Хайъсинт остана със зяпнала уста и Луси нямаше да се изненада, ако видеше пушек да излиза от ушите ѝ.

— Не мога да повярвам – заговори тя и сега вече определено гледаше възмутено Грегъри. – Кръстихте децата си на всички възможни роднини, с изключение на мен.

— Уверявам те, че това е просто щастлива случайност – успокои я Грегъри. – Мислех, че и Франческа ще остане без съименница.

— Дори Кейт има съименница!

— Кейт подкрепяше нашата любов – напомни ѝ Грегъри. – А ти нападна Луси в църквата.

Луси щеше да прихне, ако имаше сили.

Обаче на Хайъсинт никак не ѝ беше смешно.

— Тя се омъжваше за друг.

— Задръж малко недоволството си, мила сестричке. – Грегъри се обърна към Луси. – Тя няма да се откаже, нали? – Той отново взе в ръце едното бебе, макар че Луси не разбра кое точно. – Красива е – рече той и вдигна глава, за да се усмихне на съпругата си. – Но много е мъничка. Мисля, че е по-дребничка от останалите.

— Близнаците винаги са по-дребни – обади се акушерката.

— Да, разбира се – промърмори той.

— Само че те не се чувстват дребни – обясни им Луси. Опита да се надигне, за да може да вземе второто бебе, но ръцете ѝ не се подчиняваха на волята ѝ. – Толкова съм изтощена – призна тя.

Акушерката се намръщи.

— Не беше толкова продължително раждане.

— Обаче трябваше да се родят две деца – напомни ѝ Грегъри.

— Да, така е, но тя вече е раждала толкова много пъти – уточни припряно акушерката. – Колкото повече деца е родила една жена, толкова по-лесно ражда следващия път.

— Не се чувствам добре – обади се Луси.

Грегъри подаде бебето, което държеше, на една прислужничка и се взря в съпругата си.

— Какво не е наред?

— Изглежда ми доста бледа – чу Луси гласа на Хайъсинт.

Но не звучеше както обикновено. Гласът ѝ бе тънък и сякаш се чуваше през дълга тясна тръба.

— Луси? Луси?

Тя се опита да отговори. Дори си мислеше, че наистина отговаря. Но не усещаше устните си да се движат, нито чуваше собствения си глас.

— Нещо не е наред – каза Грегъри. Прозвуча рязко, изплашено. – Къде е доктор Джарвис?

— Той си тръгна – осведоми го акушерката. – Има друго раждане… жената на адвоката.

Луси се опита да отвори очи. Искаше да види лицето му, да му каже, че е добре. Само че не беше добре. Всъщност не я болеше; е, не повече от обичайното при всяко раждане. Не знаеше точно как да опише състоянието си. Просто се чувстваше зле.

— Луси? – Викът на Грегъри се мъчеше да проникне през мъглата, в която тя тънеше. – Луси! – Той пое ръката ѝ, стисна я, после силно я раздруса.

Тя искаше да го успокои, но се усещаше безкрайно далече. И коварното изнемощяване се разпростираше навред в нея, пълзейки от корема към краката ѝ, достигайки чак до пръстите на краката ѝ.

Не беше толкова зле, ако не мърдаше. Може би, ако поспи малко…

* * *

— Какво не е наред с нея? – властно настоя Грегъри. Зад него бебетата скимтяха, но поне мърдаха и си оставаха розови, докато Луси…

— Луси? – Постара се гласът му да прозвучи настойчиво, но му се стори, че само издаваше ужаса, който го обземаше. – Луси?

Лицето и бе пепелявосивкаво, а устните – безкръвни. Не беше съвсем в безсъзнание, но не реагираше.

— Какво не е наред с нея?

Акушерката бързо се премести в края на леглото и надникна под завивките. Ахна и когато вдигна глава, лицето ѝ беше пребледняло като това на Луси.

Грегъри също сведе поглед, точно навреме, за да забележи яркочервеното петно върху чаршафа.

— Подайте ми още кърпи! – нареди акушерката. Грегъри въобще не се подвоуми и тутакси изпълни заповедта ѝ.

— Ще ми трябват още кърпи – мрачно рече жената и много чевръсто напъха няколко кърпи под бедрата на родилката. – Хайде, вървете да донесете!

— Аз ще отида – намеси се Хайъсинт. – Ти стой тук!

Тя изтича в коридора, като остави Грегъри край акушерката, безпомощен и объркан. Кой мъж би могъл да остане безучастен, когато жена му кърви?

