Той преглътна мъчително.

— Ами, тя е много уморена, милата. Изисква се голяма енергия, за да родиш едно бебе. Двойно повече за две бебета.

Катарин кимна сериозно, ала той не бе уверен дали му повярва. Дъщеря му изгледа майка си намръщено – не съвсем разтревожено, но все пак остана нащрек.

— Доста е бледа – промълви накрая.

— Така ли мислиш? – разтревожи се Грегъри.

— Ами виж я, бяла е като платно.

Точно това си мислеше и той, обаче се постара да звучи по-безгрижно, затова само добави:

— Е, може би е малко по-бледа от обичайното.

Катарин го изгледа за миг, после седна на стола до неговия. Остана напрегната, със скръстени в скута си ръце. Грегъри не можеше да престане да ѝ се удивлява. Катарин Хейзъл Бриджъртън се бе появила на бял свят преди почти дванайсет години и той бе станал баща. Това беше неговото истинско призвание, осъзна той още в мига, в който пое в ръце новородената си дъщеря. Самият той беше най-малкият син в семейството; нямаше да наследи титлата, нито имаше призвание за свещеник или армейски офицер. Съдено му бе да живее като джентълмен, притежаващ малка ферма.

И като баща.

Тогава, щом за пръв път сведе надолу очи към бебето Катарин, очичките ѝ още бяха бебешкосиви, както по-късно на всичките му следващи деца, той разбра. Защо живееше на тази земя, какво бе призванието му… тогава разбра. За да бди над това малко прекрасно създание и да се грижи за него, докато не се превърне в зряла личност, и винаги да се старае тя да бъде добре.

Обожаваше всичките си деца, но между него и Катарин съществуваше специална връзка, защото тя бе онази, която го бе научила какъв му бе отредено да бъде.

— Другите искат да я видят – рече тя. Бе свела поглед към десния си крак, докато го люлееше напред-назад.

— Тя още се нуждае от почивка, скъпа.

— Знам.

Грегъри я зачака да продължи. Дъщеря му не казваше какво се таи в мислите ѝ. Имаше чувството, че тя бе тази, която искаше да види майка си. Искаше ѝ се да приседне от едната страна на леглото и да се смее и бъбри закачливо с майка си, след което да ѝ разкаже за разходката си навън заедно с гувернантката си.

Останалите – по-малките ѝ братя и сестри – може би бяха забравили за майка си.

Но Катарин винаги е била невероятно близка с Луси. Бяха като две грахови зърна в една шушулка. Външно се различаваха, защото Катарин много приличаше на другата Катарин, снахата на Грегъри, настоящата виконтеса Бриджъртън. Това нямаше никакъв смисъл, понеже не бяха кръвни роднини, но и двете Катарин бяха с еднакви черни коси и овални лица. Само очите им нямаха еднакъв цвят, но формата им бе една и съща.

Обаче по нрав Катарин – неговата Катарин – беше досущ като майка си. Стремеше се във всичко да има ред. И винаги предпочиташе да се занимава със същността на нещата. Ако трябваше да сподели с майка си впечатленията от вчерашната си разходка сред природата, щеше да започне с цветята, които бе видяла. Нямаше да ги помни всичките, но непременно щеше да изтъкне разнообразните им цветове. Грегъри нямаше да се изненада, ако по-късно гувернантката дойде при него и му каже, че Катарин е настояла да изминат още един километър, за да провери дали розовите цветя се редуват с жълти.

Честна във всичко, такава беше неговата Катарин.

— Мимзи каза, че бебетата трябвало се кръстят на леля Елоиз и на леля Франческа – заяви Катарин, след като за трийсет и втори път разлюля крака си напред-назад.

(Той ги бе броил. Грегъри не можеше да повярва, че ги бе броил. Очевидно с всеки изминал ден все повече заприличваше на Луси.)

— Както винаги, Мимзи е права – каза той. Мимзи беше гувернантката и бавачката на децата и в същото време заслужаваше да бъде обявена за светица.

— Ама тя не знае какви трябва да бъдат вторите им имена.

Грегъри се намръщи.

— Не мисля, че сега трябва да го решаваме.

Катарин го измери с типичния си непоносимо прям поглед.

— Преди мама да се е наспала?

