От своя страна Луси с пълно право можеше да се нарече прекрасна танцьорка. Както и отлична събеседница.

— За мен ще бъде удоволствие да танцувам с лейди Лусинда – заяви господин Бриджъртън, защото действително какво друго би могъл да каже?

И така, Луси се усмихна, не съвсем искрено, но все пак изобрази усмивка, и му позволи да я поведе към вътрешния двор.

ГЛАВА 2

В която нашата героиня показва явна липса на

уважение към всякаква романтика.

Грегъри беше истински джентълмен, затова умело скри разочарованието си, предложи ръка на лейди Лусинда и я поведе към импровизирания дансинг. Тя несъмнено беше очарователна и приятна млада дама, но не беше госпожица Хърмайъни Уотсън.

А той бе чакал цял живот да срещне госпожица Хърмайъни Уотсън.

При все това реши, че му е провървяло. Лейди Лусинда очевидно беше най-близката приятелка на госпожица Уотсън – госпожица Уотсън определено я обсипваше с внимание по време на краткия им разговор, когато лейди Лусинда бе зареяла поглед някъде над рамото му и очевидно не чуваше нито дума. А бидейки ощастливен с четири сестри, Грегъри поназнайваше нещичко за жените, най-важното, от което беше, че винаги бе добра идея да се сприятелиш с най-добрата приятелка на желания обект, при условие че те действително бяха приятелки, а не ги свързват онези странни отношения, при които се преструват на такива, а всъщност само изчакват идеалния момент, за да си забият една друга нож в гърба.

Загадъчни същества са това жените. Само ако се научеха да казват каквото мислят, светът щеше да бъде доста по-просто място.

Но съдейки по всичко, госпожица Уотсън и лейди Лусинда ги свързваше искрено приятелство и преданост, така че разсеяността на лейди Лусинда нямаше значение. И ако Грегъри искаше да узнае повече за госпожица Уотсън, трябваше да започне с лейди Лусинда Абърнати.

— Отдавна ли гостувате в Обри Хол? – вежливо попита Грегъри, докато чакаше музиката да започне.

— Едва от вчера – отвърна тя. – А вие? Досега не сме ви виждали на нито една от сбирките.

— Пристигнах тази вечер – осведоми я той. – След вечеря. – Той се намръщи. Сега, когато вниманието му не бе обсебено от госпожица Уотсън, си спомни, че беше доста гладен.

— Сигурно сте гладен! – възкликна лейди Лусинда. – Не предпочитате ли да се разходим из двора, вместо да танцуваме? Обещавам ви, че непременно ще минем покрай масата с освежителните напитки.

Грегъри едва се сдържа да не я сграбчи в обятията си.

— Лейди Лусинда, вие сте една невероятна млада дама!

Тя се усмихна, но това бе някак си странна усмивка и Грегъри така и не разбра какво означаваше. Хареса комплимента му, в това беше почти сигурен, но в реакцията ѝ имаше още нещо, някаква тъга и може би донякъде примирение.

— Навярно имате брат – заключи той.

— Имам – потвърди тя, приемайки с усмивка дедуктивните му способности. – Той е четири години по-голям от мен и винаги е гладен. Никога няма да спра да се удивлявам, че в килера все пак оставаше някаква храна, когато си беше у дома за ваканциите.

Грегъри я улови под ръка и двамата бавно закрачиха из двора.

— Оттук – обади се спътницата му и лекичко дръпна ръката му, когато той се опита да ги поведе в посока обратна на часовниковата стрелка. – Освен ако, разбира се, не предпочитате сладкото.

Грегъри буквално грейна.

— Да не би да има и нещо солено?

— Сандвичи. Малки са, но са много вкусни, особено тези с яйцата.

Той кимна леко разсеяно. С крайчеца на окото си зърна госпожица Уотсън и тутакси изгуби способността да се съсредоточава върху нещо друго. Особено когато бе заобиколена от мъже. Грегъри се изпълни с непоколебимата увереност, че те само бяха чакали някой да отведе лейди Лусинда, преди да се хвърлят в атака.

— Ъъ, отдавна ли се познавате с госпожица Уотсън? – попита той, стараейки се да прикрие интереса си.

— От три години – отвърна дамата му след кратко мълчание. – Двете учим заедно в училището на госпожица Мос. Или по-точно учихме. Завършихме училището в началото на тази година.

