Неведението не беше блаженство. Не и за някой като нея.

— Както и да е, това няма значение – продължи Луси, защото повече не можеше да понася възцарилото се мълчание. – След седмица ще се омъжа за лорд Хейзълби и никога няма да потъпча клетвите си. Аз…

— Хейзълби? – Грегъри изви цялото си тяло, за да се извърне с лице към нея. – Вие се омъжвате за Хейзълби?

— Да – отвърна девойката и гневно примигна. Що за странна реакция беше това! – Мислех, че знаете.

— Не. Не знаех. – Той изглеждаше шокиран. Потресен.

Господи!

Грегъри поклати глава.

— Дори не разбирам защо не съм го знаел.

— Не беше тайна.

— Да – малко троснато рече Грегъри. – Искам да кажа, не. Не, разбира се, че не е било тайна. Имах предвид нещо съвсем друго.

— Не уважавате ли лорд Хейзълби? – попита Луси, внимателно подбирайки думите си.

— Не, не е това – отвърна Грегъри, клатейки глава – съвсем леко, сякаш го правеше несъзнателно. – Напротив, уважавам го. Аз го познавам отдавна. Бяхме заедно в колежа. И в университета.

— Значи сте връстници? – попита Луси и изведнъж ѝ хрумна, че нещо не е съвсем наред, щом не знаеше възрастта на годеника си. Но пък и не бе сигурна и за възрастта на Грегъри.

Той кимна.

— Той е много… мил. Ще се отнася добре с вас. – Прокашля се. – Внимателно.

— Внимателно? – като ехо повтори Луси, учудена от странния му подбор на думи.

Очите им се срещнаха и тя чак сега осъзна, че той не я бе поглеждал, откакто му бе казала името на годеника си. Но Грегъри не заговори. Просто се взираше в нея, погледът му беше толкова напрегнат, че очите му сякаш бясно си сменяха цвета. Бяха кафяви със зелен оттенък, после зелени с кафяв, а накрая всичко се преля в почти неразличим нюанс.

— Какво има? – прошепна младото момиче.

— Няма значение – отвърна той, но гласът му ѝ се стори някак непознат. – Аз… – После се извърна и магията се разсея. – Сестра ми – рече и се прокашля. – Утре вечер дава прием. Бихте ли искали да присъствате?

— О, да, би било прекрасно! – възкликна Луси, макар да знаеше, че не бива. Но толкова отдавна не бе посещавала светско събитие, а след като се омъжеше, нямаше да има възможност да прекарва време в неговата компания. Не трябваше да се измъчва сега, мечтаейки за недостижимото, но не можеше да се възпре.

Берете рози в своя час.*

[* Първият ред от стихотворението „Съвет към девойките“ от Робърт Херик, превод Спас Николов. – Б. пр.]

Сега. Защото действително кога друг път…

— О, но аз няма да мога. – Разочарованието бе превърнало гласа ѝ в жален стон.

— Защо не?

— Заради чичо ми – отвърна лейди Лусинда и въздъхна. – И заради лорд Давънпорт, бащата на Хейзълби.

— Знам кой е той.

— Разбира се. Съж… – Тя замълча. Нямаше да го каже. – Те не желаят все още да бъда представена във висшето общество.

— Моля? И защо?

Луси сви рамене.

— Няма смисъл да ме представят в обществото като лейди Лусинда, когато само след седмица ще бъда лейди Хейзълби.

— Това е абсурдно.

— Така казват те. – Тя се намръщи. – Освен това мисля, че не желаят да пилеят излишни пари.

— Вие ще присъствате на приема утре вечер – твърдо заяви Грегъри. – Аз ще се погрижа за това.

— Вие? – усъмни се Луси.

— Не точно аз – обясни той, сякаш тя си бе изгубила ума, – а майка ми. Повярвайте ми, когато става дума за спазване на светски правила и тънкости, тя може да постигне всичко. Имате ли придружителка?

Луси кимна.

— Моята леля Хариет. Здравето ѝ е малко крехко, но аз съм сигурна, че ще може да присъства на приема, ако чичо ми разреши.

— Той ще разреши – убедено рече Грегъри. – Сестрата, за която става дума, е най-голямата. Дафни. – Млъкна за секунда и добави: – Нейна светлост херцогиня Хейстингс. Чичо ви не би могъл да откаже на една херцогиня, нали?

— Не мисля, че ще посмее – бавно изрече Луси. Не можеше да се сети за някой, който би дръзнал да откаже на една херцогиня.

