— Тогава какво искаш да кажеш? – поинтересува се Грегъри.

Тя го дари с палава усмивка.

— Точно?

Грегъри усети как част от напрежението го напуска.

— Точно – отвърна той и кимна, за да подскаже, че оценява играта и на думи.

— Просто исках да кажа, че на теб никога не ти се е налагало да полагаш големи усилия за каквото и да било. В това отношение имаш късмет. Изглежда, хубавите неща сами ти се случват.

— И, като моя майка, ти си притеснена от това… сега?

— О, Грегъри – въздъхна тя. – Изобщо не съм притеснена. Желая ти само най-доброто. Ти го знаеш.

Той не бе съвсем сигурен кой е уместният отговор за подобно заявление, затова замълча и само многозначително повдигна вежди.

— Май с приказките си оплесках нещата, нали? – намръщи се Вайолет. – Опитвам се само да кажа, че никога не ти се е налагало да полагаш усилия, за да постигнеш целта си. Но не съм сигурна дали причината е в твоите способности, или в целите.

Грегъри запази мълчание. Очите му откриха една много сложна шарка върху тапетите и останаха приковани там, неспособни да се съсредоточат върху нищо друго, докато мислите му яростно се вихреха.

Незнайно накъде.

И тогава, преди дори да разбере какво мислеше, той изтърси:

— Какво общо има всичко това с братята ми?

Майка му недоумяващо примигна и накрая промърмори:

— О, имаш предвид усещането си, че трябва да се докажеш?

Той кимна.

Вайолет стисна устни. Замисли се.

— Не съм сигурна – рече накрая.

Грегъри смаяно отвори уста. Това не беше отговорът, който очакваше.

— Аз не знам всичко – призна тя и Грегъри се изпълни с подозрението, че тези думи за пръв път излизаха от устните и. – Предполагам – продължи бавно и замислено, – че ти… Ами, това е странна комбинация, така ми се струва. Или може би не е толкова странна, когато човек има толкова много по-големи братя и сестри.

Грегъри я чакаше да събере мислите си. В салона беше тихо, въздухът бе неподвижен, но му се струваше, че сякаш нещо се спуска отгоре му, притиска го от всички страни.

Не знаеше какво смята да каже майка му, ала някак си…

Разбра…

И това беше важно.

Може би повече от всичко друго, което някога бе чувал.

— Ти не желаеш да помолиш за помощ – каза майка му, – защото за теб е толкова важно братята ти да те възприемат като възрастен човек. И в същото време… Ами, всичко в живота ти се отдава лесно и аз мисля, че понякога ти дори не се опитваш.

Устните му се разтвориха.

— Не че не искаш да опиташ – изпревари го Вайолет. – Просто през по-голямата част от времето не ти се налага. И когато изникне нещо, което изисква прекалено много усилия… Ако е нещо, с което не можеш сам да се справиш, ти решаваш, че не си струва труда.

Грегъри установи, че погледът му отново се връща към онова място върху стената, където лозата толкова любопитно се извиваше.

— Аз знам какво означава да се потрудиш заради нещо – тихо рече той, после извърна очи и я погледна в лицето. – Отчаяно да желаеш нещо и да знаеш, че може би няма да бъде твое.

— Така ли? Радвам се. – Вайолет се пресегна към чашата, но очевидно размисли и погледна сина си. – И постигна ли желаното?

— Не.

Очите ѝ тутакси се натъжиха.

— Съжалявам.

— А аз не – твърдо заяви той. – Вече не.

— О. Добре. – Тя се размърда на мястото си. – Тогава не съжалявам. Предполагам, че ти се е отразило добре и сега си по-добър човек.

Първият порив на Грегъри бе да се обиди, но за своя огромна изненада, се чу да казва:

— Навярно си права.

И за още по-огромна изненада, действително го мислеше.

Майка му мъдро се усмихна.

— Радвам се, че можеш да го видиш в тази светлина. Повечето хора не могат. – Погледна часовника и удивено възкликна: – О, боже, как лети това време! Обещах на Порша Федърингтън да я навестя този следобед.

Грегъри стана, когато майка му се изправи на крака.

— Не се тревожи за лейди Лусинда – каза тя, забързано ситнейки към вратата. – Аз ще се погрижа за всичко. И моля те, допий си чая. Тревожа се за теб, живееш сам, без жена, която да се погрижи за теб. Още една подобна година и ще бъдеш само кожа и кости.

