия нямаше семейство, което да не бе изгубило свой близък във войната с Наполеон. Раните все още бяха пресни, а дори и да не бяха…

Това беше предателство.

Един джентълмен не се отричаше от родината си.

Това бе вкоренено в душата на всеки човек в Британия.

Ако се узнаеше истината за бащата на Луси, графство Фенсуърт щеше да престане да съществува. Братът на Луси щеше да бъде лишен от титлата си. Двамата с Хърмайъни щяха да бъдат принудени да емигрират.