— Естествено, че можете. Като я пуснете.

Абърнати се изсмя. Горчиво и язвително.

— Ние няма да спечелим нищо, ако ви издадем – внимателно подхвана Грегъри. – По-добре да ви позволим тихо да напуснете страната.

— Никога няма да бъде тихо – подигравателно изсумтя Абърнати. – Ако тя не се омъжи за онова извратено конте, Давънпорт ще крещи оттук до Шотландия. И семейството ще бъде погубено.

— Не – поклати глава Грегъри. – Няма да бъде погубено. Вие никога не сте били граф. Нито техен баща. Да, ще има скандал; това не може да се избегне. Но братът на Луси няма да изгуби титлата си, а всичко ще отшуми, когато хората си спомнят, че никога не са ви харесвали.

С едно бързо движение Абърнати премести дулото на оръжието от корема ѝ и го опря в шията ѝ.

— Внимавай какво говориш – процеди той.

Грегъри пребледня и отстъпи крачка назад.

И тогава всички го чуха.

Трополенето на стъпки. Тичащи по коридора.

— Свалете оръжието – помоли го Грегъри. – Имате само миг, преди да…

Вратата се разтвори. Ричард, Хейзълби, Давънпорт, Хърмайъни – всички нахлуха в стаята, неподозиращи за драматичните събития, разиграващи се вътре.

Чичото на Луси отскочи назад и като обезумял насочи пистолета към тях.

— Махайте се! Всички!

Очите му се стрелкаха като на подгонено животно, а ръката му се местеше напред и назад, целейки се във всеки подред.

Ричард смело пристъпи напред.

— Негодник! – изсъска младият граф. – Ще се погрижа да…

Пистолетът изгърмя.

Грегъри с ужас видя как Луси се свлече на земята. От гърлото му се изтръгна животински вик; той вдигна пистолета.

И се прицели.

Стреля.

За пръв път в живота си улучи целта.

Е, почти.

* * *

Чичото на Луси не беше едър мъж, но при все това ѝ причини болка, когато се стовари отгоре ѝ. Тежестта му я притисна, изтласквайки въздуха от дробовете ѝ, тя се задави и задъха. Затвори очи.

— Луси!

Грегъри като обезумял я издърпваше изпод чичо ѝ.

— Къде си ранена? – извика той, а ръцете му трескаво шареха навсякъде в търсене на раната.

— Аз не съм… – Тя едва смогваше да си поеме дъх. – Той не ме… – Сведе поглед към гърдите си. Корсажът ѝ бе пропит с кръв. – О, господи!

— Не мога да намеря раната – прошепна Грегъри. Улови брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ, за да го гледа в очите.

И тя почти не го позна.

Очите му… красивите му лешникови очи… изглеждаха помътнели, почти празни. Като че ли някой бе угасил живеца в него, бе отнел… душата му.

— Луси – изхриптя той, – моля те. Говори с мен.

— Не съм ранена – най-накрая успя да отрони тя.

Ръцете му застинаха.

— Кръвта.

— Не е моя.

Без да откъсва очи от неговите, тя притисна ръка към бузата му. Той трепереше. О, господи, той трепереше. Луси никога не го бе виждала в такова състояние, не си бе представяла, че би могъл да стигне дотук.

Изражението в очите му… Сега го разбра. Беше ужас.

— Не съм ранена – прошепна тя. – Моля те… недей… всичко е наред, скъпи. – Не си даваше сметка какво говори; искаше просто да го успокои.

Грегъри дишаше пресекливо, а когато заговори, думите бяха накъсани, недовършени.

— Помислих, че аз… дори не знам какво помислих.

Пръстът ѝ напипа нещо мокро и тя нежно го избърса.

— Вече всичко свърши – промълви тя. – Вече всичко свърши и… – Внезапно осъзна, че стаята е пълна с други хора. – Ами, мисля, че свърши – колебливо добави и се надигна, за да седне.

Мъртъв ли беше чичо ѝ? Знаеше, че беше прострелян. От Грегъри или от Ричард, не знаеше точно от кого. И двамата бяха стреляли едновременно.

Оказа се, че чичо Робърт не беше смъртно ранен. Той допълзя до стената и се подпря на нея, притискайки ръка към рамото си. Взираше се напред с примиреното изражение на победен.

Луси намръщено го изгледа.

— Имаш късмет, че той е лош стрелец.

Грегъри само изсумтя.

