И надолу.

И надолу.

Плъзнаха се по шията до вдлъбнатината на рамото и тогава…

О, Господи!

Дланта му обгърна заоблената ѝ твърда гръд, а устата му засмука зърното.

Тя подскочи под него.

Той се засмя, а другата му ръка притисна рамото ѝ към дюшека, за да я задържи неподвижна, докато продължаваше сластното мъчение, като прекъсна само за да се прехвърли на другата ѝ гърда.

— Грегъри – прошепна тя, защото не знаеше какво друго да каже. Толкова бе завладяна от емоции, напълно безпомощна пред тази чувствена атака. Изгуби способността си да определя, обяснява или тълкува. Можеше единствено да чувства и това беше най-ужасяващото и вълнуващо преживяване, което можеше да си представи.

Любимият ѝ захапа за последен път зърното ѝ и се изтегли нагоре, така че лицето му да бъде съвсем близо до нейното. Дишането му бе накъсано, а мускулите – напрегнати.

— Докосни ме – хрипливо я помоли.

Луси разтвори устни, а очите ѝ въпросително погледнаха неговите.

— Навсякъде – добави той.

Чак тогава Луси осъзна, че ръцете ѝ бяха опънати покрай тялото, а пръстите ѝ конвулсивно се бяха вкопчили в чаршафите, сякаш те можеха да ѝ помогнат да запази разума си.

— Извини ме – промълви тя и после изведнъж, колкото и да бе удивително, се разсмя.

Едното ъгълче на устата му леко се изви нагоре.

— Май ще трябва да те отуча от този навик – промърмори той.

Ръцете ѝ се плъзнаха по гърба му, нежно изучавайки гладката кожа.

— Ти не искаш да се извинявам? – попита тя. Когато той се шегуваше, когато я дразнеше, се чувстваше приятно. Можеше да бъде дръзка.

— Не и за това – изпъшка Грегъри.

Луси потри крака си в прасеца му.

— Никога ли?

И в този момент ръцете му започнаха да правят неописуеми неща.

— А ти искаш ли да се извиня за това?

— Не! – простена тя.

Той я докосваше нежно на места, където никога не си бе представяла, че би могла да бъде докосвана. Това би трябвало да бъде най-ужасното нещо на света, но не беше. То я караше да се извива, да се гърчи и повдига. Нямаше представа какво изпитва – не би могла да го опише дори самият Шекспир да ѝ помагаше.

Но искаше още. Това беше единствената ѝ мисъл, единственото, което знаеше.

Грегъри я водеше нанякъде. Усещаше как я дърпа, тегли, носи.

И тя искаше всичко това.

— Моля те – замоли се Луси, думите сами се отрониха от устните ѝ. – Моля те…

Но Грегъри, изглежда, също не намираше думи и само мълвеше името ѝ. Отново и отново, сякаш устните му бяха забравили да произнасят други слова.

— Луси – прошепна, целувайки падината между гърдите ѝ. – Луси – простена и плъзна единия си пръст в нея. А после изохка: – Луси!

Тя го докосна. Внимателно, нежно.

Но беше тя. Нейната ръка, нейната милувка и той почувства, че е обхванат от пламъци.

— Съжалявам – промълви тя и отдръпна ръката си.

— Не се извинявай – хрипкаво изрече той, но не защото беше ядосан, а защото трудно произнасяше думите. Намери ръката ѝ и я върна на предишното място. – Виж колко силно те желая – рече и обви пръстите ѝ около мъжествеността си. – С всичко, което имам, с цялото си същество.

Носът му бе на сантиметър от нейния. Диханията им се сливаха, а очите им…

Сякаш бяха едно цяло.

— Обичам те – промърмори Грегъри и застана между краката ѝ. Ръката ѝ го пусна и се премести на гърба му.

— Аз също те обичам – прошепна девойката, а очите ѝ се разшириха, сякаш бе изумена, че го е изрекла.

Но на него не му пукаше. Нямаше значение дали тя бе имала намерение да го каже, или не. Беше го казала и вероятно не можеше да върне думите назад. Тя беше негова.

И докато стоеше застинал, притиснат леко към женствеността ѝ, Грегъри осъзна, че се намира на ръба на пропаст. Сега животът му бе разделен на две части: преди и след.

