— Може ли да попитам защо?

— Аз… аз искам деца – отвърна Луси, улавяйки се за първото извинение, което ѝ дойде наум.

— О, ще имаш деца – увери я той.

После се усмихна и кръвта застина във вените ѝ.

— Чичо Робърт? – прошепна тя.

— Той може и да не харесва жени, но ще може да си върши работата достатъчно често, за да създаде потомство. А ако той не може… – Чичо ѝ сви рамене.

— Какво? – Луси усети как в гърдите ѝ се надига паника. – Какво имаш предвид?

— Давънпорт ще се погрижи за това.

— Баща му? – ахна Луси.

— Така или иначе детето ще е пряк наследник от мъжки пол, а само това е важно.

Луси неволно притисна длан към устата си.

— О, аз не мога. Не мога.

Представи си лорд Давънпорт с вонящия му дъх и тресящите се провиснали бузи. И жестоките, жестоки очи. Той нямаше да бъде мил. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурна, че той нямаше да бъде мил с нея.

Чичо ѝ се наклони напред и очите му заплашително се присвиха.

— Всекиму от нас е отредена роля в този живот, Лусинда, а твоята е да бъдеш съпруга на благородник. Задължението ти е да родиш наследник. И ще го направиш, както Давънпорт сметне за необходимо.

Луси преглътна. Винаги бе правила това, което ѝ се казваше. Винаги бе приемала, че светът се ръководи от определени правила. Мечтите можеха да бъдат нагодени; общественият порядък – не.

Вземи, което ти се дава, и се примири, като се опитваш да приемеш нещата откъм положителната им страна.

Винаги го бе казвала. И винаги го бе правила.

Ала не и този път.

Вдигна глава и погледна чичо си право в очите.

— Няма да го направя – заяви, без гласът ѝ да трепне. – Няма да се омъжа за него.

— Какво… каза? – Всяка дума прозвуча като отделно малко изречение, изпълнено със студена заплаха.

Луси преглътна.

— Казах…

— Знам какво си казала! – изкрещя чичо ѝ, удари с две ръце по бюрото и стана от стола. – Как смееш да поставяш под съмнение моето решение? Аз те отгледах, храних те, давах ти всяко проклето нещо, което ти е необходимо. Десет години се грижих за това семейство, макар че нищо – нищичко – няма да получа от наследството.

— Чичо Робърт – опита се да каже Луси, но едва успя да чуе собствения си глас.

Всяка дума, която бе изрекъл, беше вярна. Той не притежаваше тази къща. Не притежаваше Фенсуърт Аби, нито другите имения на фамилията. Той нямаше нищо освен това, което реши да му даде Ричард, когато най-после поеме задълженията си на граф.

— Аз съм твой настойник – продължи чичо ѝ. Сега гласът му бе тих, но трепереше от едва сдържания гняв. – Разбираш ли това? Ще се омъжиш за Хейзълби и никога повече няма да говорим за това.

Луси ужасено се втренчи в него. Той бе неин настойник от десет години и през цялото това време тя никога не го бе виждала да губи самообладание. Винаги се бе отнасял към нея със студено неодобрение.

— Заради онзи идиот Бриджъртън е, нали? – изръмжа той и помете с юмрук няколко книги върху бюрото, които глухо тупнаха на пода.

Луси отскочи назад.

— Отговаряй!

Тя не проговори, а само предпазливо наблюдаваше разярения си родственик, който пристъпваше към нея.

— Отговаряй! – изрева той.

— Да – бързо отвърна Луси и отстъпи крачка назад. – Как… Ти как разбра?

— Да не ме мислиш за пълен идиот? Майка му и сестра му, и двете, в един и същ ден ме молят да бъда така любезен и да ти позволя да ги удостоиш с присъствието си. – Той изруга под нос. – Очевидно са планирали да те отвлекат.

— Но ти ме пусна на бала.

— Защото сестра му е херцогиня, глупачка такава! Дори Давънпорт се съгласи, че трябва да отидеш.

— Но…

— Мътните го взели! – изруга високо чичо Робърт и накара смаяната Луси тутакси да замълчи. – Не мога да повярвам как може да си толкова глупава! Той поне предложи ли ти брак? Ти действително ли си готова да захвърлиш графски наследник заради вероятността да се омъжиш за четвъртия син на виконт?

— Да – прошепна Луси.

Чичо ѝ навярно бе съзрял решителността върху лицето ѝ, защото пребледня.

