— Антъни знае ли за това? – попита Грегъри.

— Нямам представа. – Майка му надменно го изгледа. – А и не е негова работа.

Мили боже!

Грегъри едва се сдържа да не го изтърси на глас.

— Доколкото разбирам – продължи майка му, – нейният брат бил сгащен в компрометираща ситуация с дъщерята на лорд Уотсън.

— Наистина ли? – Хайъсинт внимателно претърсваше тълпата, но при тези думи рязко се извърна.

Вайолет замислено кимна.

— А аз се чудех защо сватбата стана толкова набързо.

— Ами, ето защо – изръмжа Грегъри.

— Хмммм – допринесе за разговора Хайъсинт.

Това беше звук, който никой не би желал да чуе от Хайъсинт.

Вайолет се обърна към дъщеря си и каза:

— Било голяма суматоха.

— Всъщност – заговори Грегъри, нервирайки се с всяка секунда все повече и повече – всичко бе уредено много дискретно.

— Винаги плъзват клюки – отбеляза Хайъсинт.

— Не е нужно и ти да ги подклаждаш – предупреди я майка ѝ.

— Няма да кажа нито дума – обеща Хайъсинт и махна с ръка, сякаш никога в живота си не бе клюкарствала.

— О, моля те! – недоверчиво изсумтя Грегъри.

— Няма да кажа – увери го Хайъсинт. – Много ме бива да пазя тайна, стига да знам, че е тайна.

— Аха, значи искаш да кажеш, че не си дискретна?

Хайъсинт присви очи.

Грегъри повдигна вежди.

— На колко години сте вие двамата? – намеси се Вайолет. – Господи, изобщо не сте се променили, откакто ви учех да ходите! Почти очаквам всеки миг да се хванете за косите!

Грегъри стисна челюсти и решително се втренчи пред себе си. Нищо не можеше по-ефикасно да те накара отново да се почувстваш малко дете, колкото едно здраво майчино смъмряне.

— О, не се ядосвай, майко – рече Хайъсинт, приемайки сгълчаването с усмивка. – Той знае, че го дразня само защото много го обичам. – Дари Грегъри със слънчева и топла усмивка.

Грегъри въздъхна, защото беше вярно, защото се чувстваше по същия начин и защото въпреки всичко беше изключително изтощително да бъде неин брат.

— Между другото, чувствата ни са взаимни – продължи Хайъсинт, – но като мъж той никога няма да го признае.

Вайолет кимна.

— Истина е.

Хайъсинт се извърна към Грегъри.

— И за да няма недоразумение, искам съвсем ясно да заявя, че никога не съм ти дърпала косата.

Определено това беше знак, че е време да изчезва. Иначе щеше да полудее. Честно казано, търпението му се изчерпа!

— Хайъсинт – рече той, – аз те обожавам. Знаеш го. Майко, обожавам и теб. А сега ви напускам.

— Почакай – извика го Вайолет.

Грегъри се обърна. Трябваше да се досети, че нямаше да е толкова лесно.

— Ще ме придружиш ли?

— Къде?

— Ами, на сватбата, разбира се.

Господи, какъв беше този отвратителен вкус в устата му?

— На чия сватба? На Лейди Лусинда?

Майка му го гледаше със съвършено невинни сини очи.

— Не бих желала да отида сама.

Той кимна към сестра си.

— Вземи Хайъсинт.

— Тя ще иска да отиде с Гарет – отвърна Вайолет.

Гарет Сейнт Клеър беше съпругът на Хайъсинт от близо четири години. Грегъри много го харесваше и двамата бяха станали близки приятели, затова знаеше, че Гарет по-скоро би си обърнал клепачите (и би ги оставил така за неопределено дълго време), отколкото да виси цял ден на някое скучно светско събитие.

Докато Хайъсинт – и тя нямаше нищо против да го признае – винаги се бе интересувала от клюки, което означаваше, че със сигурност не би искала да пропусне толкова важна сватба. Някой щеше да пийне повечко, някой щеше да танцува прекалено плътно притиснат към партньора си, а Хайъсинт мразеше да научава последна.

— Грегъри? – повика го майка му.

— Аз няма да ходя.

— Но…

— Не съм поканен.

— Сигурно е неволен пропуск. Който ще бъде поправен, сигурна съм, след усилията ти тази вечер.