Повече никога нямаше да обича друга жена.

Повече никога нямаше да може да обича друга жена.

Не и след това. Не и докато Луси ходеше по тази земя. Не можеше да има никоя друга.

Тази пропаст бе страховита. Страховита, вълнуваща и…

Той скочи.

Тя тихо извика, когато той тласна навътре, но когато я погледна, върху лицето ѝ не бе изписана болка. Главата ѝ бе отметната назад и всяко вдишване бе съпроводено със сладостен стон, като че ли нямаше сили да удържи желанието си.

Краката ѝ се обвиха около неговите и се плъзнаха надолу по прасците му. Бедрата ѝ се извиваха, притискаха, сякаш го умоляваха да продължи.

— Не искам да те нараня – промълви той. Всеки мускул на тялото му крещеше да продължи. Никога досега не бе желал нещо толкова силно, колкото желаеше в този момент Луси. При все това никога не се бе чувствал по-малко алчен. Това трябваше да бъде за нея. Не искаше да ѝ причини болка.

— Не ме нараняваш – простена Луси и това помете последните остатъци от самоконтрола му. Пое едното зърно в устата си, разкъса последната бариера и проникна докрай в нея.

Дори и да бе почувствала болка, тя не ѝ обърна внимание. Издаде кратък писък на удоволствие, а ръцете ѝ диво сграбчиха главата му. Тялото ѝ се загърчи под него и когато той се опита да се премести на другата гърда, пръстите ѝ безмилостно се впиха в него и го задържаха на място.

А през това време тялото му я обладаваше, движейки се в ритъм, неподвластен на всякаква мисъл или контрол.

— Луси, Луси, Луси – простена той, най-после откъснал се от гърдата ѝ. Беше прекалено мощно. Прекалено много. Трудно му бе да диша, дори да поеме глътка въздух, който сякаш никога не можеше да достигне до дробовете му.

— Луси!

Трябваше да почака. Опитваше се да чака. Но тя се притискаше в него, забиваше нокти в раменете му, а тялото ѝ се изви нагоре с достатъчно сила да повдигне и него.

И тогава я почувства. Усети как се напряга, стиска го, потреперва около него и той се освободи.

Освободи се и светът направо избухна.

— Обичам те – прошепна Грегъри и се срина върху нея. Мислеше, че е преминал отвъд думите, но те бяха там.

Сега вече бяха негов постоянен спътник. Две малки думички.

Обичам те.

От сега нататък щяха завинаги да бъдат с него.

И това бе великолепно.

ГЛАВА 20

В която нашият герой има много лоша сутрин.

По някое време по-късно, след съня, последван от нов страстен изблик, лека дрямка и спокойна отмора и отново страст – защото двамата просто не можаха да се сдържат, – настана време Грегъри да си върви.

Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил, но въпреки това можеше да го стори с радост в сърцето, защото знаеше, че това не е краят. Дори не беше сбогуване, а само временна раздяла. Но времето неумолимо следваше своя ход. Скоро щеше да разсъмне и макар Грегъри да имаше твърдото намерение да се ожени за Луси веднага щом го уреди, не желаеше да я опозори, като допусне да бъде заловена в леглото си с него в утрото на сватбата ѝ с друг мъж.

А и не биваше да забравя за Хейзълби. Грегъри не го познаваше добре, но винаги го бе смятал за свестен човек, който не заслужаваше публично унижение.

— Луси – прошепна Грегъри и потърка нос в бузата ѝ, – утрото вече наближава.

Тя изсумтя сънливо, после извърна глава и промърмори:

— Да.

Само едно „да“, нямаше нищо от рода на „това е толкова нечестно“ или „не би трябвало да бъде така“. Но това беше Луси. Тя беше практична и очарователно благоразумна и той я обичаше тъкмо заради това и заради още много неща. Неговата любима не искаше да променя света. Само искаше да го направи прекрасен за хората, които обичаше.

Фактът, че бе направила това – че му бе позволила да я люби и възнамеряваше да отмени сватбата сега, в самото утро на церемонията, – само показваше колко дълбоко го обича. Луси не търсеше внимание и драми. Тя се стремеше към стабилност и порядък, затова скокът, който се готвеше да направи…

Самата мисъл го изпълваше със смирение.