Най-накрая се запъти към спалнята на сестра си; бе прекарал безброй вечери в Хейстингс Хаус и отлично познаваше всички коридори. Когато стигна до вратата, влезе, без да чука, а добре смазаните панти не издадоха нито звук.

— Грегъри!

Първо се разнесе гласът на Хайъсинт. До нея стоеше Луси, която изглеждаше…

Съкрушена.

Какво ѝ бе сторила Хайъсинт?

— Луси? – попита той и се спусна напред. – Нещо случило ли се е?

Луси поклати глава.

— Нищо важно.

Той се извърна и обвинително изгледа сестра си.

Хайъсинт сви рамене.

— Аз ще бъда в съседната стая.

— И ще подслушваш зад вратата?

— Ще седя зад писалището на Дафни – отвърна сестра му. – То е в средата на стаята и преди да възразиш, не мога повече да се отдалеча. Ако някой дойде, ще трябва да притичам при теб, за да изглежда всичко благоприлично.

Колкото и на Грегъри да не му се искаше да го признае, тя имаше право, затова само кимна и я съпроводи с поглед, докато излизаше от стаята. Изчака да чуе щракването на вратата, преди да заговори.

— Да не би тя да ти е казала нещо неприятно? – попита той Луси. – Понякога може да бъде безобразно нетактична, но обикновено сърцето ѝ е на правилното място.

Луси поклати глава.

— Не – тихо рече, – мисля, че тя каза абсолютно точните неща.

— Луси? – въпросително я погледна Грегъри.

Погледът ѝ, който изглеждаше толкова замъглен, се проясни.

— Какво искаше да ми кажеш? – попита тя.

— Луси – подхвана Грегъри, чудейки се как е най-добре да подходи.

Бе репетирал наум речта си през цялото време, докато танцуваше на долния етаж, но сега, когато се озова тук, насаме с нея, не знаеше какво да ѝ каже.

Или по-скоро знаеше. Но нямаше представа в какъв ред, нито с какъв тон. Дали да ѝ каже, че я обича? Да разголи сърцето си пред една жена, която възнамеряваше да се омъжи за друг? Или да предпочете по-безопасния път и да ѝ обясни защо не бива да се омъжва за Хейзълби?

Преди месец отговорът щеше да бъде очевиден. Тогава беше романтик, обичаше грандиозните жестове. Щеше да ѝ признае любовта си, уверен в щастливия край. Щеше да вземе ръката ѝ. Да коленичи.

Щеше да я целуне.

Но сега…

Вече не беше толкова сигурен. Вярваше на Луси, ала не вярваше на съдбата.

— Не можеш да се омъжиш за Хейзълби – заяви той.

Луси изумено ококори очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш да се омъжиш за него – повтори младият мъж, избягвайки отговора. – Ще бъде истинско нещастие. Ще бъде… Трябва да ми повярваш. Не бива да се омъжваш за него.

Тя поклати глава.

— Защо ми казваш това?

Защото те искам за себе си.

— Защото… защото… – Той отчаяно търсеше точните думи. – Защото ти стана моя приятелка. И аз искам да си щастлива. Хейзълби няма да ти бъде добър съпруг, Луси.

— Защо не? – Гласът ѝ звучеше тихо, глухо и задъхано, съвсем нетипично за нея.

— Той… – Мили боже, как да го каже? Дали тя изобщо ще разбере какво имаше предвид? – Той не… – Грегъри преглътна. Трябваше да има по-деликатен начин да го каже. – Той не… Някои хора… – Погледна я. Долната ѝ устна трепереше. – Той предпочита мъже – изтърси думите на един дъх. – Пред жените. Някои мъже са такива.

И застина в мъчително очакване. В продължение на безкрайно дълъг миг Луси не реагира на съобщението му, просто стоеше застинала, като статуя на скръбта. От време на време примигваше, но иначе оставаше неподвижна. И накрая…

— Защо?

Защо? Той не разбра.

— Защо той…

— Не – яростно го прекъсна тя. – Защо ми го казваш? Защо реши да ми го кажеш?

— Казах ти…

— Не, ти не го направи от великодушни подбуди. Защо ми го каза? Просто за да ме измъчиш? За да ме накараш да се почувствам така, както ти се почувства, когато Хърмайъни се омъжи за брат ми, а не за теб?

