Тогава защо акушерката просто стоеше? Не трябваше ли да направи нещо? Не трябваше ли той да направи нещо? Или Луси…

Отново се завъртя към акушерката, ужасът му бе почти осезаем.

— Тя не е мъртва – заговори акушерката забързано. – Или поне не мисля.

— Не мислите? – повтори той като ехо и гласът му се извиси.

Акушерката се олюля назад. Цялата беше покрита с кръв и изглеждаше много изтощена, но Грегъри нямаше да се трогне дори ако в следващия миг рухнеше мъртва на пода.

— Помогнете ѝ – заповяда ѝ той.

Жената пое ръката на Луси и провери пулса ѝ. Кимна забързано, когато го напипа, но после добави:

— Направих всичко, което можех да сторя.

— Не – тръсна глава Грегъри, защото отказваше да повярва, че това бе всичко. Трябваше да има още нещо, с което да може да ѝ се помогне. – Не – повтори. – Не!

— Грегъри – обади се Хайъсинт и докосна ръката му.

Ала той се отдръпна от нея.

— Направете нещо – изрече той за трети път и се приближи с една застрашителна стъпка към акушерката. – Трябва да направите нещо.

— Тя изгуби много кръв – обясни му акушерката, като се облегна на стената. – Сега можем само да чакаме. Няма как да разбера дали ще оцелее. Някои жени успяват. Други… – Гласът ѝ заглъхна. Може би просто не искаше да се доизкаже. Или може би я изплаши изражението на Грегъри.

Той преглътна. Не беше избухлив човек; винаги се бе държал разумно. Но сега искаше да крещи, да блъска с юмруци в стените, да намери начин да събере всичката изтекла кръв и да я върне обратно в Луси.

Едва можеше да диша от силата на обзелите го чувства.

Хайъсинт тихо пристъпи към него. Ръката и намери неговата и той инстинктивно вплете пръсти в нейните. Зачака тя да изрече нещо като „Тя ще бъде добре“ или „Всичко ще бъде наред, само имай вяра“.

Но тя не каза нищо. Такава си беше Хайъсинт, никога не лъжеше. Но беше тук. Слава богу, че беше тук.

Стискаше ръката му и той знаеше, че ще бъде до него, докато той ще се нуждаеше от нея.

Погледна акушерката и примигна, като се мъчеше да намери най-уместния тон.

— Ами ако… – Не. – Какво ще стане, когато… – заговори колебливо. – Какво ще стане, когато се събуди?

Акушерката погледна първо към Хайъсинт, което поради някаква причина го раздразни, и рече само:

— Ще бъде много изтощена.

— Но ще бъде добре, нали? – попита той почти едновременно с нея.

Акушерката го изгледа мрачно, примирено, със съжаление.

— Трудно е да се предскаже – продума накрая.

Грегъри се взря в лицето ѝ, отчаяно търсещ знак за надежда, прикрит зад половинчатая ѝ отговор.

— Какво означава това, по дяволите?

Акушерката се опита да избегне очите му.

— Може да има някаква инфекция. Често се наблюдава при подобни случаи.

— Защо?

Жената примигна.

— Защо? – изрева той. Хайъсинт веднага стисна по-здраво ръката му.

— Не знам. – Акушерката отстъпи крачка назад. – Просто се случва.

Грегъри пак се извърна към Луси. Повече не искаше да погледне акушерката. Тя цялата бе оплескана с кръв – кръвта на съпругата му – и това може би не беше по нейна вина – може би не беше по ничия вина, – ала не можеше да я гледа нито секунда повече.

— Доктор Джарвис трябва да се върне – промълви той с приглушен тон, като стисна провисналата от леглото ръка на Луси.

— Ще се погрижа за това – обеща му Хайъсинт. – И ще повикам някой да смени чаршафите.

Грегъри дори не я погледна.

— Вече трябва да тръгвам – обади се акушерката.

Той продължи да мълчи. Чу движението на крака по пода и тихото изщракване на ключалката на вратата, но през цялото това време не откъсваше очи от лицето на Луси.

— Луси – прошепна, като се постара гласът му да прозвучи закачливо. – Ла ла ла Луси. – Беше просто един глупав припев, измислен от дъщеря им Хърмайъни, когато бе на четири години. – Ла ла ла Луси.