— Може ли да се осмеля да предположа, че по-късно тази пролет възнамерявате да дебютирате в Лондон?

— Да – отвърна тя и кимна към масата, отрупана с леки закуски. – Прекарахме последните два месеца в подготовка, както майката на Хърмайъни обича да нарича посещенията в провинциални имения и приеми в тесен кръг.

— За да се „излъскате“, както се казва? – поинтересува се Грегъри с усмивка.

Устните ѝ насмешливо се извиха.

— Точно така. От мен вече би трябвало да се е получил чудесен свещник.

Отговорът ѝ го развесели.

— Само свещник ли, лейди Лусинда? Моля ви, не се подценявайте. Вие сте най-малко една от онези чудати сребърни урни, с които, изглежда, напоследък всички украсяват салоните си.

— Тогава съм урна – съгласи се тя с такъв вид, сякаш най-сериозно обмисляше идеята. – Чудя се каква би била Хърмайъни?

Скъпоценност. Диамант. Диамант в златен обков. Диамант в златен обков, заобиколен с… Господин Бриджъртън с усилие се изтръгна от връхлетелите го мисли. По-късно можеше да се отдаде на поетични излияния, когато от него не се очакваше да води разговор. Разговор с друга млада дама.

— Определено нямам никаква представа – безгрижно заяви той, подавайки ѝ чиния. – Та аз току-що се запознах с госпожица Уотсън.

Тя нищо не каза, но веждите ѝ съвсем леко се повдигнаха. И това, разбира се, се случи в момента, когато Грегъри осъзна, че гледа над рамото ѝ към госпожица Уотсън.

Лейди Лусинда леко въздъхна.

— Навярно би трябвало да знаете, че тя е влюбена в друг мъж.

Грегъри с усилие насочи погледа си към жената, на която, следвайки правилата на приличие, бе длъжен да обърне внимание.

— Моля?

Тя сви изящните си рамене и сложи няколко малки сандвича в чинията си.

— Хърмайъни. Тя е влюбена в друг. Помислих, че бихте искали да го знаете.

Грегъри я зяпна, а после, противно на всякакъв здрав разум, отново погледна госпожица Уотсън. Жестът беше толкова очевиден и жалък, но не можа да се възпре. Той просто… Мили боже, просто искаше да я гледа и гледа и никога да не откъсва поглед. Ако това не беше любов, не можеше да си представи какво друго беше.

— Шунка?

— Какво?

— Шунка. – Лейди Лусинда държеше с щипките за сервиране миниатюрен сандвич. Изражението на лицето ѝ бе дразнещо ведро и спокойно. – Искате ли сандвич с шунка? – попита тя.

Той изръмжа нещо и подаде чинията си. А после, защото не можеше да остави нещата такива, каквито бяха, сковано добави:

— Сигурен съм, че това не е моя работа.

— Сандвича ли имахте предвид?

— Госпожица Уотсън – процеди той.

Макар че, естествено, най-безсрамно излъга. Що се отнасяше до него, Хърмайъни Уотсън беше негова работа или поне много скоро щеше да бъде.

Макар да имаше нещо смущаващо, че тя очевидно не бе поразена от същия гръм като него. Никога не му бе хрумвало, че когато се влюби, неговата избраница може да не почувства същото, при това със същата незабавност. Но най-малкото това обяснение – заблудата ѝ, че била влюбена в някой друг – беше балсам за наранената му гордост. Беше много по-приемливо да мисли, че е увлечена по някой друг, отколкото да е напълно безразлична към него.

Всичко, което му оставаше да направи, беше да я застави да осъзнае, че който и да беше другият мъж, той не беше отреденият за нея.

Грегъри не беше чак толкова самонадеян, че да смята, че би могъл да спечели всяка жена, привлякла погледа му, но със сигурност никога не бе имал затруднения в отношенията си с прекрасния пол. А имайки предвид реакцията му към госпожица Уотсън, беше дори немислимо да предположи, че чувствата му към нея още дълго ще останат несподелени. Може и да му се наложи да се потруди, за да спечели сърцето и ръката ѝ, но това само щеше да направи победата по-сладка.

Или поне той така си каза. Ако трябваше да бъде честен, взаимното поразяване от гръм би било за предпочитане и щеше да му навлече далеч по-малки главоболия.