С обич,

Джулия Куин

ЕПИЛОГ 2

21 юни 1840 г.

Кътбанк Манър

Норт Уинкфилйд, Бъркс

Скъпи мой Гарет,

Надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Не мога да повярвам, че са изминали едва две седмици, откакто потеглих от Клеър Хаус за Бъркшир. Луси е станала огромна. Изглежда невероятно, че още не е родила. Ако бях толкова издута, докато носех Джордж или Изабела, щях постоянно да се оплаквам.

(Също така съм сигурна, че ти никога няма да ми напомниш някое от моите оплаквания, докато съм в подобно състояние.)

Луси твърди, че тази нейна бременност не прилича на предишните. Мисля, че трябва да ѝ повярвам. Видях я преди раждането на Бен и мога да се закълна, че танцуваше жига*. Длъжна съм да призная, че изпитах силна завист, но би било невъзпитано и нетипично за една майка да признава подобно чувство, а както знаем, аз винаги се държа възпитано. И понякога типично като майка.

[* Бърз бароков танц, произхождащ от шотландския jig. – Б. пр.]

Като заговорихме за потомството ни, трябва да те уведомя, че Изабела си прекарва чудесно. Предполагам, че с удоволствие би останала с братовчедите си за цялото лято. Сега ги учи как да ругаят на италиански. Аз направих вял опит да я смъмря, но съм сигурна, че тя осъзнава, че тайно ѝ се възхищавам. Всяка жена трябва да умее да ругае на някакъв друг език, след като правилата на висшето общество ни забраняват английските ругатни.

Не съм сигурна кога ще се върна у дома. Както е тръгнало, няма да се изненадам, ако Луси издържи така чак до юли. Разбира се, аз обещах да остана при нея за малко след раждането. Може би трябва да изпратиш Джордж, за да ни погостува за малко? Не мисля, че някой ще забележи присъединяването на още едно хлапе към сегашната тълпа.

Твоя предана съпруга,

Хайъсинт

Послепис: Добре че още не бях запечатала писмото с клеймо. Луси току-що роди близнаци. Близнаци! Мили боже, как ще се справят с толкова много дечурлига? Тръпки ме побиват.

* * *

— Не мога да го направя отново.

Луси Бриджъртън вече го бе казвала и преди, седем пъти, ако трябва да бъдем по-точни, но този път действително говореше сериозно. И не защото само преди половин час бе родила деветото си дете, с което ставаше експерт по родилна дейност и още едно раждане нямаше да ѝ причини голямо неудобство. Но това беше просто… Близнаци! Защо никой не я бе предупредил, че може да се сдобие и с близнаци? Нищо чудно, че ѝ бе толкова дяволски некомфортно през последните няколко месеца. Носила бе в утробата си две бебета, очевидно постоянно боксуващи се.

— Две момиченца – оповести съпругът ѝ. Грегъри се надвеси над нея, ухилен до уши. – Е, това нарушава равновесието.

— Момчетата ще получат земи, могат да гласуват и да носят панталони – заяви Хайъсинт, сестрата на Грегъри, която бе дошла да помага на Луси в навечерието на раждането. – Ще се наложи да го понесат.

Луси леко се засмя. На Хайъсинт можеше да се разчита, че винаги ще схване най-важното.

— А твоят съпруг знае ли, че ти си настроена толкова войнствено? – попита я Грегъри.

— Моят съпруг ме подкрепя във всичко – увери го Хайъсинт и му се усмихна мило, без да отмества поглед от мъничкото създание в бебешки повой, сгушено в ръцете ѝ. – Винаги.

— Твоят съпруг е светец – отбеляза Грегъри и се надвеси над другото новородено в скута си. – Или просто си е загубил ума. Както и да е, ние ще му бъдем вечно благодарни, задето се ожени за теб.

— Как го търпиш? – попита Хайъсинт и се наведе към Луси, която наистина започваше да се чувства доста странно. Тя тъкмо понечи да ѝ отговори, когато Грегъри я изпревари:

— Старая се животът ѝ да бъде безкраен празник – рече той. – Изпълнен само с нежност и светлина и всичко да е съвършено и добро.

Хайъсинт го изгледа така, сякаш щеше да повърне.

— Ти просто завиждаш – изтъкна Грегъри.

