Той се усмихна. Топло, мило. И рече…

— Здравейте. Как сте?

Лусинда Абърнати, повече известна на всички, които я познаваха, като Луси, сподави ахването си, когато се извърна към непознатия джентълмен, който толкова неусетно се бе прокраднал, несъмнено, за да флиртува с Хърмайъни, както правеха всички, които срещнеха Хърмайъни.

Приятелството с Хърмайъни Уотсън беше доста рисковано. Тя колекционираше разбити сърца, както възрастният викарий от абатството колекционираше пеперуди.

Единствената разлика, разбира се, беше в това, че Хърмайъни не пронизваше своите жертви с отвратителни малки топлийки. Честно казано, Хърмайъни не желаеше да пленява мъжките сърца, а още по-малко да ги разбива. Това просто… се случваше. Луси вече бе свикнала. Хърмайъни си беше Хърмайъни, със светлоруса коса с цвят на масло, сърцевидно лице и огромни, раздалечени очи с най-смайващия зелен оттенък.

От друга страна, Луси беше… Ами, тя не беше Хърмайъни, това бе съвсем ясно. Тя просто беше себе си и през повечето време това бе напълно достатъчно.

Луси беше, напълно очевидно, съвсем по-малко от Хърмайъни. По-малко руса. По-малко слаба. По-малко висока. Очите и бяха по-малко ярки – синьо-сиви, всъщност доста привлекателни в сравнение с очите на всяка друга жена, с изключение на Хърмайъни, но от това нямаше голяма полза, тъй като тя никъде не ходеше без Хърмайъни.

Луси бе стигнала до това смайващо заключение по време на един от уроците по английска литература в прочутото „Училище за изискани млади дами“ на госпожица Мос, където двете с Хърмайъни учиха три години.

Луси беше съвсем по-малко. Или, ако трябва да се изразим по-деликатно, тя просто не беше съвършена.

Тя беше, предполагаше девойката, сравнително привлекателна, надарена с онази здрава, традиционна красота, която сравняват с английска роза, но мъжете рядко (о, добре де, никога) губеха дар слово в нейно присъствие.

Обаче Хърмайъни… ами, беше хубаво, че тя бе толкова добра. В противен случай би било невъзможно да бъдат приятелки.

Е, благодарение на това, както и на факта, че тя просто не умееше да танцува. Валс, кадрил, менует – нямаше значение. Всичко, което включваше музика и движение, беше непосилно за Хърмайъни.

И това беше чудесно.

Луси не се смяташе за Повърхностна персона и щеше уверено да заяви на всеки, който се интересуваше, че без да се замисли, би се хвърлила пред движеща се карета заради най-скъпата си приятелка, но имаше нещо справедливо в това, че най-красивото момиче в Англия имаше два леви крака и поне единият от тях бе дървен.

Образно казано.

А сега се бе появил още един. Мъж, разбира се, не крак. При това красив. Висок, макар и не прекалено, с коса в топъл, кестеняв оттенък и доста приятна усмивка. И блясък в очите, чийто цвят бе трудно да определи в нощния сумрак.

Да не споменаваме, че тя всъщност не можеше да види очите му, защото той не гледаше нея. Гледаше Хърмайъни, както мъжете винаги правеха.

Луси любезно се усмихна, макар че той едва ли бе забелязал и го зачака да се поклони и представи.

И в този миг той направи най-смайващото нещо. След като разкри името си – тя би трябвало да се досети по външността му, че е Бриджъртън, – той се приведе и първо целуна нейната ръка.

Луси остана без дъх.

После, естествено, проумя тактиката му.

О, той действително беше добър. Нищо, нищо не би спечелило по-бързо симпатията на Хърмайъни към някой мъж, колкото комплимент към Луси.

Колко жалко за него, че сърцето на Хърмайъни вече бе отдадено на друг.

О, добре. Поне щеше да бъде забавно да наблюдава цялото представление.

— Аз съм госпожица Хърмайъни Уотсън – изрече Хърмайъни и Луси осъзна, че тактиката на господин Бриджъртън бе двойно по-умна. Като целуна втора ръката на Хърмайъни, той имаше възможност да я задържи по-дълго, а самата Хърмайъни бе принудена да се представи.

Луси почти бе впечатлена. Ако не друго, действията му свидетелстваха за това, че е малко по-умен от повечето джентълмени.

