— Какво стана? – попита го тя.

Той я изгледа смаяно.

— Не помниш ли?

Тя примигна няколко пъти.

— Имах кръвотечение ли?

— Доста – отвърна съпругът ѝ задавено. Не можеше да продължи. Не искаше да описва на какъв ужасяващ порой от кръв бе станал свидетел. Не искаше тя да узнае и честно казано предпочиташе да забрави целия този кошмар.

Веждата ѝ се сбърчи и главата ѝ се наклони настрани. След миг Грегъри се досети, че тя иска да погледне към подножието на леглото.

— Всичко почистихме – обясни ѝ и устните му се извиха в лека усмивка. Толкова типично за Луси – винаги искаше всичко да е в ред.

Тя леко кимна и додаде:

— Уморена съм.

— Доктор Джарвис каза, че още няколко месеца ще се чувстваш отпаднала. Предполагам, че известно време ще се наложи да останеш в леглото.

Тя изпъшка, но дори и този звук бе едва доловим.

— Мразя да се излежавам в леглото.

Той се усмихна. Луси винаги беше изключително енергична и волева натура. Обичаше да се суети наоколо, да оправя разни бъркотии, да прави всичко възможно, така че всички да са щастливи. Бездействието я убиваше.

Лоша метафора, но вярна.

Той се наклони към нея със строго и решително изражение.

— Ще останеш в леглото дори ако се наложи да те завържа с въжета.

— Ти не си такъв – веднага го опроверга тя, като дори леко вирна брадичка. Той си каза, че тя се опитва да си придаде безгрижно изражение, но очевидно ѝ липсваше енергия да се държи дръзко. Отново затвори очи и леко въздъхна.

— Веднъж го направих – припомни ѝ той.

Тя издаде странен звук, който можеше да мине за смях.

— Направи го, нали?

Грегъри се приведе над нея и съвсем нежно я целуна по устните.

— Спасих положението.

— Ти винаги спасяваш положението.

— Не – преглътна той. – Това си ти.

Погледите им се преплетоха. Грегъри усети как нещо в него се пречупва и за миг му се стори, че отново ще започне да ридае. Но тогава тя, сякаш предусетила, че той вътрешно се разкъсва, сви рамене и рече:

— И без това сега не мога да помръдна.

Тъй като донякъде се бе успокоил, той стана, за да почисти трохите от бисквитата върху подноса.

— Спомни си това след седмица.

Не се съмняваше, че тя ще се опита да стане от леглото много по-рано, отколкото бе препоръчано.

— Къде са бебетата?

Грегъри изчака малко, преди да се обърне към нея.

— Не знам – бавно отвърна. Мили боже, напълно ги бе забравил. – Предполагам, че са в детската. И двете са добре. Розови и шумни и всичко, което се очаква да бъдат.

Луси вяло се усмихна и още веднъж уморено изпъшка.

— Може ли да ги видя?

— Разбира се. Веднага ще изпратя някой да ги донесе.

— Само че без другите деца – добави Луси и очите ѝ се замъглиха. – Не искам да ме виждат такава.

— Мисля, че си прекрасна – заяви той. Приближи се до леглото и приседна откъм единия му край. – Мисля, че си най-красивото създание, което някога съм виждал.

— Престани. – Луси никога не бе харесвала прекалено ласкавите комплименти. Той обаче забеляза как устните ѝ леко потрепнаха, нещо между усмивка и ридание.

— Катарин беше вчера тук – каза ѝ той.

Очите ѝ пак се отвориха.

— Не, не, не се притеснявай – побърза да я успокои той. – Казах ѝ, че просто спиш. Което и правеше. Тя не се разтревожи.

— Сигурен ли си?

Съпругът ѝ кимна.

— Нарече те Ла ла ла Луси.

Луси се усмихна.

— Тя е невероятна.

— Прилича на теб.

— Не заради това е неве…

— Точно заради това е – прекъсна я той с усмивка. – Почти забравих да ти кажа, тя измисли имена на бебетата.

— Мислех, че ти си ги измислил.

— Направих го. Ето, пийни още малко вода. – Замълча за малко, за да ѝ даде да пийне още вода. Реши, че засега най-важното е да я разсейва. Ще ѝ говори малко за това, малко за онова и така неусетно Луси щеше да изпие цяла чаша с вода. – Катарин измисли вторите имена на бебетата. Франческа Хайъсинт и Елоиз Луси.

