— Вие никога няма да кажете нито дума за случилото се. Ясно ли е? А на вас – обърна се Хейзълби, – много благодаря.

В отговор Хейзълби изискано кимна.

— Не мога да се въздържа. Аз съм романтик. – Сви рамене. – Това качество често ни навлича неприятности, но не можем да променим нашата природа, нали?

Грегъри охотно кимна в знак на съгласие и широко се усмихна.

— Нямате представа колко сте прав – промърмори и улови ръката на Луси.

Не можеше да понася да е разделен от нея, дори да е само с няколко сантиметра.

Пръстите им се преплетоха и той сведе поглед към нея. Очите ѝ сияеха от любов, а Грегъри бе обхванат от непреодолимото желание да се разсмее. Само защото беше жив и можеше.

Само защото я обичаше.

Но в този миг забеляза, че устните ѝ потрепват. А ъгълчетата на устата ѝ леко се повдигат от едва сдържан смях.

И тогава, пред погледите на най-чудатата група свидетели той бурно я прегърна и я целуна с цялата си душа на безнадежден романтик.

След известно време – достатъчно дълго – лорд Хейзълби се прокашля.

Хърмайъни се преструваше, че гледа настрани, а Ричард промърмори:

— Що се отнася до сватбата…

Грегъри с огромна неохота се отдръпна от своята любима. Погледна наляво. Погледна надясно. После към Луси.

И отново я целуна.

Защото действително денят беше много дълъг.

И заслужаваше малко снизхождение.

А само един бог знаеше колко време ще мине, преди да може да се ожени за нея.

Но най-вече я целуна, защото…

Защото…

Усмихна се, взе лицето ѝ в шепи и потърка нос в нейния.

— Нали знаеш, че те обичам.

Тя му се усмихна.

— Знам.

И той осъзна, че пак ще я целуне.

Без причина.

ЕПИЛОГ

В който нашият герой и нашата героиня

проявяват усърдието, на което знаем, че са способни.

Първия път Грегъри беше истинска развалина.

Втория път беше дори по-зле. Споменът за първия път никак не го успокояваше. Дори напротив. Сега, когато имаше по-пълна представа за това, което се случваше (Луси не му бе спестила нито една подробност, дяволите да я вземат проклетата ѝ педантичност!), дори най-лекият шум беше повод за страх и всевъзможни ужасяващи спекулации.

Дявол да го вземе, колко бе хубаво, че мъжете не можеха да раждат! Иначе, признаваше Грегъри без никакъв срам, човечеството би измряло преди много поколения.

Обаче Луси очевидно нямаше нищо против да ражда деца, щом след това можеше да му описва процеса с пълни подробности.

Винаги когато пожелаеше.

Третия път Грегъри беше почти спокоен. Все още висеше пред вратата, затаил дъх, докато слушаше покъртителните стонове, но поне не се съсипваше от тревога.

А четвъртия път си взе книга.

При петия беше само вестник. (Всяко нейно раждане изглежда ставаше по-бързо от предишното. Доста добре.)

Шестото дете го свари неподготвен. За кратко бе излязъл от къщата, за да се види с един приятел, а когато се прибра, завари Луси, весела и спокойна, с новороденото в скута си. Дори без следа от умора по лицето си.

Впоследствие тя често му напомняше за този негов пропуск, затова той се постара за появата на номер седем да си бъде у дома. И действително беше на своя пост пред вратата, ако не се смяташе краткото отскачане до кухнята, за да хапне нещо.

След седмото раждане Грегъри се замисли, че е време да се сложи край на цялата епопея. Седем беше идеално число за броя на децата, а освен това, както каза на Луси, вече почти не помнеше как изглежда, когато не е бременна.

— За теб това е достатъчно основание, за да се погрижиш отново да бъда бременна – дръзко му бе заявила тя тогава.

Той не можеше да оспорва твърдението ѝ, затова просто я целуна по челото и отиде на гости на Хайъсинт, на която най-подробно изложи доводите си, че седем е идеалният брой деца. (Хайъсинт не се разсмя.)

Ала скоро, половин година след седмото раждане, Луси стеснително му съобщи, че отново очаква дете.