— Не! – възкликна Грегъри и тутакси я сграбчи за раменете. – Не, Луси – повтори. – Никога не бих постъпил така. Искам ти да бъдеш щастлива. Искам…

Нея. Искаше нея, ала не знаеше как да го каже. Не и сега, когато тя го гледаше така, сякаш бе разбил сърцето ѝ.

— Бих могла да бъда щастлива с него – прошепна девойката.

— Не. Не, не би могла. Ти не разбираш, той…

— Да, бих могла! – извика тя. – Може би нямаше да го обичам, но бих могла да бъда щастлива. Точно това очаквах. Нима не разбираш, че точно за това бях подготвена. А ти… ти… – Тя се изтръгна от ръцете му и се извърна, за да не вижда той лицето ѝ. – Ти съсипа всичко.

— Как?

Тя вдигна очи към него. Погледът ѝ бе толкова твърд и пронизващ, че дъхът заседна в гърлото му. Накрая отвърна:

— Защото ме накара да желая теб.

Сърцето му лудешки заблъска в гърдите.

— Луси – пророни, защото не можеше да изрече нищо друго. – Луси.

— Не знам какво да правя – призна тя.

— Целуни ме. – Той обхвана лицето ѝ в шепи. – Просто ме целуни.

Този път, когато той я целуна, беше различно. Тя беше същата жена в обятията му, ала той не беше същият мъж. Нуждата му за нея беше по-дълбока, по-първична.

Защото я обичаше.

Целуваше я с цялата си душа, с всеки свой дъх, с всеки удар на сърцето си. Обсипваше с целувки лицето, веждите, ушите и през цялото време мълвеше името ѝ като молитва…

Луси, Луси, Луси.

Желаеше я. Нуждаеше се от нея.

Тя беше като въздуха.

Като храната.

Като водата.

Устните му се спуснаха надолу по шията, стигнаха до обрамченото с дантела деколте на корсажа. Кожата ѝ пламтеше от целувките му, а когато пръстите му се плъзнаха по едното рамо, тя ахна…

Но не го спря.

— Грегъри – прошепна, а пръстите ѝ се заровиха в косата му, когато устните му се придвижиха към ключицата. – Грегъри, о, Г… Грегъри.

Ръката му благоговейно погали оголеното рамо. Кожата ѝ, бяла и гладка, проблясваше на светлината на свещите и изведнъж той бе обхванат от безумна жажда за притежание. И гордост.

Никой мъж не я бе виждал такава и той мислено се помоли никой друг мъж никога да не я види.

— Не можеш да се омъжиш за него, Луси – настоятелно прошепна той, думите му опариха като огън кожата ѝ.

— Грегъри, недей – простена тя.

— Не можеш – повтори Грегъри и тогава, защото знаеше, че не може да позволи това да стигне прекалено далече, целуна за последен път страстно устните на Луси, преди да се отдръпне и да я застави да го погледне в очите.

— Не можеш да се омъжиш за него – изрече за сетен път.

— Грегъри, какво мога аз…

Той сграбчи ръцете ѝ. Здраво. И тогава го изрече:

— Обичам те.

От изумление устните ѝ се разтвориха. Ала не можеше да проговори.

— Обичам те – отново каза той.

Луси го подозираше – надяваше се, – но в действителност не си бе позволила да повярва. Затова, когато най-после си възвърна дар словото, само промълви:

— Наистина ли?

Той се усмихна, после сърдечно се разсмя и опря чело о нейното.

— С цялото си сърце – закле се. – Съвсем скоро го осъзнах. Аз съм глупак. Слепец. Един…

— Не – прекъсна го тя. – Не се упреквай. Никой не ме забелязва веднага, когато Хърмайъни е наблизо.

Пръстите му я стиснаха по-силно.

— Тя не може да стъпи на малкия ти пръст.

Топла вълна започна да се разпростира по цялото ѝ тяло. Не беше желание, нито страст, а чисто, неподправено щастие.

— Ти наистина го мислиш – прошепна тя.

— Достатъчно, за да преместя небето и земята, за да попреча на сватбата ти с Хейзълби.

Тя пребледня.

— Луси?

Не. Не можеше да го направи. Беше почти комично наистина. Цели три години тя не спираше да натяква на Хърмайъни, че тя трябва да бъде практична, да следва правилата. Сумтеше презрително, когато приятелката ѝ се впускаше в пространни излияния за любов, страст и неземна музика. А сега…

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. А сега тя смяташе да развали годежа си.

Който бе уговорен преди много години.

Със сина на граф.

Пет дни преди сватбата.