Не искаше да вижда и брат си, тъй като той сигурно щеше да бъде с Хърмайъни, а тя таеше горчиви чувства, сменящи се с вина, задето изпитваше завист. Ричард не бе виновен, че беше безумно щастлив, а тя – нещастна.

Но при все това предпочиташе да не го вижда.

Оставаха гостите, повечето от които Луси не познаваше. И никой, с когото би искала да се срещне.

Намери уединено ъгълче в залата, където се устрои, а след няколко часа всички бяха толкова пияни, че изглежда, никой не забелязваше, че младоженката седи съвсем сама.

И определено никой не забеляза, когато тя се измъкна и отиде в спалнята си за кратка почивка. Вероятно беше много невъзпитано булката да напусне приема, даден в нейна чест, но в този момент на Луси ѝ бе напълно безразлично. Ако някой забележеше отсъствието ѝ, щеше да помисли, че е отишла до тоалетната. А по някаква причина ѝ се струваше съвсем естествено да бъде сама през този ден.

Луси се промъкна по задното стълбище, за да не се натъкне на някой от бродещите из къщата гости, и въздъхна облекчено, когато влезе в спалнята си и затвори вратата зад себе си.

Облегна се на рамката и бавно се освободи от всички емоции, докато не се почувства напълно опустошена.

Сега ще заплача, помисли си тя.

И действително искаше да поплаче. Имаше чувството, че от часове се сдържа, очаквайки подходящия момент. Но сълзите не идваха. Беше прекалено вцепенена, прекалено замаяна от събитията от последните двайсет и четири часа. Затова просто стоеше до вратата и се взираше в леглото.

И си спомняше.

Господи, нима бяха изминали само дванайсет часа, откакто бе лежала там, сгушена в обятията му? Струваше ѝ се, че е било преди дяла вечност. Като че целият ѝ живот сега бе разделен на две и сега определено беше след.

Затвори очи. Може би, ако не го гледа, спомените ще изчезнат. Може би, ако тя…

— Луси.

Тя застина. Мили боже, не.

— Луси.

Тя бавно отвори очи и прошепна:

— Грегъри?

Той изглеждаше ужасно – с измачкани дрехи и разрошена и прашна коса, досущ като човек, препускал лудешки. Сигурно се бе промъкнал по същия път, както и миналата нощ. И очевидно я чакаше.

Тя отвори уста, опитвайки се да заговори.

— Луси – отново рече той и тя си позволи за миг да се потопи в гласа му.

— Защо си тук? – попита накрая.

Той пристъпи към нея и сърцето ѝ се сви от мъчителен копнеж по него. Лицето му беше толкова красиво, толкова скъпо и толкова съвършено близко. Познаваше линията на скулите, точния цвят на очите му – кафяв около ирисите, преминаващ в зелен по краищата.

А устните му – познаваше формата им, мекотата им, когато я целуваха. Познаваше усмивката му, всяка бръчица, когато се намръщеше, и знаеше…

Знаеше прекалено много.

— Не бива да си тук – с пресеклив глас пророни Луси, контрастиращ с неподвижната ѝ стойка.

Грегъри направи още една крачка към нея. Очите му не пламтяха от гняв, което ѝ бе непонятно. Гледаше я жадно и собственически, така, както една омъжена жена не биваше да позволява да я гледа друг мъж.

— Трябва да знам защо – заяви той. – Няма да те пусна. Не и докато не узная защо.

— Недей – прошепна клетницата. – Моля те, не прави това.

Моля те, не ме карай да съжалявам. Моля те, не ме карай да жадувам за още, да мечтая и да се питам.

Тя се обгърна с ръце. Може би… може би ще успее да се стисне толкова силно, че да се обърне наопаки. И тогава нямаше да вижда, нямаше да чува. Можеше да бъде сама и…

— Луси…

— Недей – прекъсна го тя, този път по-рязко.

Недей.

Не ме карай да вярвам в любовта.

Но той се приближи още. Бавно, но решително.

— Луси. – Гласът му бе топъл, но настоятелен. – Само ми кажи защо. Това е всичко, за което те моля. Ще си тръгна и обещавам, че никога повече няма да те доближавам, но трябва да знам защо.

Тя поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Не искаш да ми кажеш – поправи я той.

— Не! – задавено извика тя. – Не мога! Моля те, Грегъри. Трябва да си вървиш.

