— Ла ла ла Луси – промълви Катарин и той долови леката усмивка в гласа ѝ.

— Ла ла ла Луси – повтори той. И колкото и да бе удивително, долови усмивка и в собствения си глас.

* * *

След няколко часа доктор Джарвис се върна, уморен и разрошен след трудното многочасово раждане в центъра на селото. Грегъри познаваше много добре лекаря. Питър Джарвис току-що бе завършил университета, когато Луси и Грегъри решиха да се преместят да живеят близо до Уинкфийлд, и оттогава той беше техният семеен лекар. Докторът и Грегъри бяха връстници и в течение на годините бяха споделили много вечери през годините. Освен това госпожа Джарвис беше близка приятелка на Луси и децата им често играеха заедно.

Но през всичките тези години, откакто бяха приятели с лекаря, Грегъри никога не го бе виждал толкова угрижен, колкото сега, със стиснати устни, без следа от обичайните шеги, с които ги обсипваше, преди да започне прегледа на Луси.

Там беше и Хайъсинт, която бе настояла, че Луси се нуждае от подкрепата на друга жена в стаята.

— Като че някой от вас може да проумее опасностите от родилната треска – бе заявила тя с пренебрежителен тон.

Грегъри не бе отронил нито дума. Само се бе отместил настрани, за да направи място на сестра си. Имаше нещо успокояващо в присъствието на Хайъсинт. Или може би вдъхновяващо. Хайъсинт притежаваше такава необуздана енергия, че човек можеше да повярва, че самата тя можеше да застави Луси да се излекува.

Грегъри и Хайъсинт застинаха, когато докторът пое ръката на Луси, за да ѝ измери пулса, преди да преслуша сърцето ѝ. А после, за безкрайна изненада на Грегъри, лекарят я сграбчи за раменете и започна силно да я тресе.

— Ама какво правиш? – изкрещя Грегъри и се втурна към него, за да спаси жена си.

— Събуждам я! – заяви Питър с решителен тон.

— Но тя не се ли нуждае от почивка?

— Нуждае се повече от събуждане.

— Но… – Грегъри не знаеше срещу какво точно протестира, но честно казано, това нямаше значение, защото лекарят веднага го прекъсна:

— За бога, Бриджъртън, трябва да сме сигурни, че тя може да се събуди. – Отново я разтърси с все сила, но този път извика много силно: – Лейди Лусинда! Лейди Лусинда!

— Тя не е Лусинда – чу се да казва Грегъри, после пристъпи напред и я извика: – Луси? Луси?

Жена му помръдна и промърмори нещо неясно в съня си.

Грегъри остро погледна Питър, с куп неизречени въпроси в очите.

— Опитай се да изтръгнеш отговор от нея – посъветва го Питър.

— Нека аз да опитам – решително се намеси Хайъсинт.

Грегъри замря, когато сестра му се наведе до ухото на Луси и каза нещо с най-спокоен тон.

— Какво и каза? – попита той.

Хайъсинт поклати глава.

— Няма да искаш да знаеш.

— О, за бога – промърмори той и я отмести настрани. Грабна ръката на Луси и я стисна по-силно от всеки друг път. – Луси! Колко стъпала има задната стълба от кухнята до първия етаж?

Тя не отвори очи, обаче от устните ѝ се отрони звук, който на него му се стори като…

— Петнайсет ли каза? – попита я той.

Тя изсумтя, ала този път Грегъри я чу съвсем ясно:

— Шестнайсет.

— О, слава богу – въздъхна той, пусна ръката ѝ се свлече в най-близкия стол. – Ето. Ето, това е. Тя е добре. Тя ще бъде добре.

— Грегъри… – колебливо рече Питър.

— Нали ми каза, че трябва да я събудим.

— Да, направихме го – сковано призна Питър. – И е много добър знак, че успяхме. Обаче това не означава, че…

— Не го казвай – приглушено изръмжа Грегъри.

— Но ти трябва…

— Не го казвай!

Питър млъкна. Просто стоеше там и го гледаше ужасено. Изражението му бе смесица от жалост, състрадание и съжаление, и всичко, каквото никой не би желал да види върху лицето на някой лекар.

Грегъри уморено се облегна в стола. Беше изпълнил това, което се искаше от него. Успял бе да я събуди, макар и само за миг. Тя отново спеше, обърната с гръб и сгушена настрани.