Той я изпрати до вратата.

— Това беше доста нетактично подканване към брак.

— Наистина ли? – Тя многозначително го изгледа. – Колко хубаво от моя страна, че вече не се опитвам да бъда тактична. Установих, че повечето мъже не обръщат внимание на нищо, което не е ясно изразено.

— Дори синовете ти.

— Особено синовете ми.

Той се подсмихна накриво.

— Изпросих си го, нали?

— Все едно собственоръчно ми написа покана.

Грегъри се опита да я придружи до главния коридор, но тя го отпрати:

— Не, не е необходимо. Върви и си допий чая. Когато ми съобщиха за идването ти, заръчах в кухнята да приготвят сандвичи. Всеки миг ще ги донесат и със сигурност ще се развалят, ако ти не ги изядеш.

Точно в този момент стомахът на Грегъри изкурка, затова той се поклони и рече:

— Ти си страхотна майка, знаеш ли?

— Защото те храня?

— Ами, да, но навярно и заради още няколко неща.

Вайолет се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Ти вече не си моето мое малко момченце, нали?

Грегъри се усмихна. Откакто се помнеше, това беше гальовното ѝ обръщение към него.

— Докато искаш, аз винаги ще бъда твоето малко момченце, майко. Докато искаш.

ГЛАВА 16

В която нашият герой се влюбва. Отново.

Когато ставаше дума за светски интриги, Вайолет Бриджъртън бе изключително веща, както сама твърдеше. И действително, когато Грегъри пристигна на следващата вечер в Хейстингс Хаус, сестра му Дафни, настоящата херцогиня Хейстингс, го осведоми, че лейди Лусинда Абърнати ще присъства на бала.

Той се почувства необяснимо радостен при новината. Луси изглеждаше толкова разочарована, когато му каза, че не може да отиде на бала. И наистина нима едно момиче нямаше право да се позабавлява за последен път, преди да се омъжи за Хейзълби?

Хейзълби.

Грегъри все още не можеше да повярва. Как така не бе разбрал, че тя ще се омъжи за Хейзълби? Нищо не можеше да направи, за да попречи, а и не беше негова работа, но господи, това беше Хейзълби.

Не трябваше ли да каже на Луси?

Хейзълби беше много симпатичен млад мъж и Грегъри трябваше да признае, че се отличаваше с повече от приемлива интелигентност. Нямаше да я бие, нито да бъде груб с нея, но той нямаше да бъде… не можеше…

Не можеше да ѝ бъде истински съпруг.

Дори самата мисъл за това го отвращаваше. Луси нямаше да има нормален семеен живот, защото Хейзълби не харесваше жени. Не и по начин, по който трябваше да ги харесва един мъж.

Хейзълби щеше да бъде добър с нея и вероятно щеше да ѝ осигури изключително щедра сума, с която да разполага за лични нужди, което беше много повече от това, което имаха много омъжени жени независимо от своите наклонности.

Но не изглеждаше справедливо, че точно на Луси бе съдено да има такъв живот. Тя заслужаваше много повече. Къща, пълна с деца. И кучета. Може би две котки. Струваше му се от жените, които биха искали цяла менажерия.

И цветя. В дома на Луси навсякъде трябваше да има цветя, Грегъри бе сигурен в това. Розови божури, жълти рози и онези сини цветя с дълги дръжки, които тя толкова харесваше.

Делфиниуми. Така се казваха.

Той застина. Потъна в спомени. Делфиниуми.

Луси може и да твърдеше, че брат ѝ бил градинарят в семейството, но Грегъри не можеше да си я представи да живее в дом, лишен от цветове.

В нейния дом трябваше да бъде шумно, да звънти смях и да цари прелестен безпорядък независимо от усилията ѝ да поддържа всяко ъгълче безупречно чисто и подредено. Никак не му бе трудно да си я представи как се суети наоколо и се опитва да подреди живота на всички по строго определен график.

Само като си помисли за това, едва не се разсмя на глас. И нямаше да има значение, че цяла армия от слуги щеше да чисти, подрежда, лъска, мете и мие. Щом в дома трополяха детски крачета, нищо не можеше да остане на мястото си.