Луси бе родена да ръководи. Тъкмо това я правеше щастлива и тя трябваше да има голямо домакинство, което да управлява.

Деца. Много деца.

Може би осем.

Грегъри огледа балната зала, която постепенно се запълваше с гости. Не видя Луси, макар че все още нямаше много хора и тя не би могла да се изгуби в тълпата. Обаче съзря майка си.

Тя вървеше към него.

— Грегъри – рече и улови двете му ръце, когато стигна до него, – тази вечер си особено красив.

Той поднесе ръцете ѝ към устните си.

— Казано с цялата искреност и непредубеденост на любяща майка – промърмори младият мъж.

— Глупости – усмихна се тя. – Факт е, че моите деца са изключително умни и красиви. Ако беше само мое мнение, не смяташ ли, че досега някой щеше да е изтъкнал, че греша?

— Сякаш би се осмелил.

— Ами, да, предполагам, че би – отвърна тя с впечатляващо безстрастно изражение. – Но аз ще се заинатя и ще настоявам, че съм права.

— Както желаеш, майко – сериозно заяви Грегъри. – Както желаеш.

— Лейди Лусинда пристигна ли?

Грегъри поклати глава.

— Още не.

— Странно, че досега не съм я срещала – замислено отбеляза Вайолет Бриджъртън. – Човек би си помисли, че след като вече две седмици е в града… О, няма значение. Сигурна съм, че ще ми хареса, след като ти положи толкова усилия, за да осигуриш присъствието ѝ тук тази вечер.

Грегъри внимателно я погледна. Познаваше този тон – едновременно безгрижен и идеално премерен, – който използваше, докато се опитваше да се сдобие с информация. В това отношение майка му беше истински майстор.

И сякаш в потвърждение на тази мисъл тя дискретно приглади косата си и, преструвайки се, че не го гледа, подхвърли:

— Каза, че си се запознал с нея, докато си гостувал на Антъни, нали?

Грегъри не виждаше причина да се прави, че не разбира какво има предвид.

— Майко, тя е сгодена и скоро ще се омъжи – натъртено заяви. А след това за по-голяма тежест додаде: – След седмица.

— Да, да, знам. За сина на лорд Давънпорт. Доколкото разбирам, бракът е отдавна уреден.

Синът ѝ кимна. Не си представяше, че майка му знае истината за Хейзълби. Фактът не беше общоизвестен. Естествено, носеха се слухове. Винаги имаше слухове. Но никой не се осмеляваше да ги повтори пред дамите.

— Аз получих покана за сватбата – осведоми го Вайолет.

— Така ли?

— Доколкото разбрах, ще бъде пищно събитие.

Грегъри за миг стисна зъби.

— Тя ще бъде графиня.

— Да, предполагам. Не е от венчавките, които се празнуват в тесен кръг.

— Не.

Вайолет въздъхна.

— Обожавам сватбите.

— Наистина ли?

— Да. – Тя отново въздъхна, дори с още повече трагизъм, макар Грегъри да не си представяше, че бе възможно. – Толкова са романтични – добави. – Булката, женихът…

— Доколкото ми е известно, и двамата са неотменна част от всяка церемония.

Майка му го стрелна сърдито с поглед.

— Как съм могла да възпитам син, напълно лишен от романтика?

Грегъри реши, че навярно не съществува отговор на този въпрос.

— Засрами се! – възкликна Вайолет. – Аз смятам да присъствам. Почти никога не отказвам покана за сватба.

И в този миг се разнесе гласът.

— Кой ще се жени?

Грегъри се извърна. Беше по-малката му сестра Хайъсинт. Облечена в синьо и както винаги, си пъхаше носа в чужди дела.

— Лорд Хейзълби и лейди Лусинда Абърнати – отвърна Вайолет.

— А, да – намръщи се Хайъсинт. – Получих покана. Церемонията ще се състои в църквата „Сейнт Джордж“, нали?

Вайолет кимна.

— Последвана от прием във Фенсуърт Хаус.

Хайъсинт огледа залата. Правеше го доста често дори тогава, когато не търсеше никого конкретно.

— Не е ли странно, че още не съм я срещала? Тя е сестра на граф Фенсуърт, нали? – Тя сви рамене. – Странно е, че и него не познавам.

— Не мисля, че лейди Лусинда е била представена в обществото – намеси се Грегъри. – Поне официално.

