— Предполагам, че исках да видя как ще постъпите.

Тя потресено се втренчи в него. Какво щеше да направи той, ако бе казала „да“?

— Между другото, съм поласкан – рече Хейзълби. – И ще ви бъда добър съпруг. Не бива да се тревожите за това.

Но Луси не можа да отговори. Бяха отместили лорд Давънпорт от Грегъри и въпреки че някакъв друг джентълмен, когото Луси не познаваше, се опитваше да го удържи, той напираше към нея.

— Моля те – прошепна тя, макар че никой навярно не можеше да я чуе, дори и Хейзълби, който се бе притекъл на помощ на министър-председателя. – Моля те, недей.

Но Грегъри бе неумолим и макар че двама мъже го удържаха – единият приятелски, а другият – не, някак си бе успял да стигне до долните стъпала. Вдигна глава и насочи пламтящия си взор към нея. В очите му се бореха гняв, тревога и неразбиране и Луси едва не се олюля от стаената в тях болка.

— Защо? – настоятелно попита той.

Цялото ѝ тяло се разтрепери. Можеше ли да го излъже? Способна ли бе да го направи? Тук, в църквата, след като пред погледите на всички му бе нанесла най-съкрушителната обида?

— Защо!

— Защото се налагаше – прошепна тя.

В очите му проблесна нещо – разочарование? Не. Надежда? Не, нито това. Беше нещо друго. Нещо, което тя не можа да определи.

Той отвори уста, за да заговори, да я попита нещо, но в този момент към двамата мъже, които го държаха, се присъедини и трети и всички заедно успяха да го изведат от църквата.

Луси се обгърна с ръце, едва способна да остане права, докато наблюдаваше как го влачат навън.

— Как можахте?

Тя се обърна. Хайъсинт Сейнт Клеър се бе прокраднала зад нея и сякаш искаше да я изпепели с поглед, все едно бе дяволско изчадие.

— Вие не разбирате – промълви Луси.

Но очите на Хайъсинт продължиха да мятат мълнии.

— Вие сте слаба – изсъска тя. – Вие не го заслужавате!

Луси поклати глава, не бе сигурна дали да се съгласи с нея, или не.

— Надявам се вие…

— Хайъсинт!

Погледът на Луси се отклони встрани. Към тях приближаваше друга жена. Беше майката на Грегъри. Бяха ги запознали на бала в Хейстингс Хаус.

— Достатъчно – строго рече тя.

Луси преглътна и примигна, за да възпре напиращите сълзи.

Лейди Бриджъртън се извърна към нея.

— Простете ни – каза тя и отведе дъщеря си.

Луси гледаше как се отдалечават, изпълнена със странното усещане, че всичко това се случва на някой друг, че може би беше просто сън, само кошмар или може би въображението ѝ се бе развихрило, пренасяйки я сред страниците на зловещ роман. Може би целият ѝ живот беше част от нечие въображение. Може би само ако затвори очи…

— Е, ще продължим ли?

Нещастницата се сепна. Беше лорд Хейзълби. Баща му, застанал до него, изрази същото желание, но в доста по-малко любезна форма.

Луси кимна.

— Добре – изръмжа Давънпорт. – Умно момиче.

Луси се зачуди какво ли означаваше да ти бъде направен комплимент от лорд Давънпорт. Със сигурност нищо добро.

Но при все това тя му позволи да я поведе обратно към олтара. Сега стоеше изправена само пред половината гости, тъй като останалите бяха предпочели да догледат спектакъла, който се разиграваше отвън.

И тя се омъжи за Хейзълби.

* * *

— Какво си мислеше?

На Грегъри му бе нужна минута, за да съобрази, че въпросът на майка му бе насочен към Колин, а не към него. Те седяха в нейната карета, в която го бяха натикали, след като напуснаха църквата. Грегъри нямаше представа къде отиват. Навярно някъде по-далече от църквата „Сейнт Джордж“.

— Опитах се да го спра – оправда се Колин.

Двамата никога не бяха виждали майка си толкова ядосана.

— Очевидно не си се постарал достатъчно.

— Имаш ли някаква представа колко бързо може да тича той?

— Много бързо – потвърди Хайъсинт, без да ги поглежда.

Седеше по диагонал срещу Грегъри и се взираше през прозорчето на каретата с присвити очи.

Грегъри продължи да мълчи.

