Но тя не го бе сторила и Грегъри трябваше да признае, че колкото и да бе егоистично, решението на майка му да остане сама го радваше. Въпреки навика ѝ да се меси в живота на децата си, имаше нещо много успокояващо във всепоглъщащата ѝ преданост към децата и внуците.

Баща му бе починал преди повече от двайсет години. Грегъри изобщо не го помнеше. Но майка му често говореше за него и всеки път гласът ѝ се променяше. Погледът ѝ се смекчаваше, а ъгълчетата на устните ѝ се повдигаха – съвсем малко, но достатъчно, за да види Грегъри колко са ѝ скъпи спомените.

Това бяха онези моменти, когато той разбираше защо тя толкова настояваше децата ѝ да изберат своите половинки по любов.

Той винаги бе смятал да спази завета ѝ. Каква ирония наистина, имайки предвид фарса с госпожица Уотсън.

В салона влезе прислужницата и остави подноса с чая върху ниската масичка между тях.

— Готвачката е изпекла любимите ти бисквити – каза Вайолет, подавайки му чаша с чай, приготвен, както го обичаше – без захар, с капка мляко.

— Ти си очаквала посещението ми? – учуди се Грегъри.

— Не днес следобед, не – отвърна Вайолет, отпивайки от чая. – Но знаех, че скоро ще се появиш. Когато огладнееш.

Грегъри я удостои с крива усмивка. Беше вярно. Като мнозина мъже на неговата възраст и неговото положение, в жилището му нямаше място за истинска кухня. Той се хранеше по приеми, в клуба и естествено, в домовете на майка си и братята и сестрите си.

— Благодаря – промърмори младият мъж и пое от ръцете ѝ чиния с шест бисквити.

Вайолет склони глава и за секунда огледа подноса, после сложи две бисквити в чинията си.

— Много съм трогната – заговори тя и вдигна очи към него, – че потърси помощта ми за лейди Лусинда.

— Така ли? – любопитно попита Грегъри. – А към кого другиго бих могъл да се обърна по този въпрос?

Вайолет отхапа малко парченце от бисквитата.

— Не, разбира се, че аз съм очевидният избор, но ти трябва да осъзнаваш, че рядко се обръщаш за помощ към семейството.

Грегъри застина за миг, после бавно се извърна към нея. Очите на майка му – толкова сини и смущаващо пронизващи, сякаш можеха да проникнат право в душата на човек – бяха приковани в лицето му. Какво искаше тя да каже с това? Никой не обичаше семейството си повече от него.

— Това не е вярно – каза той накрая.

Но майка му само се усмихна.

— Не мислиш ли така?

Грегъри стисна челюсти.

— Не, не мисля.

— О, не се обиждай. – Тя се пресегна през масичката и го потупа по ръката. – Нямах предвид, че не ни обичаш. Но наистина предпочиташ всичко да правиш сам.

— Например?

— О, ами, да си търсиш съпруга…

Той тутакси я прекъсна:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Антъни, Бенедикт и Колин са приветствали намесата ти, когато са си търсели съпруги?

— Не, разбира се, че не. Никой мъж не би го направил. Но… – Тя размаха ръка във въздуха, сякаш искаше да изтрие предишното изречение. – Прости ми. Беше лош пример.

С тиха въздишка тя се извърна към прозореца и Грегъри разбра, че майка му бе готова да зареже темата. Обаче за негова изненада, той не беше.

— Какво лошо има в това да предпочиташ да правиш всичко сам? – попита той.

Тя се извърна и го погледна. Имаше вид като че ли насила я въвличат в неприятен разговор.

— Ами, нищо. Аз съм горда, че съм отгледала толкова самостоятелни синове. В крайна сметка вие сами избрахте своя път в живота. – Замълча и добави: – С помощта на Антъни, разбира се. Бих била доста разочарована, ако той не ви наглеждаше и не се грижеше за вас.

— Антъни е изключително щедър – тихо рече Грегъри.

— Да, такъв е, нали? – усмихна се Вайолет. – С парите и времето си. В това отношение много прилича на баща ви. – За миг очите ѝ се натъжиха. – Толкова ми е мъчно, че ти не го познаваш.

— Антъни ми беше добър баща – каза Грегъри не само защото знаеше, че ще ѝ стане приятно, но и защото беше истина.

