Очите му се впиха в нейните и тя млъкна. Начинът, по който я гледаше…

Секна дъха ѝ.

— Не мога – прошепна девойката, защото независимо какво може би изпиваха двамата един към друг, тя все още беше сгодена за друг мъж. А дори и да не беше, подобно поведение можеше само да доведе до скандал. – Не мога да остана насаме с теб. Знаеш го.

— Налага се.

Тя се опита да поклати глава, но не успя да я накара да помръдне.

— Луси – рече той, – налага се.

Луси кимна. Навярно допускаше най-голямата грешка в живота си, ала не можеше да каже „не“.

— Госпожо Абърнати – високо заговори Грегъри, докато поздравяваше леля Хариет. – Връщам на грижите ви лейди Лусинда.

Леля Хариет кимна, макар Луси да подозираше, че няма никаква представа какво ѝ бе казал Грегъри, а после се обърна към Луси и изкрещя:

— Какво ли не се налага да търпя!

Грегъри се засмя, после рече:

— Трябва да танцувам и с други дами.

— Разбира се – отвърна Луси, макар да се съмняваше, че той беше особено сведущ относно различните усложнения, съпътстващи непозволените тайни срещи. – Видях една приятелка – излъга тя, но сетне, за нейно голямо облекчение наистина видя своя съученичка от училището на госпожица Мос. Двете не бяха много близки, но тя все пак беше позната, която можеше да поздрави.

Но преди Луси да успее да направи и крачка, чу женски глас, който викаше Грегъри.

Луси не можеше да види коя беше жената, но затова пък видя реакцията на Грегъри. Той затвори очи и лицето му доби почти страдалческо изражение.

— Грегъри!

Гласът приближаваше и Луси се обърна наляво. Видя млада жена, която можеше да бъде само една от сестрите на Грегъри. Навярно най-малката, освен ако не се бе запазила отлично през годините.

— Предполагам, че това е лейди Лусинда – обяви жената. Косата ѝ, както забеляза Луси, беше с точно същия цвят като на Грегъри – наситено кестеняво с топъл оттенък. Но очите ѝ бяха сини, а погледът остър и проницателен.

— Лейди Лусинда – проговори Грегъри с тона на човек, изпълняващ неприятна и скучна работа, – позволете да ви представя моята сестра, лейди Сейнт Клеър.

— Хайъсинт – твърдо заяви жената. – Можем да зарежем формалностите. Сигурна съм, че ще станем страхотни приятелки. Първо искам да ми разкажете за себе си. А след това искам да узная всичко за приема в дома на Антъни и Кейт миналия месец. Аз исках да отида, но вече имахме предишен ангажимент. Чух, че било изключително забавно.

Зашеметена от вихрушката в човешки облик пред нея, Луси погледна към Грегъри за съвет, но той само сви рамене и рече:

— Това е тази, която толкова обичам да тормозя.

Хайъсинт тутакси се извърна към брат си.

— Моля?

Грегъри се поклони.

— Трябва да вървя.

И тогава Хайъсинт Бриджъртън Сейнт Клеър направи най-странното нещо. Присви очи, погледна брат си, после Луси и отново брат си. И отново Луси. После още веднъж ги огледа. И накрая постанови:

— Ще се нуждаете от помощта ми.

— Хай… – подхвана Грегъри.

— Ще се нуждаете – прекъсна го сестра му. – Не се опитвай да отричаш.

Луси не можеше да повярва, че Хайъсинт бе разбрала всичко само по един поклон и думите: „Трябва да вървя“. Отвори уста, за да попита, но успя да стигне само до:

— Как… – преди Грегъри да ѝ хвърли предупредителен поглед.

— Знам, че си замислил нещо – обърна се Хайъсинт към брат си. – В противен случай нямаше да положиш толкова усилия, за да осигуриш присъствието ѝ тази вечер.

— Той просто прояви любезност – опита се да възрази Луси.

— Глупости – пресече я Хайъсинт и утешително я потупа по ръката. – Той никога не би го направил.

— Това не е вярно – този път твърдо възрази Луси. Грегъри може понякога и да беше малко лукав и подмолен, но сърцето му беше добро и честно и тя нямаше да допусне който и да било – дори сестра му – да твърди обратното.

Хайъсинт я изгледа с възхитена усмивка.

— Харесвам ви – бавно изрече, сякаш току-що бе достигнала до това заключение. – Вие, естествено, грешите, но въпреки това ви харесвам. – Извърна се към брат си. – Харесвам я.