В другия ъгъл Ричард и Хърмайъни се бяха вкопчили един в друг, но и двамата бяха невредими. Лорд Давънпорт крещеше нещо, Луси не бе сигурна какво, а лорд Хейзълби – мили боже, нейният съпруг – се бе облегнал небрежно на рамката и наблюдаваше сцената.

Улови погледа ѝ и ѝ се усмихна. Съвсем леко. Естествено, без да разтваря устни; той никога не се усмихваше широко.

— Съжалявам – рече Луси.

— Недейте.

Грегъри се изправи на колене редом с нея и закрилнически обви ръка около рамото ѝ. Хейзълби развеселено ги съзерцаваше, може би дори с отсянка на удоволствие.

— Все още ли желаете да анулираме нашия брак? – попита той.

Луси кимна.

— Още утре ще уредя подготвянето на документите.

— Сигурен ли сте? – разтревожи се Луси. Той беше добър човек и тя не искаше репутацията му да пострада.

— Луси!

Тя бързо се извърна към Грегъри.

— Съжалявам. Аз нямах предвид… аз просто…

Хейзълби безгрижно махна с ръка.

— Моля ви, не се притеснявайте. Това е най-доброто нещо, което навярно би могло да се случи. Стрелба, изнудване, предателство… Сега никой изобщо няма да гледа на мен като на причина за анулирането.

— О. Ами, това е добре – зарадва се Луси. Изправи се на крака, все пак трябваше да спази правилата на приличие, имайки предвид колко благородно се държеше той. – Но вие все още имате нужда от съпруга, нали? Защото мога да ви помогна да си намерите подходяща, когато всичко се уреди.

Очите на Грегъри едва не изхвръкнаха от орбитите.

— Мили боже, Луси!

Тя го наблюдаваше, докато той се изправяше.

— Имам чувството, че трябва да оправя нещата. Той мислеше, че получава съпруга. Не е съвсем честно да остане с празни ръце.

Грегъри затвори очи.

— Добре че толкова много те обичам – рече уморено, – защото в противен случай щеше да се наложи да ти сложа намордник.

От изумление ченето и увисна.

— Грегъри! – извика тя, последвано от: – Хърмайъни!

— Извинете! – Хърмайъни притискаше длан към устата си, за да сподави смеха си. – Но вие двамата сте си лика-прилика!

Хейзълби влезе в стаята и подаде на чичо ѝ носна кърпичка.

— Вземете, трябва да спрете кръвта – промърмори. Обърна се към Луси. – Аз действително не искам съпруга, както сигурен съм, знаете, но предполагам, че трябва да намеря начин да създам наследник, иначе титлата ще се наследи от моя противен братовчед. А това би бил истински позор. Камарата на лордовете сигурно ще се саморазпусне, ако той реши да заеме място в редиците ѝ.

Луси само го погледна и недоумяващо примигна.

Хейзълби се усмихна.

— Затова, да, ще ви бъда благодарен, ако ми намерите някоя подходяща дама.

— Разбира се – промърмори тя.

— Ще имате нужда и от моето одобрение – разфуча се лорд Давънпорт, излизайки напред.

Грегъри се извърна към него с неприкрито отвращение.

— Съветвам ви да замълчите – изрече презрително. – Незабавно.

Давънпорт обидено изпухтя, но побърза да отстъпи назад.

— Имаш ли представа с кого говориш, жалко кутре?

Грегъри присви очи насреща му.

— На човек с много несигурно положение.

— Моля? – изфъфли лорд Давънпорт.

— Веднага ще прекратите изнудването си – рязко заяви Грегъри.

Лорд Давънпорт тръсна глава към чичото на Луси.

— Той е бил предател!

— А вие сте предпочели да не го издадете – сряза го Грегъри, – което, предполагам, че кралят ще сметне за не по-малко осъдително.

Лорд Давънпорт политна назад, сякаш го бяха ударили.

Грегъри притегли Луси към себе си.

— А вие – обърна се към Абърнати, – ще напуснете страната. Утре. И не се връщайте.

— Аз ще заплатя пътуването му – обади се Ричард. – Но нищо повече.

— Вие сте много по-щедър, отколкото бих бил аз на ваше място – промърмори Грегъри.

— Искам той да замине – напрегнато отвърна Ричард. – Ако мога да ускоря отпътуването му, с радост ще поема разходите.

Грегъри се извърна към Давънпорт.