— Какво си направила? – застрашително попита той. – Позволи ли му да те докосне?

Луси си спомни за целувката и се изчерви.

— Тъпа крава! – изсъска чичо ѝ. – Имаш късмет, че Хейзълби не може да различи девственица от курва.

— Чичо Робърт! – Луси се разтрепери от ужас. Все още не бе събрала толкова смелост, че да може, без да ѝ мигне окото, да му позволи да я мисли за покварена. – Аз никога не бих… не съм… Как може да си помислиш нещо подобно за мен?

— Защото се държиш като проклета глупачка! – отсече той. – От тази минута няма да излизаш от къщата до самата сватба. Ако се наложи, ще поставя охрана пред вратата на спалнята ти.

— Не! – извика Луси. – Как можеш да ми причиняваш това? Какво значение има? Ние не се нуждаем от парите им. Нито от връзките им. Защо да не мога да се омъжа по любов?

За пръв път от началото на сблъсъка им чичо ѝ не реагира. Стоеше като замръзнал, само вената на слепоочието му пулсираше. И тогава, когато Луси се осмели да си поеме дъх, той яростно изруга, хвърли се към нея и я притисна към стената.

— Чичо Робърт! – ахна девойката. Ръцете му обхванаха брадичката ѝ и извиха главата ѝ настрани. Тя се опита да преглътне, ала това бе невъзможно, защото шията ѝ бе стисната като в менгеме. – Недей – немощно изскимтя тя. – Моля те… Спри.

Но ръката му се притисна още по-здраво към ключицата ѝ, а кокалчетата му болезнено се впиха в кожата ѝ.

— Ти ще се омъжиш за Хейзълби – изсъска той. – Ще се омъжиш за него и аз ще ти кажа защо.

Луси мълчеше, само се взираше в него с ужасени очи.

— Ти, скъпа моя Лусинда, си последната вноска от плащанията по дългогодишен дълг към лорд Давънпорт.

— Какво означава това? – прошепна младото момиче.

— Изнудване – мрачно отвърна чичо Робърт. – Ние плащаме на Давънпорт от години.

— Но защо? – удиви се Луси.

Какво толкова бяха извършили, че да ги изнудват?

Устните на чичо ѝ насмешливо се изкривиха.

— Твоят баща, обичаният от всички осми граф Фенсуърт, беше предател.

Луси имаше чувството, че гърлото ѝ отново бе стиснато, този път сякаш от невидима ръка, защото се задъха. Не можеше да е истина! Бе предположила извънбрачна връзка. Може би баща ѝ е бил граф, който не е бил истински Абърнати. Но предателство? Мили боже… не.

— Чичо Робърт, сигурно има някаква грешка – заговори тя, опитвайки се да се обърне към здравия му разум. – Недоразумение. Моят баща… Той не е бил предател.

— О, уверявам те, че е бил, и Давънпорт го знае.

Луси се замисли за баща си. Все още бе жив в съзнанието ѝ – висок, красив, със засмени сини очи. Бе харчил парите с лека ръка; дори тя го знаеше още когато беше малко момиче. Но не е бил предател. Не би могъл да бъде. Той беше човек на честта. Тя много добре помнеше това. Личеше си по възгледите и принципите, от които се бе ръководил в живота си, от нещата, на които я бе научил.

— Ти лъжеш – заяви тя, думите изгориха гърлото ѝ. – Или са излъгали теб.

— Има доказателство – процеди чичо ѝ, рязко я пусна, прекоси стаята и отиде до масичката с напитките. Наля от гарафата пълна чаша с коняк и я пресуши на един дъх. – И Давънпорт го притежава.

— Как така?

— Не знам как – сопна се той. – Знам само, че го има. Аз го видях.

Луси отново преглътна и обви ръце около гърдите си, опитвайки се да проумее това, което ѝ казваше.

— Какво доказателство?

— Писма – мрачно отвърна той. – Написани с ръката на баща ти.

— Може да са подправени.

— Носят неговия печат! – прогърмя той и тресна чашата върху бюрото.

Очите на Луси се разшириха, докато гледаше как конякът се разплиска над ръба на чашата и се разля върху бюрото.

— Мислиш ли, че щях доброволно да приема нещо подобно, без лично да се уверя? – продължи да крещи чичо Робърт. – Имаше сведения – подробности, – неща, което само баща ти би могъл да знае. Да не мислиш, че през всичките тези години щях да плащам на този изнудвач Давънпорт, ако имаше дори и най-малката вероятност писмата да са фалшиви?