— Ох, Грегъри – въздъхна Вайолет. – О, горкичкият ми син.

— Трябва да напуснеш града – заяви Хайъсинт.

— Тя е права – съгласи се майка им. – Нищо не може да се направи.

Грегъри отново премълча. Какво искаше да каже Луси с това: Защото се налагаше?

Какво означаваше това?

— Аз никога няма да я приема – троснато обяви Хайъсинт.

— Тя ще бъде графиня – напомни ѝ Колин.

— Не ми пука, ако ще да е проклета кралица…

— Хайъсинт! – смъмри я майка ѝ.

— Е, няма да я приема – настръхна Хайъсинт. – Никой няма право да се отнася така с брат ми! Никой!

Вайолет и Колин се втренчиха в нея. Колин изглеждаше развеселен, Вайолет – разтревожена.

— Ще я съсипя – продължи Хайъсинт.

— Не – тихо се обади Грегъри, – няма да го направиш.

Останалите членове на семейството притихнаха. Грегъри подозираше, че до този момент те изобщо не бяха забелязали, че не участва в разговора.

— Ще я оставиш на мира – добави той.

Хайъсинт ядно стисна зъби.

Той решително и твърдо я погледна.

— И ако пътищата ви случайно се пресекат – заговори, – ти ще се държиш приятелски и мило с нея. Разбра ли ме?

Хайъсинт не отвърна.

— Разбра ли ме? – изрева Грегъри.

Всички слисано се втренчиха в него. Той никога не губеше самообладание и не крещеше. Никога!

И тогава Хайъсинт, която никога не се бе славила с особена тактичност, изрече:

— Всъщност не.

— Моля? – с леден глас попита Грегъри.

— Замълчи! – изсъска в същия миг Колин.

— Не те разбирам – без да се смути, продължи Хайъсинт, като смушка Колин в ребрата. – Как изобщо можеш да си толкова великодушен към нея? Ако това се бе случило на мен…

— Не се е случило на теб – сряза я Грегъри. – И ти не я познаваш. Нямаш представа какви са причините за действията ѝ.

— А ти имаш ли? – избухна Хайъсинт.

Грегъри също нямаше. И това го убиваше.

— Обърни и другата буза, Хайъсинт – тихо рече майка ѝ.

Трепереща от гняв, Хайъсинт се облегна назад, но не каза нищо.

— Мисля, че можеш да останеш за известно време при Бенедикт в Уилтшър – предложи Вайолет. – Предполагам, че Антъни и Кейт скоро ще пристигнат в града, затова не можеш да отидеш в Обри Хол, макар да съм сигурна, че не биха имали нищо против да се настаниш в дома им, докато ги няма.

Грегъри продължаваше да се взира през прозорчето. Нямаше никакво желание да заминава за провинцията.

— Би могъл да попътуваш – обади се Колин. – Италия е особено красива по това време на годината. Не си бил там, нали?

Грегъри поклати глава, слушаше ги само с половин ухо. Нямаше никакво желание да заминава за Италия.

Защото се налагаше, бе казала тя.

Не защото го е желала. Не защото е било разумно.

А защото се е налагало.

Какво означаваше това?

Дали я бяха принудили? Или изнудили?

Какво би могла да е направила тя, че да я изнудват?

— Щеше да ѝ бъде много трудно, ако бе решила да отмени сватбата – внезапно каза Вайолет и съчувствено потупа сина си по ръката. – Едва ли някой би искал да си спечели лорд Давънпорт за свой враг. А и наистина в църквата, пред погледите на всички… Ами – примирено въздъхна тя, – затова трябва да си изключително смел. И издръжлив. – Замълча и поклати глава. – И подготвен.

— Подготвен? – попита Колин.

— За последствията – поясни Вайолет. – Щеше да избухне страшен скандал.

— Вече избухна скандал – промърмори Грегъри.

— Да, но не толкова страшен, колкото, ако тя бе казала „да“ – каза майка му. – Не че се радвам на този изход. Знаеш, че единствено искам ти да си щастлив. Но сега обществото ще одобри избора ѝ. Всички ще я смятат за разумно момиче.

Устните на Грегъри неволно се изкривиха в унила усмивка.

— А мен за откачил от любов глупак.

Никой не му възрази.

— Трябва да кажа, че приемаш всичко изненадващо добре – обади се след малко майка му.

Наистина.