— Ъ, да – промърмори Грегъри и отклони поглед от нейния. Не се гордееше с това, че избягваше да я гледа, но това бе единствената възможност, за да не се разплаче пред дъщеря си.

— Мисля, че едното от двете бебета трябва да се кръсти Хайъсинт – обяви Катарин.

Той кимна.

— Елоиз Хайъсинт или Франческа Хайъсинт?

Катарин замислено стисна устни, после твърдо обяви:

— Франческа Хайъсинт. Звучи много хубаво. Макар че…

Грегъри я изчака да си довърши мисълта, но след като тя не продължи, я подкани:

— Макар че…

— Малко е цветно.

— Не знам как може да се избегне това с име като Хайъсинт*.

[* Зюмбюл (англ.). – Б. пр.]

— Вярно е – замислено рече Катарин, – но какво ще стане, ако тя не се окаже сладка и деликатна?

— Като леля ти Хайъсинт? – промърмори той. Някои неща наистина не можеха да се премълчат.

— Тя е доста страшна – заяви Катарин без капка сарказъм.

— Страшна или страховита?

— О, по-скоро страшна. Леля Хайъсинт ни най-малко не е страховита.

— Не ѝ го казвай.

Катарин примигна, тъй като не ѝ стана ясно.

— Смяташ, че тя иска да е страховита?

— И страшна.

— Колко странно – промърмори дъщеря му. После го изгледа с блеснали очи. – Мисля, че на леля Хайъсинт ще ѝ хареса да има едно бебе, което да е кръстено на нея.

Грегъри усети, че се усмихва. С истинска усмивка, а не с някакво подобие, за да успокои Катарин.

— Да – рече тихо, – ще ѝ се хареса.

— Тя навярно мисли, че няма да има съименница – продължи Катарин, – след като вие с мама ги карате по ред. Всички знаем, че сега е редът на Елоиз, ако бебето е момиче.

— Кой да очаква, че ще се родят близначки?

— Дори и да е така – възрази Катарин, – не бива да се забравя леля Франческа. Мама би трябвало да роди три близначета, за да се кръсти едно на леля Хайъсинт.

Три близначета. Грегъри не беше католик, но едва се сдържа да не се прекръсти.

— И всичките да са момичета – добави Катарин, – което съвсем не е вероятно математически.

— Така е – промърмори той.

Тя се усмихна. И той се усмихна. Накрая си стиснаха ръцете.

— Само си мисля… – поде пак Катарин.

— Какво, скъпа?

— Ако Франческа трябва да бъде Франческа Хайъсинт, тогава Елоиз трябва да бъде Елоиз Луси. Защото мама е най-добрата от всички майки.

Грегъри отново трябваше да се пребори с буцата, заседнала в гърлото му.

— Да – потвърди прегракнало, – така е.

— Мисля, че това ще се хареса на мама. Какво ще кажеш?

Грегъри с усилие успя да кимне, привидно спокоен.

— Тя навярно ще каже, че ние трябва да кръстим бебето на някой друг. Тя е много великодушна в това отношение.

— Знам – съгласи се Катарин. – Ето защо ние трябва да го направим, докато тя още спи. Преди да има възможност да оспори решението ни. Защото знаеш, че ще го направи.

Грегъри се засмя.

— Тя ще заяви, че не е бивало да правим това – продължи Катарин, – но тайно в себе си ще остане очарована.

На Грегъри му се наложи да преглътне още една буца в гърлото си, но тази буца, за щастие, бе родена от бащина любов.

— Мисля, че си права.

Катарин засия.

Той разроши косата ѝ. Скоро тя щеше да бъде прекалено голяма за подобни изрази на обич; щеше да го скастри да не ѝ разваля фризурата. Ала засега можеше да роши косата ѝ колкото си поиска.

— Как опозна толкова добре майка си?

Тя снизходително го изгледа. Вече бяха водили този разговор.

— Понеже аз съм същата като нея.

— Да, същата си – съгласи се той. Ръцете им останаха сплетени още за кратко, докато не му хрумна нещо друго. – Луси или Лусинда?

— О, Луси – мигом отвърна Катарин, защото много добре знаеше за какво говори баща ѝ в момента. – Пък и тя всъщност не е Лусинда.

Грегъри въздъхна и погледна към съпругата си, която все още спеше в леглото.

— Не – тихо пророни, – не е. – Усети как малката топла ръка на дъщеря му се плъзна в неговата.