* * *

Един час по-късно Луси си бе изяснила три неща за Хайъсинт, лейди Сейнт Клеър.

Първо: Тя познаваше всички. И знаеше всичко за всеки.

Второ: Беше истинска съкровищница по отношение на сведения за брат си. Луси не ѝ бе задала нито един въпрос, но до момента, когато напуснаха балната зала, тя знаеше кой е любимият цвят на Грегъри (син), каква храна предпочита (сирене, всякакъв вид) и че като дете е фъфлел.

Освен това Луси бе узнала, че човек никога не бива да подценява най-малката сестра на Грегъри. Хайъсинт не само скъса роклята на Луси, но го направи толкова умело, че само четирима души разбраха за злополуката (и необходимостта да се поправи). Освен това бе скъсала само подгъва, за да не подлага на изпитание скромността на Луси.

Действията ѝ наистина бяха впечатляващи.

— Правила съм това и преди – сподели ѝ Хайъсинт, докато я извеждаше от балната зала.

Луси не бе изненадана.

— Това е много полезен талант – добави Хайъсинт напълно сериозно. – Оттук.

Луси я последва нагоре по тясна задна стълба.

— Съществуват много малко предлози, заради които една жена може да се измъкне от някое официално събитие – продължи Хайъсинт, демонстрирайки забележителната способност да не се отклонява от избраната от нея тема на разговор. – Това ни принуждава да използваме всяко оръжие, което имаме в нашия арсенал.

Луси започваше да вярва, че е водила много затворен живот.

— А, ето че стигнахме. – Хайъсинт отвори една врата и надникна вътре. – Още не е дошъл. Добре. Значи имам още време.

— За какво?

— Да закърпя роклята ти. Признавам, че пропуснах тази подробност, когато измислих плана. Обаче знам къде Дафни държи иглите си.

Луси наблюдаваше Хайъсинт, която отиде до тоалетката и отвори едно от чекмеджетата.

— Точно там, където предполагах – победоносно се усмихна Хайъсинт. – Обичам, когато съм права. Това значително облекчава живота, нали?

Луси кимна, но един въпрос не ѝ даваше мира.

— Защо ми помагате? – най-после го зададе тя.

Хайъсинт я погледна сякаш беше малоумна.

— Не можеш да се върнеш в залата със скъсана рокля. Не и след като казахме на всички, че отиваме да я зашием.

— Не, не за това.

— О. – Хайъсинт вдигна една игла и замислено я изгледа. – Тази ще свърши работа. Как мислиш, какъв цвят конец да избера?

— Бял, но не отговорихте на въпроса ми.

Хайъсинт размота малко конец, откъсна и го вдяна в иглата.

— Харесваш ми – рече. – А и обичам брат си.

— Вие знаете, че съм сгодена и скоро ще се омъжа – тихо промълви Луси.

— Знам. – Хайъсинт приклекна до Луси и започна да шие с бързи и големи бодове.

— След седмица. По-малко от седмица.

— Знам. Аз съм поканена.

— О. – Предполагаше се, че Луси би трябвало да го знае. – Ъъ, смятате ли да присъствате?

Хайъсинт вдигна глава.

— А ти?

Луси едва не ахна. До този момент мисълта да не се омъжи за Хейзълби беше съвсем мъглява и далечна, по-скоро нещо като о-колко-ми-се-иска-да-не-се-омъжа-за-него. Но сега, под внимателния поглед на Хайъсинт, започна да добива по-ясни очертания. Разбира се, все още изглеждаше невъзможна или най-малкото…

Ами, може би…

Може би не съвсем невъзможна. Може би само в общи линии невъзможна.

— Документите са подписани – рече Луси.

Хайъсинт отново се върна към шиенето.

— Така ли?

— Моят чичо го избра – поясни Луси, чудейки се кого се опитва да убеди. – Всичко е уговорено много отдавна.

— Хммм.

Хммм? Какво, дявол да го вземе, означаваше това?

— И той не беше… Вашият брат не беше…

Луси отчаяно търсеше думи, засрамена, че си излива душата пред почти непознат човек, при това родната сестра на Грегъри, за Бога! Но Хайъсинт продължаваше да мълчи и просто седеше клекнала, втренчила очи в иглата, която потъваше в плата и отново се появяваше. А щом Хайъсинт мълчеше, значи Луси трябваше да каже нещо. Защото… Защото…

Ами, защото трябваше.