— А това е най-близката ми приятелка – продължи Хърмайъни. – Лейди Лусинда Абърнати.

Произнесе го така, както винаги, с любов и нежност и навярно със съвсем малко отчаяние, сякаш искаше да каже: „За Бога, погледнете и Луси.“

Но разбира се, никой никога не го правеше. Освен в случаите, когато искаха да получат съвет как да спечелят сърцето на Хърмайъни.

Господин Бриджъртън – господин Грегъри Бриджъртън, мислено се поправи Луси, тъй като, доколкото ѝ бе известно, съществуваха трима господин Бриджъртън, без, разбира се, да се брои виконтът – се обърна и я изненада е тържествуваща усмивка и топъл поглед.

— Как сте, лейди Лусинда? – промърмори той.

— Много добре, благодаря ви. – Идеше ѝ да се срита, задето направо заекна на „м“-то в думата „много“, но за Бога, досега никога не я бяха удостоявали с поглед, след като вече веднъж бяха съзрели Хърмайъни.

Нима бе възможно той да се бе заинтересувал от нея?

Не, невъзможно. Мъжете никога не се интересуваха от нея.

А и всъщност имаше ли значение? Разбира се, би било доста очарователно, ако за разнообразие някой мъж се влюбеше лудо и страстно в нея. Действително тя не би имала нищо против подобно внимание. Но истината беше, че Луси на практика от много години бе сгодена за лорд Хейзълби, затова не ѝ бе нужен безумно влюбен обожател. Това не би могло да доведе до нещо полезно.

Освен това със сигурност не беше вината на Хърмайъни, че се бе родила с лице на ангел.

И така, Хърмайъни беше сирена, а Луси – нейната вярна приятелка, и всичко на света беше наред. Или, ако не съвсем наред, то поне доста предсказуемо.

— Да смятам ли, че сте един от нашите домакини? – попита накрая Луси, нарушавайки неловкото мълчание, възцарило се, след като си бяха разменили обичайната реплика: „Приятно ми е да се запознаем“.

— Боя се, че не – отвърна господин Бриджъртън. – Колкото и да ми се иска да си припиша заслугата за това празненство, аз живея в Лондон.

— Щастливец сте, че имате Обри Хол в семейството – любезно отбеляза Хърмайъни. – Нищо че е собственост на брат ви.

В този миг Луси разбра. Господин Бриджъртън харесваше Хърмайъни. Можеше да забрави за това, че първо целуна нейната ръка или че наистина я погледна, когато тя каза нещо, което повечето мъже не си даваха труда да направят. Достатъчно беше да види как той гледаше Хърмайъни, когато тя заговори, за да ѝ стане ясно, че той също се бе присъединил към дългата редица на нейните поклонници.

Очите му бяха леко изцъклени. Устните – разтворени. А от целия му облик лъхаше напрежение, сякаш искаше да грабне на ръце Хърмайъни и да побегне надолу по хълма, пращайки по дяволите тълпата и благоприличието.

Пълна противоположност на начина, по който гледаше нея, който лесно би могъл да бъде определен като учтива незаинтересованост. Или просто беше нещо от рода на: „Защо си застанала на пътя ми и ми пречиш да грабна Хърмайъни на ръце и да побягна надолу по хълма, а тълпата и благоприличието да вървят по дяволите?“.

Не беше точно разочароващо. Просто… не беше… неразочароващо.

Трябваше да има дума за това. Наистина трябваше да има.

— Луси? Луси?

Луси осъзна с известно смущение, че се бе изключила от разговора. Хърмайъни я гледаше с любопитство, изящно наклонила глава – поза, която мъжете винаги намираха за изключително прелестна. Луси я бе опитала веднъж. И главата ѝ се бе замаяла.

— Да? – промърмори тя, след като се очакваше някак си да откликне.

— Господин Бриджъртън ме покани на танц – обяви Хърмайъни, – но аз му казах, че не мога.

Хърмайъни винаги измисляше някаква благовидна причина – навехнат глезен или главоболие, възпрепятстващи я да се развихри на дансинга. Което винаги вършеше работа, само дето тя пробутваше всичките си обожатели на Луси. Първоначално нямаше проблем, но това бе започнало да става толкова често, че Луси подозираше, че джентълмените сега си мислеха, че бяха прехвърляни на нея от съжаление, което не можеше да бъде по-далеч от истината.