Молейки се тя да се обърне.

И тогава тя го направи.

И тя беше…

Луси.

Грегъри се олюля, все едно бе фраснат с нещо по-тежко по главата.

Луси?

Не. Това беше невъзможно. Той познаваше Луси.

Тя никога не му бе въздействала така.

Виждал я бе десетки пъти, дори я бе целувал и нито веднъж не се бе чувствал така, сякаш светът може целият да го погълне, ако не стигне до нея и не вземе ръката ѝ в своята.

Трябваше да има някакво обяснение. И преди бе изпитвал нещо подобно. С Хърмайъни.

Ала този път – не беше съвсем същото. С Хърмайъни беше нещо главозамайващо, ново. Бе пронизан от тръпката на откритието, на завладяването. Но това беше Луси.

Това беше Луси и…

Спомените го връхлетяха. Как накланяше глава, докато му обясняваше защо сандвичите трябва да се правилно подредени. Възхитително нацупеното ѝ лице, когато се опитваше да му разясни защо начинът, по който ухажваше госпожица Уотсън, е грешен.

И усещането за правилност, когато седеше с нея на пейката в Хайд Парк и хвърляше хляб на гълъбите.

И целувката. Господи, целувката.

Все още бленуваше за онази целувка.

Искаше и тя да бленува за нея.

Направи една крачка. Само една – напред и съвсем леко встрани, за да види по-добре профила ѝ. Вече му бе толкова познат – склонената глава, как се движеха устните ѝ, докато разговаряше. Как можа да не я познае веднага дори в гръб? Спомените бяха в него, скътани в глъбините на съзнанието му, но той не искаше – не си позволяваше – да надникне там.

И тогава тя го видя. Луси го видя. Грегъри съзря първо очите ѝ, които се разшириха и засияха, а после извивката на устните ѝ.

Тя се усмихна. На него.

Чувствата избуяха. Толкова силни, че той едва не експлодира; изпълниха го докрай. Беше само една усмивка, но това бе всичко, което му бе нужно.

Той закрачи напред. Едва усещаше краката си, сякаш не управляваше тялото си. Просто се движеше напред, подсъзнателно тласкан от желанието да стигне до нея.

— Луси – каза, когато се озова до нея, забравил, че двамата бяха заобиколени от непознати, а още по-лошо, приятели, и че не бива да я нарича по малко име.

Но никакво друго име не му се струваше правилно.

— Господин Бриджъртън – отвърна тя, но очите ѝ казваха: „Грегъри“.

И той разбра.

Обичаше я.

Това бе най-странното, най-прекрасното усещане. Изпълваше го с въодушевление и безкрайна радост. Сякаш светът внезапно се бе открил за него. Ясен. И той разбра. Разбра всичко, което трябваше да знае и то се четеше и в нейните очи.

— Лейди Лусинда – рече Грегъри и се сведе в дълбок поклон над ръката ѝ, – може ли да ви поканя на танц?

ГЛАВА 17

В която сестрата на нашия

герой задвижва събитията.

Беше рай небесен.

Забравете за ангелите, свети Петър и блестящия клавесин. За едно момиче раят беше танцът в обятията на истинския любим. А когато на въпросното момиче му предстоеше само след седмица да се омъжи за съвършено друг мъж, то бе длъжно здраво да сграбчи рая с две ръце. Образно казано.

Луси се усмихваше, докато подскачаше и се въртеше. Каква картина рисуваше въображението ѝ! Какво щяха да кажат хората, ако се хвърли напред и го сграбчи с две ръце?

И никога не го пусне?

Повечето ще кажат, че е полудяла. Неколцина, че е влюбена. А умните щяха да кажат и двете.

— За какво мислите? – попита Грегъри. Гледаше я… различно.

Тя се извърна за миг, после го погледна. Чувстваше се дръзка, почти като магьосница.

— Действително ли искате да знаете?

Грегъри заобиколи дамата от лявата си страна и отново се върна на мястото си.

— Да – отвърна той и хищнически се подсмихна.

Но Луси само поклати глава. В момента искаше да си представя, че е някоя друга. Жена, която не е толкова консервативна. Някоя много по-импулсивна.

