— Аз мислех… – Тя сама се прекъсна. – Е, няма значение какво съм си мислила аз, а само това, което в действителност е.

— Не – рече Грегъри и рязко се извърна към нея. – Какво си мислила? Как е трябвало да постъпя?

— Не става въпрос за това как би трябвало да постъпиш – отвърна Вайолет, очевидно смутена от внезапните му въпроси. – Просто си мислех, че ти ще… се ядосаш много повече.

Грегъри я изгледа продължително, после отново се извърна към прозорчето. Движеха се по Пикадили към Хайд Парк. Защо не беше по-ядосан? Защо не удряше с юмруци по стената? Беше се наложило да го извлекат от църквата и насила да го натикат в каретата, но когато всичко свърши, го бе обхванало някакво странно, почти неестествено спокойствие.

Неочаквано в съзнанието му изплуваха неотдавнашните думи на майка му:

Знаеш, че единствено искам ти да си щастлив.

Да бъде щастлив.

Луси го обичаше. Беше сигурен в това. Бе видял любовта в очите ѝ дори в онзи миг, когато му отказа. Знаеше го, защото тя сама му го бе казала, а Луси не би излъгала за такова нещо. Почувствал бе любовта ѝ в целувките ѝ, в топлината на прегръдката ѝ.

Тя го обичаше. И каквото и да я бе заставило да се омъжи за Хейзълби, беше по-силно от самата нея. По-могъщо.

Тя се нуждаеше от помощта му.

— Грегъри? – нежно го повика майка му.

Той се извърна. Примигна.

— Непрекъснато мърдаш – рече тя.

Нима? Дори не бе забелязал. Но сетивата му се събудиха и когато сведе поглед, видя, че свива и разпуска юмрук.

— Спрете каретата.

Всички се извърнаха към него. Дори Хайъсинт, която дотогава решително се взираше навън.

— Спрете каретата – отново нареди той.

— Защо? – попита майка му, изпълнена с подозрения.

— Имам нужда от чист въздух – отвърна и това не беше лъжа.

Колин почука по предната стена.

— Аз ще се разходя с теб.

— Не. Предпочитам да бъда сам.

Очите на майка му се разшириха от тревога.

— Грегъри… Нали не възнамеряваш да…

— Нахлуя в църквата? – довърши той вместо нея. Облегна се назад и криво ѝ се усмихна. – Достатъчно се изложих за един ден, не мислиш ли?

— И без това вече са изрекли брачните клетви – вметна Хайъсинт.

Грегъри сподави желанието си да изгледа кръвнишки сестра си, която никога не пропускаше възможност да се заяде с някого.

— Именно – съгласи се той.

— По-добре е да не си сам – рече Вайолет. Сините ѝ очи бяха пълни със загриженост и състрадание.

— Остави го – тихо се обади Колин.

Грегъри изненадано се извърна към по-големия си брат. Не бе очаквал да го подкрепи.

— Той вече е голям мъж – додаде Колин. – Може сам да взема решения.

Дори Хайъсинт не направи опит да възрази.

Каретата вече бе спряла и кочияшът чакаше пред вратичката. Когато Колин кимна, той я отвори.

— Не ми се иска да тръгваш – каза Вайолет.

Грегъри я целуна по бузата.

— Имам нужда от свеж въздух – отвърна той. – Това е всичко.

Той скочи долу, но преди да хлопне вратичката, Колин се наведе и тихо рече:

— Не прави нищо глупаво.

— Нищо глупаво – обеща му Грегъри, – само това, което е необходимо.

Огледа се, за да определи къде се намира, а после, преди каретата на майка му да потегли, умишлено се отправи на юг.

По-далече от църквата „Сейнт Джордж“.

Но когато стигна до следващата пресечка, зави в обратна посока.

И хукна.

ГЛАВА 23

В която нашият герой рискува всичко. Отново.

През десетте години, откакто чичо ѝ бе станал неин настойник, Луси не помнеше някога да е устройвал прием. Той не беше от хората, които щяха с усмивка да приемат каквито и да било ненужни разходи – в интерес на истината той изобщо не се усмихваше. Затова тя се бе отнесла с известно подозрение към разкошния прием, устроен в нейна чест във Фенсуърт Хаус след сватбената церемония.

Навярно лорд Давънпорт бе настоял за това. Чичо Робърт би се задоволил с поднасянето на бисквити в църквата и с това да приключи празненството.