— Направих това, което ми каза – тихо каза той. Погледна отново към Питър. – Направих това, което ми каза – повтори той, този път с по-остър тон.

— Знам – кротко се съгласи лекарят – и дори не мога да ти обясня колко успокояващо е това. Обаче не можем да приемем, че успехът ни е абсолютно сигурен.

Грегъри се опита да отвърне нещо, но гърлото му остана сковано. Отново го обзе парализиращият страх и сега едва си поемаше дъх. Ако само дишаше и нищо друго не правеше, може би нямаше да се разплаче пред своя приятел.

— Организмът ѝ трябва отново да събере сили след загубата на толкова много кръв – обясни му Питър. – Тя може още да поспи. И може – изкашля се притеснено той – никога да не се събуди.

— Разбира се, че ще се събуди – прекъсна го Хайъсинт остро. – Веднъж вече го направи, значи ще го повтори пак.

Докторът я изгледа мимолетно, преди отново да посвети цялото си внимание на Грегъри.

— Ако всичко върви добре, можем да очакваме пълно възстановяване. Но може да отнеме известно време – предупреди го той. – Не мога да съм сигурен колко кръв е изгубила. Не е изключено да бъдат необходими месеци, преди организмът ѝ напълно да укрепне.

Грегъри бавно кимна.

— Ще бъде доста изтощена. Вероятно ще се наложи да не става от леглото за около месец.

— Няма да ѝ хареса.

Питър се прокашля и продължи след неловка пауза.

— Ще изпратиш ли някой да ми съобщи, ако настъпи промяна?

Грегъри безмълвно кимна.

— Не – обади се Хайъсинт и пристъпи напред, за да препречи вратата, – аз имам още въпроси.

— Но аз нямам повече отговори – тихо рече лекарят.

Дори Хайъсинт не можеше да оспори това.

* * *

Когато настъпи утрото, ярко и безкрайно жизнерадостно, Грегъри се събуди в болничната стая на Луси, задрямал на стола до леглото ѝ. Тя още спеше, ала неспокойно, с обичайното сумтене, когато се наместваше в леглото. И точно тогава, за негово изумление, тя отвори очи.

— Луси? – Грегъри стисна ръката ѝ, но веднага се застави да разхлаби хватката си.

— Жадна съм – немощно промълви родилката.

Той кимна и моментално се втурна, за да ѝ налее чаша вода.

— Ти толкова ме… не можах – Но нищо повече не успя да издума. Гласът му се разчупи на стотици късчета, за да завърши с внезапно изхлипване. Застина, с гръб към нея, опитвайки да се овладее. Ръката му трепереше и водата се разля върху ръкава му.

Чу как Луси се напряга да произнесе името му. Знаеше, че трябва да се стегне. Тя беше тази, която едва не бе умряла. Нямаше правото да рухва точно когато тя се нуждаеше от него.

Пое дълбоко дъх. После още веднъж.

— Ето, че се събуди. – Опита се да поддържа спокоен тон, когато пак се обърна към нея. Поднесе чашата към устните ѝ, после веднага осъзна грешката си. Тя бе прекалено обезсилена, за да държи чашата в ръце, а още по-трудно ѝ бе да остане седнала в леглото.

Грегъри остави чашата на близката масичка, после я прегърна нежно през раменете, за да ѝ помогне леко да се надигне.

— Почакай да наглася възглавниците – промърмори, докато ги наместваше и набухваше, докато се убеди, че ще ѝ е удобно. Сетне поднесе чашата към устните ѝ и леко я наклони. Луси отпи и се отпусна назад, задъхана от усилието.

Грегъри я наблюдаваше мълчаливо. Не можеше да повярва, че бе отпила само няколко капки вода.

— Трябва да пийнеш още – рече той.

Тя кимна едва забележимо и отрони тихо:

— След малко.

— Ще ти бъде ли по-лесно с лъжица?

Тя затвори очи и кимна изнемощяло.

Той огледа стаята. Снощи някой му беше донесъл чаша чай и още не бяха разчистили. Може би не са искали да го събудят. Грегъри реши, че бързината е по-важна от чистотата и взе лъжичката от захарницата. После си каза, че малко захар може да е добре дошла за Луси, затова взе и захарницата.

— Ето, сега съм готов – продума и приближи лъжичката с вода към устата ѝ. – Искаш ли и малко захар?

Тя кимна и той посипа малко захар върху езика ѝ.