Майка му стисна устни и за миг Грегъри се изплаши, че тя може да заплаче. Тутакси извади носна кърпичка и ѝ я подаде.

— Не, не, не е нужно – увери го тя, макар че взе кърпичката и попи очите си. – Добре съм. Само малко… – Вайолет преглътна, после се усмихна, ала очите ѝ подозрително блестяха. – Някой ден, когато имаш свои деца, ще разбереш колко е приятно да чуеш подобни думи.

Остави кърпичката и взе чашата с чай. Замислено отпи малка глътка и доволно въздъхна.

Грегъри се усмихна. Майка му обожаваше чая. Чувствата ѝ надминаваха традиционната английска любов към чая. Тя твърдеше, че чаят ѝ помага да мисли, което нормално би похвалил като нещо добро, ако не беше фактът, че прекалено често той бе предметът на нейните размисли. След третата чаша майка му обикновено се впускаше в разработването на плашещо подробен план за женитбата му с дъщерята на някоя приятелка, която преди няколко сутрини бе навестила.

Но очевидно този път бракът не я вълнуваше. Майка му остави чашата и тъкмо когато той си мислеше, че ще смени темата, каза:

— Но той не е твой баща.

— Моля? – не разбра Грегъри.

— Антъни. Той не е твой баща.

— Да? – бавно попита Грегъри, защото продължаваше да не разбира накъде бие тя.

— Той е твой брат – продължи Вайолет Бриджъртън. – Както са Бенедикт и Колин, а когато беше малък – о, колко копнееше да участваш в техните дела.

Грегъри мълчаливо застина.

— Но разбира се, те не те искаха със себе си и кой би могъл да ги обвини?

— Кой наистина? – сковано промърмори най-малкият ѝ син.

— О, не се засягай, Грегъри – каза майка му и се извърна към него. Изражението ѝ бе смесица от малко разкаяние и малко нетърпение. – Те бяха чудесни братя и действително много търпеливи през повечето време.

— През повечето време?

— Е, понякога – поправи се Вайолет. – Но ти беше много по-малък от тях. Помежду ви просто нямаше много общи неща, които да правите. А когато ти порасна, ами…

Думите ѝ заглъхнаха и тя въздъхна. Грегъри се наклони напред.

— Ами какво? – подкани я той.

— О, нищо.

— Майко.

— Много добре – рече тя и в този миг той разбра, че тя знаеше точно какво говори и всички въздишки и забавени думи са били изцяло заради по-голям ефект.

— Струва ми се, че ти смяташе, че трябва да се докажеш пред тях – каза Вайолет.

Той изненадано я погледна.

— А не трябваше ли?

Устните на майка му се разтвориха, но няколко секунди от тях не излезе нито звук.

— Не – промълви накрая. – Защо мислиш, че е трябвало?

Що за глупав въпрос! Защото… Защото…

— Това не е от нещата, които могат лесно да се изразят с думи – промърмори той.

— Наистина ли? – Тя отпи от чая си. – Трябва да призная, че това не е реакцията, която очаквах.

Грегъри стисна зъби.

— И какво точно очакваше?

— Точно? – Тя го погледна. В очите ѝ танцуваха весели искрици, което окончателно го раздразни. – Не съм сигурна дали мога да бъда съвсем точна, но предполагам, че очаквах да го отречеш.

— Само защото не ми се ще да е така, не означава, че не е вярно – рече той и подчертано небрежно сви рамене.

— Братята ти те уважават – изтъкна Вайолет.

— Не съм казал, че не ме уважават.

— Те осъзнават, че вече си зрял и самостоятелен мъж.

Това, помисли си Грегъри, не беше съвсем вярно.

— Не е признак на слабост да помолиш за помощ – продължи Вайолет.

— Никога не съм смятал, че е – отвърна Грегъри. – Нима току-що не те помолих за помощ?

— По въпрос, който само жена би могла да реши – пренебрежително махна с ръка майка му. – Нямаше друг избор, освен да се обърнеш към мен.

Беше вярно, затова Грегъри премълча.

— Ти си свикнал да правиш всичко сам – заяви Вайолет.

— Майко.

— Хайъсинт е същата – побърза да добави тя. – Мисля, че това е синдромът на най-малките деца. И честно, не искам да кажа, че който и да било от вас двамата е мързелив, разглезен или дребнав и заядлив.