— Майко, колкото и да искам да пожелая всичко най-добро на лейди Лусинда, нямам желание да присъствам на ничия сватба. Това са прекалено сантиментални събития.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Никога не беше добър знак.

Той погледна към Хайъсинт. Тя се взираше в него с ококорени очи.

— Ти обичаш сватби – рече сестра му.

Той изръмжа. Това му се стори най-подходящият отговор.

— Обичаш – не се предаваше тя. – На моята сватба…

— Хайъсинт, ти си ми сестра. Различно е.

— Да, но ти присъства и на сватбата на Фелисити Олбънсдейл и аз отлично помня…

Грегъри се извърна към нея, преди тя да успее да продължи с изброяването на сватбените веселби, на които бе присъствал.

— Майко – заговори, – благодаря ти за поканата, но не желая да ходя на сватбата на лейди Лусинда.

Вайолет отвори уста, за да му зададе въпрос, но после я затвори.

— Много добре – кимна.

Грегъри на мига се изпълни с подозрение. Не беше типично за майка му толкова бързо да се предаде. Обаче по-нататъшното задълбочаване в мотивите ѝ щеше да попречи на възможността му бързо да се измъкне.

Беше лесно решение.

— Пожелавам и на двете ви adieu* – рече той.

[* Сбогом (фр.). – Б. пр.]

— Къде отиваш? – пожела да узнае Хайъсинт. – И защо говориш на френски?

Той се обърна към майка си.

— Цялата е твоя.

— Да – въздъхна Вайолет. – Знам.

Хайъсинт тутакси се извърна към нея.

— Какво означава това?

— О, за бога, Хайъсинт, ти…

Грегъри се възползва от момента и тихичко се измъкна, докато двете жени бяха насочили внимание една към друга.

Гостите се бяха увеличили и го осени мисълта, че Луси може да е пристигнала, докато той е разговарял с майка си и сестра си. Ако беше така, тя навярно беше някъде в балната зала и той започна да си проправя път през тълпата. Задачата се оказа доста трудна; почти месец бе отсъствал от града и изглежда, всички искаха да споделят с него новини, които никак не го интересуваха.

— Желая ти късмет – подхвърли на лорд Тревълстам, който се опита да привлече интереса му към кон, който самият той не можеше да си позволи. – Сигурен съм, че няма да те затрудни да…

Неочаквано гласът му изневери.

Не можеше да говори.

Не можеше да мисли.

Мили боже, не отново!

— Бриджъртън?

В другия край на залата, точно до вратата. Трима джентълмени, възрастна дама, две матрони и…

Тя.

Това беше тя. Почувства се притеглен към нея, сякаш ги свързваше дебело въже. Трябваше незабавно да се добере до нея.

— Бриджъртън, какво…

— Извини ме – избъбри Грегъри и заряза Тревълстам.

Това беше тя. Само че…

Това беше различна тя. Не беше Хърмайъни Уотсън. Тя беше… Не беше сигурен коя беше; виждаше само гърба ѝ. Но отново го завладя онова великолепно и ужасяващо чувство. От което главата му се замая. И го накара да тръпне от възторг. Дробовете му се изпразниха. Той се почувства изпразнен.

И изпълнен с желание към нея.

Само дето и преди бе изпитал същото, а Хърмайъни Уотсън не се бе оказала тя.

Мили боже, можеше ли един мъж два пъти да се влюби глупаво, до полуда?

Нима не беше казал на Луси да бъде предпазлива и ако някога изпита подобно чувство, да не му се доверява?

При все това…

При все това беше тя.

И той беше тук.

И това отново се случваше.

Точно същото, както с Хърмайъни. Не, това беше по-лошо. Тялото му бе изтръпнало; не можеше да удържи краката си в ботушите. Искаше да изскочи от кожата си, да профучи през залата и… просто… просто…

Просто да я види.

Искаше тя да се обърне. Искаше да види лицето ѝ. Искаше да узнае коя бе тя.

Искаше да познае нея.

Не.

Не, заповяда си младият мъж, опитвайки се да застави краката си да поемат в друга посока. Това беше безумие. Трябваше да се махне. Трябваше час по-скоро да се махне.

Но не можеше. Макар всяка рационална частица на душата му да му крещеше да се обърне и да си тръгне, той все едно се бе сраснал с пода, чакайки я да се обърне.