— За какво? – попита тя настоятелно.

Обаче той само махна с ръка. Явно за него въпросът бе лишен от смисъл. Луси затвори очи и се усмихна, наслаждавайки се на словесната престрелка. Грегъри и Хайъсинт винаги се подкачаха един друг – дори и сега, когато и двамата наближаваха четиресетия си рожден ден. Все пак въпреки постоянните им заяждания – или може би тъкмо заради тях – те бяха много силно привързани един към друг. Хайъсинт бе силно предана; бяха ѝ необходими две години, за да отвори сърцето си за Луси след женитбата ѝ с Грегъри.

Луси предполагаше, че Хайъсинт бе имала известно основание да се държи така. Нали Луси едва не се омъжи за неправилния мъж. Е, не, тя се бе омъжила за неправилния мъж, но за неин късмет, обединените усилия на един виконт и един граф (придружени от щедри дарения за англиканската църква) постигнаха анулирането на брака, до което, технически погледнато, не би трябвало да се прибягва.

Оттогава обаче изтече много вода. Сега Хайъсинт беше за нея като родна сестра, както и всичките сестри на Грегъри. Беше прекрасно да се омъжиш в голямо семейство. Вероятно именно заради това Луси бе толкова възхитена, че двамата с Грегъри имаха толкова многобройно потомство.

— Девет – тихо отрони тя, като отвори очи и погледна двете дребни вързопчета, които имаха нужда от имена. И коса.

— Майка ми сигурно ще заяви, че всяка разумна личност би трябвало спре на осем – промълви Грегъри. Усмихна се на Луси. – Искаш ли да гушнеш една от новите ни щерки?

Тя почувства познатия прилив на майчинска любов.

— О, да.

Акушерката ѝ помогна да се надигне и Луси протегна ръце, за да поеме едната от двете си дъщерички.

— Много е розова – промърмори тя и притисна рожбата си към гърдите си. Момиченцето започна да пищи пронизително като банши*, но Луси реши, че това е най-прекрасният звук.

[* Жена призрак в ирландския фолклор и във високопланинските райони на Шотландия, чиято поява е предсказание за смърт. – Б. пр.]

— Розовото е чудесен цвят – каза Грегъри. – Късметлийският ми оттенък.

— Тази има доста силна хватка – отбеляза Хайъсинт и се обърна настрани, за да могат всички да видят нейното кутре, обгърнато от мъничкото юмруче на бебето.

— И двете близначки са съвсем здрави – заяви акушерката. – Знаете, че близнаците често не са.

Грегъри се наведе напред, за да целуне Луси по челото.

— Аз съм безкрайно щастлив мъж – измърмори той.

Луси немощно се усмихна. И тя бе щастлива, макар това да ѝ се струваше като истинско чудо. Ала бе прекалено уморена, за да може да промълви нещо друго освен:

— Мисля, че приключихме. Моля те, кажи ми, че приключихме.

Грегъри влюбено ѝ се усмихна.

— Приключихме – обяви. – Или поне дотолкова, доколкото мога да гарантирам.

Луси кимна, изпълнена с благодарност. Тя също не желаеше да се лишава от блаженството на семейното ложе, но честно казано, трябваше да се намери нещо, с което да се сложи край на несекващия поток от бебета.

— Как ще ги кръстим? – запита Грегъри и се ококори закачливо срещу бебето в ръцете на Хайъсинт.

Луси кимна към акушерката и ѝ подаде бебето, за да може удобно да се облегне назад. Ръцете ѝ трепереха и не се чувстваше достатъчно уверена, за да държи в тях едно бебе дори и облегната на възглавниците.

— Не искаше ли да я кръстим Елоиз? – промърмори тя и затвори очи. Всичките си предишни деца вече бяха кръстили на техни родственици: Катарин, Ричард, Хърмайъни, Дафни, Антъни, Бенедикт и Колин. Очевидно за следващото момиче бе дошъл редът на Елоиз.

— Знам – потвърди Грегъри и тя долови весела нотка в тона му. – Но не планирах две имена.

При тези негови думи Хайъсинт се извърна и изрече с обвинителен тон:

— Значи ще кръстите другото момиче Франческа.

— Ами – подхвана Грегъри, звучейки само малко самодоволно, – тя е следващата по ред.