Но не знаеше какво да направи. Нямаше представа какво да стори, освен да подава кърпите на акушерката, която с груба сила ги напъхваше под Луси.

Отвори уста, за да изрече нещо…, каквото и да е. Може би отрони някаква дума. Не беше сигурен. Може би от гърлото му все пак се изтръгна някакъв звук, вик на ужас, който мигом се спотаи и застина в него.

— Къде са кърпите? – настоя тя.

Грегъри трескаво кимна и се втурна към коридора. Олекна му, че му възложиха да върши нещо.

— Хайъсинт! Хай…

Луси изкрещя.

— О, боже мой – ахна той и стисна с ръка рамката на вратата, за да не падне на пода. Не беше заради кръвта, можеше да понесе дори най-кървавата гледка. А заради писъка на Луси. Никога не бе чул такъв смразяващ писък да се изтръгва от гърлото на някое човешко създание.

— Какво правите с нея? – попита той.

Гласът му трепереше, докато се оттласкваше от стената. Непоносимо му бе да я гледа такава, още по-мъчително да я слуша, но може би трябваше да държи ръката на Луси.

— Стимулирам коремните мускули – изръмжа акушерката. Силно натисна с ръка корема на родилката и после разтърка дланта си наоколо. Луси нададе още един писък и стисна така силно ръката на Грегъри, че едва не му прекърши пръстите.

— Не мисля, че това е добра идея – скептично промърмори той. – Само я карате да губи още кръв. Не бива да губи повече…

— Трябва да ми имаш доверие – сряза го акушерката. – Виждала съм това и преди. И то толкова много пъти, че им загубих бройката.

Инстинктивно Грегъри усети как устните му се присвиват, за да попита: „А те оживяха ли?“, но не се осмели да го изрече. Лицето на акушерката беше прекалено мрачно. Не искаше да узнае отговора.

Сега вече писъците на Луси се накъсваха от стенания и някак си това беше още по-зле. Дишането ѝ се учести, но стана още по-плитко. Очите ѝ оставаха плътно стиснати заради силните болки от притисканията на ръката на акушерката.

— Моля те, накарай я да спре – пророни тя.

Грегъри стрелна отчаян поглед към акушерката.

Сега тя използваше и двете си ръце, като едната достигна до…

— О, господи. – Извърна се назад. Повече не можеше да гледа. – Трябва да ѝ позволиш да ти помогне – рече на Луси.

— Донесох кърпи! – изкрещя Хайъсинт, когато се втурна в стаята. Но мигом се прикова на място и се вгледа в Луси. – О, боже мой! – Гласът ѝ потрепери. – Грегъри?

— Млъквай! – Не искаше да слуша вайканията на сестра си, нито да отговаря на въпросите ѝ. Защото не знаеше отговорите. За бога, нима тя не виждаше, че самият той няма представа какво се случва?

А да го принуждава да го изрече на глас би било най-жестокото изтезание.

— Боли – изскимтя Луси. – Боли!

— Знам. Знам. Ако можех да махна болката, щях да го сторя, заклевам ти се. – Стисна ръката ѝ в двете си длани, искаше неговата сила някак си да се предаде на нея. Но нейното стискане все повече отслабваше, като се усилваше само след поредното яко натискане на акушерката.

После ръката на Луси безволно се отпусна.

Дъхът на Грегъри секна. Изгледа акушерката с очи, разширени от ужас. Тя все още беше в подножието на леглото, с лице, стегнато в мрачна решителност. Ала после внезапно спря, присви очи и отстъпи крачка назад. Не каза нищо.

Хайъсинт застина, с кърпите в ръце.

— Какво… какво става?

Гласът ѝ дори не се извиси до шепот, сякаш не ѝ достигна сила да довърши мисълта си.

Акушерката протегна ръка и докосна окървавените чаршафи около Луси.

— Мисля… че това е всичко – пророни тя.

Грегъри сведе поглед към съпругата си, която лежеше ужасяващо неподвижна. После се обърна към акушерката. Видя как гърдите ѝ бързо се повдигаха и спускаха, за да си поеме въздух на големи глътки, което не можеше да си позволи, докато притискаше Луси.

— Какво имате предвид – заговори той сподавено, едва чуто, – „че това е всичко“?

— Кървенето свърши.

Грегъри бавно се извърна към Луси. Кървенето бе свършило. Какво означаваше това? Дали кръвоизливът бе окончателно спрян?