— Тогава е решено – обобщи господин Бриджъртън. – Днес следобед ще получите писмо от Дафни. – Стана и ѝ предложи ръка.

Тя преглътна. Щеше да бъде едновременно горчиво и сладко да го докосне, но тя сложи ръката си в неговата. Тя беше топла и обещаваше спокойствие. И безопасност.

— Благодаря ви – промърмори Луси, после отдръпна ръката си, за да я обвие около дръжката на кошницата. Кимна на прислужницата, която тутакси забърза към нея.

— До утре – рече Грегъри и официално се поклони, сякаш се сбогуваше с нея.

— До утре – откликна Луси, питайки се дали наистина щяха да се видят утре вечер. Доколкото помнеше, чичо ѝ никога досега не бе променял вече взето решение. Но може би…

Всичко бе възможно.

Трябваше да се надява.

ГЛАВА 15

В която нашият герой узнава, че не е

и навярно никога няма да бъде толкова мъдър,

колкото майка си.

Час по-късно Грегъри чакаше в салона на „Номер пет“ на Брутън Стрийт, лондонския дом на майка му, която бе настояла да се изнесе от Бриджъртън Хаус след сватбата на Антъни. Това беше и неговият дом допреди няколко години, преди да се премести в своето жилище. Сега майка му живееше тук сама, откакто най-малката му сестра се бе омъжила. Грегъри се стараеше да я посещава два пъти в седмицата, когато беше в Лондон, и всеки път се изумяваше колко тиха изглеждаше къщата сега.

— Скъпи! – възкликна майка му, като плавно влезе в салона с широка усмивка. – Мислех, че ще те видя чак довечера. Как мина пътуването ти? Разкажи ми всичко за Бенедикт, Софи и децата. Истинско престъпление е, че толкова рядко виждам внуците си.

Грегъри снизходително се усмихна. Майка му беше в Уилтшър само преди месец и посещаваше Бенедикт по няколко пъти в годината. Той добросъвестно разказа новините за четирите деца на Бенедикт, като отдели особено внимание на малката Вайолет, кръстена на баба си.

— Всъщност, майко – подхвана той, след като тя изчерпа своя запас от въпроси, – аз дойдох, за да те помоля за услуга.

Вайолет винаги бе имала съвършена стойка, но в този момент като че ли още малко изправи гръб.

— Така ли? За какво става дума?

Той ѝ разказа за Луси, без да навлиза в подробности, за да не си направи майка му някои неуместни изводи за интереса му към нея.

Майка му имаше навика да гледа на всяка неомъжена дама като на потенциална булка. Дори и на тези, чиято сватба щеше да се състои в края на седмицата.

— Разбира се, че ще ти помогна – увери го Вайолет. – Това никак няма да ме затрудни.

— Нейният чичо е решен да я държи затворена у дома – напомни ѝ Грегъри.

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Детска игра, скъпи синко. Остави това на мен. Много бързо ще се справя.

Грегъри реши да не говори повече по темата. Щом майка му заявяваше, че знае как да осигури нечие присъствие на бала, той напълно ѝ се доверяваше. Ако продължеше да я разпитва, можеше само да я наведе на мисълта, че има скрити мотиви.

Каквито той, естествено, нямаше.

Просто харесваше Луси. Смяташе я за приятелка. И искаше тя малко да се позабавлява.

Всъщност загрижеността му беше достойна за възхищение.

— Ще помоля сестра ти да изпрати покана с лично писъмце – замислено рече Вайолет. – А може и направо да посетя чичо ѝ. Ще излъжа и ще кажа, че съм я срещнала в парка.

— Ще излъжеш? – хитро се подсмихна Грегъри. – Ти?

Ответната усмивка на майка му определено беше коварна.

— Няма значение дали той ще ми повярва. Това е едно от предимствата на възрастта, никой не се осмелява да се противопостави на такава стара вещица като мен.

Грегъри многозначително повдигна вежди, отказвайки да се хване на въдицата ѝ. Вайолет Бриджъртън може и да беше майка на осем възрастни деца, но с гладката млечнобяла кожа на лицето си и широка усмивка изобщо не се вписваше в редиците на старите вещици. Всъщност Грегъри често се бе питал защо тя така и не се бе омъжила повторно. Не липсваха привлекателни овдовели джентълмени, желаещи да я поканят на вечеря или танц. Грегъри подозираше, че всеки от тях би бил щастлив да се ожени за майка му, ако тя бе проявила някакъв интерес.