— Той нищо не ми е обещал – с почти треперещ глас отрони Луси. – Не е заявявал намеренията си.

При тези думи Хайъсинт вдигна глава. Огледа стаята, сякаш искаше да каже: „Я ни погледнете, шием разкъсания подгъв в спалнята на херцогиня Хейстингс“.

— Не е ли? – промърмори накрая.

Луси измъчено затвори очи. Тя не беше като Хайъсинт Сейнт Клеър. Достатъчно беше на човек да прекара четвърт час с най-малката сестра на Грегъри, за да разбере, че тя щеше да се осмели на всичко, щеше да грабне всеки шанс, за да осигури собственото си щастие. Щеше да се опълчи на условностите, щеше да устои на най-суровите критики и пак да остане цяла и невредима, телом и духом.

Луси не беше толкова смела. Тя никога не се бе ръководила от чувствата. Нейното верую винаги е бил здравият разум. И прагматизмът.

Не беше ли казала на Хърмайъни, че трябва да се омъжи за мъж, когото ще одобрят родителите ѝ?

Не беше ли казала на Грегъри, че не желае страстна, всепоглъщаща любов? Че тя просто не беше такъв човек?

Не беше такъв човек. Действително не беше. Когато гувернантката ѝ даваше да оцветява очертани с молив рисунки, тя никога не излизаше извън линиите.

— Не мисля, че мога да го направя – прошепна Луси.

Хайъсинт се взира мъчително дълго в нея, преди отново да се върне към шиенето.

— Погрешно съм ви преценила – тихо, но с официален тон рече тя.

Думите зашлевиха Луси като плесник през лицето.

— Ка… ка…

Какво казахте?

Но устните на Луси отказваха да оформят думите. Тя не искаше да чуе отговора. А Хайъсинт отново се бе върнала към обичайното си забързано състояние. Погледна раздразнено Луси и нареди:

— Не мърдайте толкова.

— Извинете – промърмори Луси и си помисли: Отново го казах. Аз съм толкова предвидима, толкова традиционна и напълно лишена от въображение.

— Продължавате да мърдате.

— О. – Господи, нима тази вечер нищо не можеше да направи правилно? – Извинете.

Хайъсинт я убоде с иглата.

— Все още мърдате.

— Не мърдам! – почти изкрещя Луси.

Хайъсинт се подсмихна.

— Така е по-добре.

Луси сведе поглед и се намръщи.

— Кървя ли?

— Ако кървите, вината ще е единствено ваша – заяви Хайъсинт и се изправи.

— Моля?

Върху лицето на Хайъсинт играеше доволна усмивка.

— Ето – обяви и посочи резултата от шиваческата си дейност. – Определено не е като нова, но за тази вечер ще свърши работа.

Луси се наведе, за да огледа подгъва. Хайъсинт беше доста щедра в похвалата към самата себе си. Шевът беше доста нескопосан.

— Никога не ме е бивало много с иглата – рече Хайъсинт и безгрижно сви рамене.

Луси се изправи, сподавяйки желанието да разпори шева и сама да го зашие.

— Трябваше да ми кажете – промърмори.

Устните на Хайъсинт се извиха в бавна, лукава усмивка.

— Виж ти, май внезапно станахме много докачливи.

В следващия миг Луси шокира самата себе си със заявлението:

— А вие се държахте обидно.

— Възможно е – съгласи се Хайъсинт с такъв тон, сякаш ѝ беше безразлично. Погледна към вратата с озадачено изражение. – Той вече трябваше да е тук.

Сърцето на Луси странно трепна.

— Все още ли искате да ми помогнете? – прошепна тя.

Хайъсинт се извърна към нея.

— Надявам се – отвърна и огледа Луси със студен поглед, – че вие погрешно сте преценили самата себе си.

* * *

Грегъри закъсняваше с десет минути за срещата. Но нищо не можеше да направи; след като танцува с една млада дама, стана очевидно, че се налага да прояви същата любезност и към още неколцина девойки. И макар да му бе трудно да се съсредоточи върху светските разговори, които трябваше да води, не се притесняваше за забавянето. Луси и Хайъсинт отдавна бяха напуснали залата и сега никой не можеше да каже, че е хукнал след тях. Въпреки че възнамеряваше да намери начин да направи Луси своя съпруга, нямаше нужда да причинява скандал.