— Елоиз…?

— Луси – довърши той вместо нея. – Елоиз Луси, не е ли прекрасно?

За негова изненада тя не възрази. Само кимна едва забележимо с просълзени очи.

— Тя каза, че ти си най-добрата майка на света – нежно добави той.

Сега Луси се разплака, големи сълзи безмълвно се търколиха от очите ѝ.

— Искаш ли сега да ти донеса бебетата? – попита той.

— Моля те – кимна тя. – И… – внезапно млъкна, а Грегъри забеляза как съпругата му преглътна с усилие. – И доведи и останалите.

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна.

— Ако ми помогнеш да се облегна, да бъда по-стабилно изправена, мисля, че ще се справя с прегръдките и целувките.

Най-после сълзите, които досега толкова старателно бе сдържал, рукнаха от очите му.

— Не мога да измисля нещо друго, което по-бързо да ти помогне да се възстановиш. – Отиде до вратата и там се спря, после се извърна към нея, с ръка върху дръжката на вратата. – Обичам те, Ла ла ла Луси.

— И аз те обичам.

* * *

Луси реши, че Грегъри явно бе казал на децата да се държат колкото може по-прилично, защото, когато изпълниха стаята (съвсем точно подредени от най-голямото дете към най-малкото, а главичките им оформиха очарователна жива стълба), бяха много тихи и бързо си намериха места покрай стените, послушно скръстили ръце отпред.

Луси нямаше представа кои бяха тези деца. Нейните деца никога не бяха толкова мирни и кротки.

— Много е самотно тук – рече Луси.

Те тутакси щяха да се струпат около леглото ѝ, ако Грегъри не бе възпрял оживената бутаница със звучното предупреждение:

— По-кротко!

Все пак се оказа, че не тази категорична заповед спаси положението, колкото намесата на двете му ръце, които не позволиха на поне три от децата да се покатерят върху леглото.

— Мимзи не ми дава да видя бебетата – оплака се четиригодишният Бен.

— Защото се къпеш веднъж месечно – възрази му Антъни, по-голям с две години.

— Как е възможно това? – удиви се Грегъри.

— Той е много потаен – осведоми го Дафни. Тя се опитваше да се прокрадне по-близо до Луси, затова думите ѝ бяха приглушени.

— Ама как да е потаен, като смърди така силно? – попита Хърмайъни.

— Всеки ден се търкалям в цветята – надменно оповести Бен.

Луси замълча за миг, след което реши, че ще е най-добре да не обръща внимание на казаното от сина си.

— Ъ, и кои бяха тези цветя?

— Ами, не са розовите храсти – отвърна той възмутено, сякаш не можеше да повярва, че го бе попитала.

Дафни се наведе към него и леко го помириса.

— Мирише на божури – обяви тя.

— Не можеш да прецениш това само с едно помирисване – отсече Хърмайъни сърдито. Разликата във възрастта на двете момичета беше само година и половина, така че, ако не споделяха шепнешком тайните си, двете се препираха като…

Ами, всъщност като истински Бриджъртън.

— Аз имам много чувствителен нос – похвали се Дафни и се огледа, очаквайки някой да го потвърди.

— Миризмата на божурите е много лесно различима – подкрепи я Катарин.

Тя беше седнала в далечния край на леглото заедно с Ричард. Луси се запита дали те двамата не се смятаха за прекалено големи, за да се присъединят към боричкането кой да се добере до възглавниците на майка им. Всички вече бяха толкова пораснали. Дори и малкият Колин вече не беше бебе.

— Мамо? – извика той натъжено.

— Ела тук, сладурче – промърмори тя и посегна към него.

Той беше дребен, пухкав, с издути бузки и клатушкащи се крачета и тя действително смяташе, че ще е последното ѝ дете. Но сега се беше сдобила с още две, сгушени в люлките си, очакващи да получат своите имена.

Елоиз Луси и Франческа Хайъсинт. Наистина имаха страхотни съименнички.

— Обичам те, мамо – каза Колин и притисна малкото си топло лице към извивката на врата ѝ.

— И аз те обичам – задавено промълви Луси. – Обичам ви всичките.

— Тогава кога ще станеш от леглото? – попита Бен.