Но не, сватбата трябваше да стане събитие, при това в най-екстравагантния смисъл на думата, затова много скоро след приключването на церемонията Луси бързо бе отведена в родния ѝ дом, който много скоро щеше да стане бивш. В спалнята ѝ, която също предстоеше да стане бивша, ѝ предоставиха достатъчно време, за да наплиска лицето си със студена вода, преди да я повикат в голямата зала, за да посрещне гостите.

Действително е забележително, мислеше си младоженката, докато кимаше и приемаше благопожеланията на дошлите да я поздравят, колко майсторски умееше да се преструва висшето общество, че нищо не се бе случило.

О, утре навярно нямаше да говорят за нищо друго, а и можеше да очаква, че в близките няколко месеци тя ще да бъде главна тема на разговорите. И със сигурност през следващата година всеки щеше да изрича името ѝ, добавяйки: „Познавате я. Онази със сватбата“.

Което непременно щеше да бъде последвано от: „Оооо! Същата“.

Обаче сега мърмореха в лицето ѝ само: „Какво щастливо събитие“ или „Каква красива младоженка!“ Разбира се, коварните и дръзките възкликваха: „Прекрасна церемония, лейди Хейзълби!“

Лейди Хейзълби.

Мислено изпробва новото си име. От сега нататък беше лейди Хейзълби.

А можеше да бъде госпожа Бриджъртън.

По-скоро лейди Лусинда Бриджъртън, тъй като не беше длъжна да се откаже от почетната си титла, ако се омъжи за човек без титла. Името беше много хубаво – може би не толкова благородно като лейди Хейзълби и определено не можеше да се сравни с графиня Давънпорт, но…

Тя преглътна и някак си успя да запази усмивката, която преди пет минути бе лепнала на лицето си.

Тя би предпочела да бъде лейди Лусинда Бриджъртън.

Предпочиташе лейди Лусинда Бриджъртън. Тя беше щастлива, винаги готова да се усмихне, а животът ѝ щеше да бъде пълен и съвършен. Имаше куче, може би две или няколко деца. Къщата ѝ беше топла и уютна и често пиеше чай с приятелките си.

Лейди Лусинда Бриджъртън се смееше.

Ала тя никога нямаше да бъде тази жена. Бе се омъжила за лорд Хейзълби и сега беше негова съпруга, но колкото и да се опитваше, не можеше да си представи какъв ще бъде животът ѝ. Не знаеше какво означаваше да бъдеш лейди Хейзълби.

Приемът продължаваше и Луси танцува задължителния танц с новоизлюпения си съпруг, който, за нейно облекчение, се оказа доста добър партньор. После танцува с брат си и едва не се разплака и както се очакваше, с чичо си.

— Ти постъпи правилно, Луси – заяви той.

Луси не каза нищо. Нямаше доверие на себе си и се боеше, че ще каже нещо неподходящо.

— Гордея се с теб.

Тя едва не се разсмя.

— Никога досега не си се гордял с мен.

— Сега се гордея.

Не ѝ убягна, че не бе възражение.

Танцът с чичо ѝ завърши и тогава – мили боже! – трябваше да танцува с лорд Давънпорт.

Което тя направи, защото не забравяше дълга си. Особено на днешния ден.

Поне не ѝ се наложи да участва в разговор. Лорд Давънпорт беше прекалено възбуден и говореше и за двамата. Беше възхитен от Луси. Тя била великолепна придобивка за семейството.

И все в този дух, докато Луси не осъзна, че тя бе успяла да спечели сърцето му во веки веков. Не само се бе съгласила да се омъжи за сина му, славещ се със съмнителна репутация, но и бе потвърдила решението си пред цялото виеше общество – сцена, достойна за лондонския театър „Друри Лейн“.

Луси леко склони глава настрани. Когато лорд Давънпорт беше развълнуван, слюнката летеше от устата му с удивителна бързина и точност. Честно казано, не бе сигурна кое беше по-лошо – презрението на лорд Давънпорт или вечната му благодарност.

Но слава богу, през по-голямата част от празненството Луси успя да избегне свекъра си. Успя да избегне почти всички, което се оказа изненадващо лесно, имайки предвид, че тя беше булката. Не искаше да вижда лорд Давънпорт, защото го презираше, и не желаеше да вижда чичо си, защото подозираше, че презира и него. Не искаше да вижда лорд Хейзълби, защото това само щеше да я наведе на мисли за предстоящата първа брачна нощ. Накрая не искаше да вижда и Хърмайъни, която щеше да ѝ задава въпроси, а Луси непременно щеше да се разплаче.