Не искаше да бъде същата стара Луси. Не и тази вечер. Писнало ѝ беше да планира, да успокоява някого, никога да не прави нещо, без предварително да е обмислила всяко възможно последствие.

Ако направя това, тогава ще се случи онова, но ако направя онова, а после това, това, това и други неща ще се случат, което ще доведе до съвсем различен резултат, а то от своя страна може да означава, че…

Това бе достатъчно, за да се завие свят на всяко момиче. Достатъчно, за да се почувства като парализирана, неспособна да управлява собствения си живот.

Ала не и тази вечер. Тази вечер по някакво удивително чудо, наречено херцогиня Хейстингс – или може би вдовстваща виконтеса лейди Бриджъртън, Луси не беше съвсем сигурна, – тя бе облечена в разкошна рокля от зелена коприна и присъстваше на най-бляскавия бал, който можеше да си представи.

И сякаш това не бе достатъчно, но и танцуваше с мъжа, когото – в това Луси вече бе напълно сигурна – щеше да обича до края на дните си.

— Изглеждате различна – промълви Грегъри.

— И се чувствам различна.

Тя докосна ръката му, докато се разминаваха странично в танца. Пръстите му сграбчиха нейните, въпреки че би трябвало само да ги бръснат. Луси вдигна очи и видя, че той се взира в нея. Погледът му беше топъл и настойчив и я гледаше по същия начин…

Мили боже, той я гледаше по същия начин, както гледаше Хърмайъни!

Цялото ѝ тяло изтръпна. Усети го в пръстите на краката си и в места, за които дори не се осмеляваше да помисли.

Двамата отново се разминаха, но този път той се наведе може би повече, отколкото би трябвало, и рече:

— Аз също се чувствам различно.

Луси рязко вдигна глава, ала той вече се бе обърнал с гръб към нея. Как различно? Защо? Какво имаше предвид?

Луси заобиколи джентълмена вляво, после мина покрай Грегъри.

— Радвате ли се, че дойдохте на бала? – промърмори той.

Тя кимна, тъй като двамата вече бяха прекалено далече един от друг, за да му отговори на глас.

Но когато отново се срещнаха, той прошепна:

— Аз също.

Те се върнаха на първоначалните си места и останаха неподвижни, докато друга двойка танцуваше. Луси го гледаше. Него. В очите.

Неговият поглед бе прикован в лицето ѝ.

И дори на трептящата светлина на стотиците свещи и факли, осветяващи балната зала, тя съзря блясъка в очите му. Видя как я гледаше – с горд и пламенен поглед на собственик.

Този поглед я накара да потрепери.

И я накара да се съмнява в своята способност да стои здраво на краката си.

В този миг музиката стихна и Луси осъзна, че някои навици сигурно са дълбоко вкоренени, защото тя се покланяше, усмихваше и кимаше на жената до нея, все едно целият ѝ живот не се бе преобърнал само в продължение на един танц.

Грегъри взе ръката ѝ и я поведе към другия край на балната зала, където се бяха събрали придружителките и над ръбовете на чашите с лимонада наблюдаваха своите подопечни. Но преди да достигнат дотам, Грегъри се наведе и прошепна в ухото й:

— Трябва да поговоря с теб.

Луси вдигна очи към него.

— Насаме – додаде той.

Тя почувства, че той забави крачка навярно за да спечели още малко време насаме с нея, преди да я върне на леля Хариет.

— Какво има? – попита девойката. – Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

— Вече е наред.

И Луси си позволи да се надява. Само малко, защото не можеше да понесе да остане с разбито сърце, ако грешеше, но може би… Може би той я обичаше. Може би искаше да се ожени за нея. До сватбата ѝ оставаше по-малко от седмица, но тя още не бе произнесла брачните клетви.

Може би още имаше шанс. Може би имаше изход.

Вгледа се в лицето на Грегъри, дирейки доказателства, отговори. Но когато го притисна за повече информация, той само поклати глава и прошепна:

— В библиотеката. Тя е през две врати от дамския салон за отдих. Ще се срещнем там след половин час.

— Да не си полудял?

Той се усмихна.

— Само малко.

— Грегъри, аз…