— Ти трябва да дойдеш с мен – заяви той. – Сега. Трябва да тръгнем заедно, преди всички да са се събудили.

Тя леко нацупи долната си устна, сякаш искаше да каже: „О, господи!“. Изглеждаше толкова прелестна, че той не можа да се сдържи и я целуна. Съвсем леко, само в ъгълчето на устата, защото нямаше време за дълга целувка. Но настроението му бе помрачено от разочароващия ѝ отговор:

— Не мога.

Той се отдръпна.

— Ти не можеш да останеш.

Но тя поклати глава.

— Аз… аз трябва да постъпя правилно.

Той неразбиращо я погледна.

— Трябва да се държа почтено – обясни.

Седна в леглото и ръцете ѝ толкова силно стиснаха завивките, че кокалчета ѝ побеляха. Изглеждаше нервна, което според него бе напълно разбираемо. Той бе на прага на ново начало, докато тя…

На нея ѝ предстоеше да преодолее огромно препятствие, преди да достигне до щастливия край.

Той се пресегна да вземе едната ѝ ръка, но тя не откликна. Не се отдръпна от него; по-скоро като че ли дори не усети докосването му.

— Не мога да избягам и да оставя лорд Хейзълби напразно да ме чака в църквата – забързано заговори тя и вдигна очи към него, огромни и умоляващи.

Но само за миг.

После тя се извърна.

Луси преглътна. Грегъри не виждаше лицето ѝ, но движенията ѝ бяха нервни и бе очевидно, че се притеснява.

— Сигурна съм, че ме разбираш – тихо промълви Луси.

И той наистина я разбираше. Това бе едно от нещата, които най-много обичаше в нея. Тя имаше много силно чувство за добро и лошо, но никога не изнасяше речи за морала, нито се държеше снизходително.

— Аз ще те наблюдавам – каза той.

Тя рязко обърна глава и очите ѝ въпросително го погледнаха.

— Може да ти потрябва помощта ми – обясни младият мъж.

— Не, няма да е необходимо. Сигурна съм, че мога…

— Настоявам – решително я прекъсна той. – Това ще бъде нашият сигнал. – Вдигна длан нагоре с плътно притиснати пръсти. После завъртя китката си – веднъж с лице към него и после обратно. – Ще те наблюдавам. Ако имаш нужда от помощта ми, ела до прозореца и подай този сигнал.

Тя отвори уста, сякаш искаше отново да възрази, но накрая само кимна.

Грегъри стана и дръпна тежките завеси, обграждащи леглото ѝ, докато търсеше дрехите си. Те бяха разхвърляни наоколо – бричовете тук, ризата му, колкото и да бе забележително, чак в другия край на стаята, но той чевръсто ги събра и се облече.

Луси остана в леглото, седнала, с чаршафите, затъкнати около нея. Свенливостта ѝ му се стори очарователна и той едва не я подкачи за това. Но се сдържа и само развеселено се усмихна. За нея това беше паметна нощ; тя не би трябвало да се срамува от невинността си.

Той се приближи до прозореца и надникна навън. Зората още не бе настъпила, но небето вече я очакваше и на хоризонта трептеше тясна ивица светлина. Сияеше с нежни, пурпурносини оттенъци и беше толкова красива, че Грегъри с жест повика Луси да се присъедини към него. Обърна се, докато тя обличаше нощницата си, а тя прекоси с боси нозе пода и отиде при него. Грегъри я притегли към себе си. Гърбът ѝ се притисна в гърдите му, а той опря брадичка на темето ѝ.

— Виж – прошепна влюбеният.

Нощта сякаш се въртеше в призрачен танц, искрящ и пулсиращ, а във въздуха се носеше обещанието, че нищо вече няма да бъде същото. Утрото търпеливо чакаше от другата страна на хоризонта, а звездите вече започваха да избледняват върху небето.

Ако можеше да спре времето, Грегъри би го сторил. За пръв път в живота си преживяваше толкова вълшебен миг, толкова… пълен. Всичко наоколо беше пропито с доброта, справедливост и истина. И той най-накрая разбра разликата между щастието и задоволството и колко щастлив и благословен бе, задето изпитваше и двете, при това в смайващи количества.

И всичко беше благодарение на Луси. Тъкмо тя го изпълваше с това усещане за цялостност. Тя бе донесла в живота му всичко, което бе очаквал.