Втренчи се в лицето ѝ. Дали тя не се усмихна преди малко? Стори му се, че изражението ѝ леко се промени.

— Ла ла ла Луси. – Гласът му потрепери, но той продължи: – Ла ла ла Луси.

Чувстваше се като идиот. Звучеше като идиот, но нямаше представа какво друго да ѝ каже. При нормални обстоятелства никога не губеше дар слово. Със сигурност не и с Луси. Но сега… какво би могъл да каже човек в такъв момент?

Затова просто приседна до нея. Остана да седи сякаш с часове, забравил дори да диша.

Седеше там и закриваше устата си с ръка всеки път, когато в гърлото му напираше поредният хлип, защото не искаше тя да го чуе. Седеше там и отчаяно се опитваше да пропъди мрачните си мисли какъв би бил животът му без нея.

Тя беше целият му свят. По-късно се заредиха децата и тя вече не беше всичко за него, но все още оставаше центърът на семейството. Тяхното слънце. Неговото слънце, около което се въртеше всичко останало.

Луси. Тя бе момичето, което той не бе осъзнал, че обожава, докато не стана почти прекалено късно. Тя беше толкова съвършена, неговата отредена от съдбата половинка, че едва не я бе пропуснал. Чакал бе любов, изпълнена със страсти и драматизъм. Така и не му бе хрумнало, че истинската любов може да бъде много обикновена и безкрайно уютна.

Можеше с часове да седи с Луси и да не си кажат нито дума. Или да бъбрят оживено като свраките. С нея можеше да тръсне някоя глупост, без хич да го е грижа. Можеше по цяла нощ да я люби или да прекара няколко седмици просто сгушен до нея.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение, защото и двамата знаеха.

— Не мога да се справя без теб – избъбри той. Дявол да го вземе, вече бе изтекъл цял час, без да отрони нито дума и това беше първото, което ѝ каза. – Имам предвид, че мога, защото ще бъда принуден, но ще бъде ужасно. И честно казано, няма да свърша толкова страхотна работа. Аз съм добър баща, но това е само защото ти си толкова добра майка.

Ако тя умреше…

За миг здраво стисна очи, опитвайки се да прогони тази мисъл. Толкова усърдно се опитваше досега да изтласка тези три думи от съзнанието си.

Три думи. Само три думи, които би трябвало да са „аз те обичам“. А не…

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да се отърси от тези мисли.

От лекия бриз навън прозорецът се отвори и Грегъри дочу как отвън долетя весел вик. Беше на някое от децата му – съдейки по звука, едно от момчетата. Навън бе слънчево и той за миг си представи как те играят на гоненица по поляната.

Луси обичаше да им се любува, когато играеха навън. Обичаше също и да тича с тях дори и да беше в толкова напреднала бременност, че се клатушкаше като патица.

— Луси – прошепна той, като се опитваше да овладее гласа си, за да не трепне издайнически. – Не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй. Те се нуждаят повече от теб – доизрече сподавено и леко се отмести, за да може да стиска дланта ѝ с двете си ръце. – Децата. Те се нуждаят повече от теб. Знам, че го знаеш. Никога не би го казала, но го знаеш. И аз се нуждая от теб. Мисля, че това също го знаеш.

Но тя не му отговори. Въобще не помръдна.

Ала дишаше. Поне, слава богу, дишаше.

— Татко?

Грегъри се обърна към посоката, от която долетя гласът на най-голямото от децата му. Но веднага се извърна настрани, за да се овладее.

— Дойдох да видя бебетата – рече Катарин още щом влезе в стаята. – Леля Хайъсинт ми каза, че вече може да ги видя.

Той кимна, но не се осмели да продума.

— Много са сладки – възхити се Катарин. – Имам предвид бебетата, а не леля Хайъсинт.

За своя безкрайна изненада Грегъри намери в себе си сили, за да се усмихне.

— Не – отговори той, – никой не би нарекъл леля ти Хайъсинт сладка.

— Аз обаче я обичам – побърза да добави Катарин.

— Знам – кимна баща ѝ, като най-сетне се обърна към нея. Винаги лоялна, такава си беше Катарин. – Също и аз.

Катарин се приближи с няколко крачки, но се спря, като стигна до леглото.

— Защо мама още спи?