— Да, вече няколко пъти го каза.

— И вие имате нужда от помощта ми.

Луси наблюдаваше как братът и сестрата си разменят поглед, който тя не успя да разбере.

— Ще ви потрябва помощта ми – тихо заяви Хайъсинт. – Тази вечер, а и по-късно.

Грегъри се втренчи напрегнато в сестра си, а после изрече, но толкова тихо, че Луси трябваше да се наклони напред, за да го чуе:

— Трябва да поговоря с лейди Лусинда. Насаме.

Хайъсинт се усмихна. Едва забележимо.

— Мога да го уредя.

Луси имаше чувството, че лейди Сейнт Клеър може да уреди всичко.

— Кога? – попита Хайъсинт.

— Когато е най-лесно.

Хайъсинт огледа залата. Дори животът ѝ да зависеше от това, Луси не можеше да си представи как това щеше да ѝ помогне за решаването на настоящия проблем.

— След час – оповести тя със самочувствието на пълководец. – Грегъри, върви да се занимаваш с това, което е обичайно за теб на подобни сбирки. Танцувай. Черпи дамите с лимонада. Постарай се да те видят с дъщерята на Уитфорд, чиито родители от месеци се влачат подире ти. – А вие – продължи и се извърна към Луси, – ще останете с мен. Аз ще ви запозная с всички, които трябва да познавате.

— Кого трябва да познавам? – поинтересува се Луси.

— Още не съм решила. А и това няма значение.

Луси я зяпна с благоговение.

— Точно след петдесет и пет минути – рече Хайъсинт – лейди Лусинда ще скъса роклята си.

— Ще я скъсам ли? – слиса се Луси.

— Аз ще я скъсам – поправи я Хайъсинт. – Много ме бива в тези неща.

— Смяташ да скъсаш роклята ѝ? – със съмнение в гласа попита Грегъри. – Тук, в балната зала?

— Не се тревожи за подробностите – пренебрежително махна с ръка сестра му. – Просто изиграй своята роля и иди да се срещнеш с нея след час в гардеробната на Дафни.

— В спалнята на херцогинята? – изграчи Луси. Не можеше да го направи.

— За нас тя е Дафни – сряза я Хайъсинт. – А сега изчезвай оттук.

Луси се втренчи в нея и изумено запримигва. Не трябваше ли да остане с Хайъсинт?

— Това се отнася за него – поясни Хайъсинт.

А след това Грегъри направи най-смайващото нещо. Улови ръката на Луси. Точно там, насред балната зала, където всеки можеше да види, поднесе я към устните си и я целуна.

— Оставям те в добри ръце – каза ѝ и отстъпи назад с любезен поклон. Стрелна предупредително сестра си с поглед, преди да добави: – Колкото и да е трудно да го повярваш.

И след тези думи се отдалечи, вероятно да ухажва някоя бедна, нищо неподозираща нещастница, която нямаше никаква представа, че беше само невинна пионка във великия план на сестра му.

Луси погледна към Хайъсинт, някак си уморена от цялата среща. Хайъсинт сияеше насреща ѝ.

— Чудесно се получи – заяви тя, макар че на Луси думите ѝ прозвучаха по-скоро като похвала за самата нея. – А сега – продължи лейди Сейнт Клеър, – защо брат ми иска да говори с теб? И не ми казвай, че тънеш в неведение, защото няма да ти повярвам.

Луси обмисли няколко варианта на разумен отговор и най-после се спря на:

— Нямам представа.

Не беше точно лъжа, ала тя нямаше намерение да доверява най-тайните си мечти и надежди на една жена, с която се бе запознала само преди минути, без значение чия сестра беше.

И имаше чувството, че това решение ѝ спечели точка в нейна полза.

— Наистина ли? – Хайъсинт я гледаше с подозрение.

— Наистина.

Но това ни най-малко не убеди Хайъсинт.

— Е, най-малкото си умна. Не може да ти се отрече.

Луси реши, че няма да ѝ позволи да я изплаши.

— Знаете ли – поде тя, – че винаги съм се смятала за най-организираната личност, която познавам, но мисля, че вие ме надминавате.

Хайъсинт се засмя.

— О, аз никак не съм организирана. Но се справям. И ние двете прекрасно ще се разбираме. – Улови Луси под ръка. – Като сестри.