— Това е за последно – заяви той. – Парите едва ни стигат за тези деца, които вече имаме.

(Това не беше истина, защото Луси имаше извънредно голяма зестра, а Грегъри бе установил, че притежава делови способности и проницателност, които бяха толкова необходими за инвестирането на капитала.)

Но честно, осем деца трябваше да бъдат напълно достатъчни.

Не че искаше да намали среднощните си занимания с Луси, но имаше и други неща, които един мъж можеше да прави – неща, с които отдавна, честно казано, би трябвало да се заеме.

Затова, след като беше твърдо убеден, че това ще бъде последното дете, Грегъри реши да си изясни за какво беше цялата тази дандания и въпреки бурните протести на ужасената акушерка остана редом с Луси през цялото време на раждането (до рамото ѝ, разбира се.)

— Тя е вече майстор в това – промърмори лекарят, като надникна под чаршафа. – Честно казано, моята помощ вече не е нужна.

Грегъри погледна към Луси. Тя бе взела ръкоделието си.

Съпругата му сви рамене.

— Действително всеки път става все по-лесно.

И наистина, когато започнаха родилните болки, Луси отмести настрани ръкоделието си, нададе продължителен стон и…

Плъок!

Смаяният Грегъри примигна, докато гледаше ревящото новородено, цялото зачервено и сбръчкано.

— Е, стана доста по-лесно, отколкото очаквах – заяви той.

Луси го изгледа сърдито.

— Ако беше до мен при първото ми раждане, ти щеше… Ооооох!

Грегъри тревожно се наведе над нея.

— Какво има?

— Не знам – отвърна Луси и в очите ѝ се изписа ужас. – Но нещо не е наред.

— Хайде сега – успокои я акушерката, – вие просто…

— Знам какво трябва да чувствам – тросна се родилката. – Но сега е различно.

Лекарят подаде на акушерката новороденото – момиченце, радостно отбеляза Грегъри – и се върна при Луси.

— Хммм… – промърмори той и сложи длан върху корема ѝ.

— Какво е това хммм? – заинтересува се тя, без да прикрива нетърпението си.

Докторът пак повдигна чаршафа и отново надникна.

— Ха! – възкликна Грегъри и се върна при рамото на Луси. – Не мислех, че ще видя нещо подобно.

— Но какво става? – запита Луси настойчиво. – Какво правите… оооооох!

Плъок!

— Всемогъщи Боже! – изуми се акушерката. – Те са две!

Не, помисли си Грегъри, определено чувствайки, че му призлява, вече бяха девет.

— О, боже – прошепна той.

Девет деца.

Девет.

Десет без едно.

А пък десет е вече двуцифрено число. Още един път и бащинството му щеше да се изразява с двуцифрено число.

— Боже мой – отново прошепна той.

— Грегъри? Какво ти стана? – извика му Луси.

— Трябва да седна.

Тя изтощено се усмихна.

— Е, във всеки случай майка ти ще бъде много доволна.

Той кимна, едва способен да мисли. Девет деца. Какво правеше човек с девет деца? Обичаше ги навярно.

Погледна съпругата си. Косата ѝ бе разрошена, лицето – подпухнало, с тъмни кръгове под очите.

Помисли си, че никога не е била по-красива.

Любовта действително съществува, помисли си той.

И беше велика.

Грегъри се усмихна.

Деветократно велика.

Което беше много велико, наистина.

Скъпи читатели,

Някога чудили ли сте се какво се е случило с любимите ви герои, след като затворите последната страница? Искало ли ви се е любимият ви роман да продължи още малко? На мен – да, а ако съдя по въпросите от моите читатели, не съм единствената. Затова, след като получих безброй запитвания от феновете на семейство Бриджъртън, реших да опитам нещо малко по-различно и написах втори епилог за всеки един от романите. Това са продължения на историите.

Първоначално вторите епилози на поредицата бяха достъпни само онлайн, по-късно бяха публикувани (заедно с разказ за Вайолет Бриджъртън) в сборник със заглавие „И заживели щастливо… “. Сега за пръв път вторият епилог е включен в съответния роман. Надявам се да се насладите на продължението на историята на Грегъри и Лусинда.