Той дълго остана мълчалив. Само наблюдаваше лицето ѝ и Луси сякаш виждаше мислите му.

Не биваше да позволява това, помисли си тя и в гърдите ѝ започна да се надига паника. Трябваше да закрещи. Да накара да го изхвърлят. Трябваше да избяга от стаята, преди той да разруши всичките ѝ толкова внимателно градени планове за бъдещето. Но вместо това просто стоеше там, като вкаменена.

— Теб те изнудват.

Не беше въпрос.

Тя не отговори, но разбра, че лицето ѝ я бе издало.

— Луси – нежно и внимателно подхвана той, – аз мога да ти помогна. Каквото и да се е случило, аз мога да го поправя.

— Не – възрази тя, – не можеш и си глупак, ако… – Млъкна. Толкова беше бясна, че не можеше да говори. Кой му даваше право да си мисли, че може да нахлуе в живота ѝ и да оправи неща, когато нищо не знаеше за връхлетялата я беда? Нима си мислеше, че тя би се предала заради нещо незначително? Нещо, което лесно можеше да бъде преодоляно?

Не беше толкова слаба.

— Ти не знаеш – рече тя. – Нямаш никаква представа.

— Тогава ми кажи.

Тя цялата трепереше, беше ѝ горещо… студено… и всичко помежду им.

— Луси – заговори Грегъри, а спокойният му равен глас се заби като острите зъби на вилица там, където най-много болеше.

— Не можеш да оправиш това – заяви тя.

— Това не е вярно. Не съществува заплаха, надвиснала над теб, която да не може да бъде премахната.

— С какво? – язвително попита Луси. – С вълшебни дъги и феи и най-добрите пожелания на семейство ти? Няма да се получи, Грегъри. Няма. Семейство Бриджъртън може и да е влиятелно, но ти не можеш да промениш миналото, нито да подчиниш бъдещето на своите желания.

— Луси – за кой ли път повтори Грегъри и протегна ръка към нея.

— Не. Не! – Тя отблъсна ръката му, отказвайки предложената утеха. – Ти не разбираш. Не можеш да разбереш. Ти и цялото ти семейство сте толкова щастливи, толкова съвършени.

— Не сме.

— Такива сте. Вие дори не осъзнавате, че сте такива и не можете да проумеете, че ние, останалите, не сме, че ние може да се борим, да се опитваме, да сме добри и пак да не получаваме това, което желаем.

Докато траеше малката ѝ реч, Грегъри я наблюдаваше. Само я наблюдаваше, без да продума. Гледаше я как стои, обгърнала се с ръце; изглеждаше толкова малка, бледа и до болка сама.

Накрая попита:

— Обичаш ли ме?

Тя затвори очи.

— Не ме питай това.

— Обичаш ли ме?

Той видя как челюстта ѝ се стегна, как раменете ѝ се напрегнаха и изправиха и разбра, че тя се опитва да поклати глава.

Грегъри пристъпи към нея – бавно, внимателно.

Тя изпитваше болка. Толкова много я болеше, че болката ѝ се разпростря във въздуха, обви се около него, проникна в сърцето му. Грегъри страдаше заедно с нея. Беше физическа болка, ужасна и остра и за пръв път той се усъмни в способността си да я пропъди.

— Обичаш ли ме? – отново попита младият мъж.

— Грегъри…

— Обичаш ли ме?

— Аз не мога…

Той сложи ръце върху раменете ѝ. Тя трепна, но не се отдръпна.

Той докосна брадичката ѝ, повдигна лицето ѝ се потопи в синята бездна на очите ѝ.

— Обичаш ли ме?

— Да – изхлипа Луси и се срути върху гърдите му. – Но не мога. Не разбираш ли? Не бива. Трябва да сложа край на това.

За миг Грегъри остана неподвижен. Признанието ѝ би трябвало да му донесе облекчение и до известна степен бе така, но най-вече почувства как кръвта му потече по-бързо във вените.

Той вярваше в любовта.

Нима тя не беше единственото постоянно нещо в живота му?

Вярваше в любовта.

Вярваше в нейната сила, в безкрайната ѝ доброта, в правотата ѝ.

Благоговееше пред могъществото ѝ, уважаваше нейната изключителност.

И в този миг, точно тук и сега, докато Луси хлипаше в прегръдките му, Грегъри разбра, че беше готов на всичко заради това.