Това беше неговата мечта. И се бе сбъднала, навсякъде около него, в прегръдките му.

Точно в този миг, докато двамата стояха до прозореца, едва звезда се стрелна като мълния по небето. Образува широка плоска дъга и Грегъри почти я чу как съска и пращи, разпръсквайки искри по пътя си, докато напълно изчезна от погледите им.

Появата ѝ извика желанието да я целуне. Вероятно една дъга би му подействала по същия начин, както и четирилистна детелина или обикновена снежинка, паднала върху ръкава му, без да се разтопи. Беше просто невъзможно да се удивлява на малките чудеса на природата и да не я целуне. Целуна тила ѝ, а сетне я завъртя в обятията си, за да целуне устата ѝ, челото и дори носа ѝ.

Както и всички лунички. Господи, колко обичаше луничките ѝ!

— Обичам те – прошепна той.

Тя притисна буза към гърдите му. Гласът ѝ прозвуча пресипнало, почти пресекливо, когато изрече:

— Аз също те обичам.

— Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш с мен сега? – Грегъри знаеше какъв ще бъде отговорът ѝ, но все пак попита.

Както очакваше, Луси поклати глава.

— Трябва сама да се справя.

— Как ще реагира чичо ти?

— Аз… не съм сигурна.

Той отстъпи, хвана я за раменете и дори приклекна, за да останат очите му приковани в нейните.

— Ще те нарани ли?

— Не – бързо отвърна тя, за да ѝ повярва. – Не, обещавам ти.

— Ще се опита ли да те принуди да се омъжиш за Хейзълби? Ще те заключи ли в стаята ти? Защото бих могъл да остана. Ако мислиш, че ще имаш нужда, бих могъл да остана тук.

Това би причинило още по-лош скандал от този, който вече ги очакваше, но ако ставаше въпрос за сигурността й…

Нямаше нещо, което не би направил.

— Грегъри…

Той я накара да замълчи само с поклащане на глава.

— Ти не разбираш ли – подхвана – колко в разрез с всичките ми инстинкти е да те оставя тук да се изправиш сама срещу всичко това?

Устните ѝ се разтвориха, а очите й…

Те бяха пълни със сълзи.

— Аз се заклех в сърцето си да те закрилям – продължи Грегъри със страстен и напрегнат глас, с леко доверителна нотка. Защото днес, осъзна той, беше денят, в който действително бе станал мъж. След двайсет и шест години на приятно и да, безгрижно и безсмислено съществуване, той най-после бе открил своята цел.

Най-после бе разбрал защо е бил роден.

— Заклех се в сърцето си – повтори той – и ще се закълна пред Бога веднага щом бъде възможно. Мисълта да те оставя сама прогаря гърдите ми като с нажежено желязо.

Ръката му намери нейната и пръстите им се преплетоха.

— Това не е редно – изрече думите тихо, но пламенно.

Тя бавно кимна в знак на съгласие.

— Но това трябва да се направи.

— Ако има проблем – каза Грегъри, – ако усетиш опасност, искам да обещаеш, че ще ми дадеш знак. Аз ще дойда за теб. Можеш да намериш убежище при майка ми. Или при някоя от сестрите ми. Скандалът няма да ги уплаши. Те ще бъдат загрижени само за твоето щастие.

Тя преглътна, после се усмихна, а очите ѝ станаха замислени.

— Сигурно имаш прекрасно семейство.

Той взе ръцете ѝ и ги стисна.

— Сега те са твоето семейство. – Почака тя да каже нещо, но тя не го направи. Грегъри поднесе ръцете ѝ към устните си и целуна всяка една подред. – Скоро – прошепна – всичко това ще е зад нас.

Луси отново кимна, после погледна над рамото си към вратата.

— Слугите скоро ще се събудят.

И Грегъри си тръгна. Пъхнал ботушите под мишница, се измъкна през вратата и напусна къщата по същия път, по който беше дошъл.

Беше още тъмно, когато се разположи в малкия парк срещу дома ѝ. До сватбата имаше още доста часове, затова имаше време да отскочи до дома си и да се преоблече.

Но не смееше да рискува. Беше ѝ обещал, че ще я защити, а той никога не нарушаваше обещанията си.

Но после му хрумна, че не бе нужно да прави всичко това сам. Всъщност дори не биваше да бъде сам.

Ако Луси се нуждаеше от него и се наложеше да приложи сила, допълнителна помощ нямаше да навреди.