— Значи тази вечер ще бъде нейният дебют! – възкликна Вайолет. – Колко вълнуващо за всички нас!

Хайъсинт се извърна към брат си и впи в него острия си като бръснач поглед.

— А ти къде се запозна с лейди Лусинда, Грегъри?

Той отвори уста, за да отговори, но тя не му даде възможност:

— И не ми казвай, че не я познаваш, защото Дафни вече всичко ми разказа.

— Тогава защо ме питаш?

Хайъсинт се намръщи.

— Тя не ми каза как сте се запознали.

— Може би ще трябва да коригираш разбирането си за думата всичко. – Грегъри се извърна към майка си. – Думите и тяхното значение никога не са били силната ѝ страна.

Вайолет завъртя очи.

— Всеки ден се чудя как вие двамата успяхте да достигнете до зряла възраст.

— Страхувала си се, че взаимно ще се избием? – хапливо подметна Грегъри.

— Не, че ще се наложи аз да свърша тази работа.

— Е – подхвана Хайъсинт, сякаш предишната кратка размяна на реплики не се бе състояла, – Дафни ми каза, че ти много си искал лейди Лусинда да получи покана. И майко, дори узнах, че Дафни я е придружила с бележка, в която пишело какво огромно удоволствие ѝ била доставила нейната компания, което всички знаем, че е опашата лъжа, след като никой от нас никога не е срещал…

— Ти изобщо някога спираш ли да говориш? – прекъсна я Грегъри.

— Не и с теб – отвърна Хайъсинт. – Как така я познаваш? И което е още по-важно, колко добре? И защо толкова гориш от желание да осигуриш покана за прием на една жена, която ще се омъжи след седмица?

И после, колкото и да бе невероятно, Хайъсинт замълча.

— И аз самата се питах – промърмори Вайолет.

Грегъри отмести поглед от сестра си към майка си и реши, че няма никаква истина във всичките онези приказки, които бе надрънкал на Луси за големите семейства и уюта. Многобройните роднини бяха истинска напаст и досадни навлеци, както и още много неща, за които в момента не му идваха наум подходящите думи.

Което беше за добро, защото едва ли някоя от тях щеше да бъде любезна.

При все това той събра цялото си търпение и се извърна към двете жени:

— Запознах се с лейди Лусинда в Кент. Докато миналия месец гостувах на Кейт и Антъни. И помолих Дафни да я покани тази вечер, защото тя е много симпатична млада дама и вчера случайно я срещнах в парка. Чичо ѝ решил да не я представя в обществото и аз си помислих, че ще извърша едно добро дело, ако ѝ осигуря възможността поне за една вечер да избяга от дома си.

Младият мъж повдигна вежди, мълчаливо предизвиквайки ги да отговорят.

И те, разбира се, го сториха. Не с думи – думите никога не са били толкова красноречиви, колкото подозрителните погледи, които му хвърляха майка му и сестра му.

— О, за бога! – избухна Грегъри. – Тя е сгодена. Ще се омъжва.

Заявлението му нямаше почти никакъв видим ефект.

Грегъри се намръщи.

— Да не би да ви приличам на човек, който възнамерява да попречи на размяната на брачните клетви?

Хайъсинт примигна. Няколко пъти, както правеше винаги, когато усилено размишляваше за нещо, което изобщо не бе нейна работа. Но за огромно изумление на Грегъри, тя издаде само едно кратко и неохотно хмм и рече:

— Предполагам, че не. – Отново огледа помещението. – Въпреки това бих искала да се запозная с нея.

— Сигурно ще се запознаеш – увери я брат ѝ и се поздрави, както правеше поне веднъж в месеца, задето не удуши сестра си.

— Кейт ми писа, че била очарователна – вметна Вайолет.

Грегъри се извърна към нея. Сърцето му се сви от лошо предчувствие.

— Кейт ти е писала?

Мили боже, какво бе разкрила снаха му? Достатъчно лошо бе, че Антъни знаеше за фиаското с госпожица Уотсън – естествено, той всичко бе разбрал, – но ако майка му узнаеше, животът му щеше да се превърне в истински ад.

Добротата ѝ направо щеше да го убие. Не се съмняваше в това.

— Кейт ми пише два пъти в месеца – отвърна Вайолет и сви изящното си рамо. – Тя ми казва всичко.