Луси поклати глава. Чичо ѝ може да беше всякакъв, но не беше глупак.

— Той дойде при мен шест месеца след смъртта на баща ти. Оттогава му плащам.

— Но аз какво общо имам? – попита тя.

Чичо ѝ горчиво се изсмя.

— Защото ти ще бъдеш идеалната здрава, силна и послушна съпруга. Ти ще компенсираш недостатъците на Хейзълби. Давънпорт е длъжен да ожени сина си и му е нужна някоя, чието семейство ще си мълчи. – Изгледа я равнодушно. – А ние няма да говорим. Защото не можем. И той го знае.

Луси кимна с глава в знак на съгласие. Тя никога не би могла да говори за такива неща независимо дали бе съпруга на Хейзълби, или не. Освен това харесваше Хейзълби. Не желаеше да усложнява живота му. Но не желаеше и да бъде негова съпруга.

— Ако не се омъжиш за него – бавно заговори чичо ѝ, – цялото семейство Абърнати ще бъде съсипано. Разбираш ли?

Луси се вледени.

— Не става дума за младежки лудории или срамен потомък в родословното дърво. Баща ти е извършил най-тежкото предателство. Продавал е държавни тайни на французите, предавал ги е на техни шпиони, подвизаващи се като контрабандисти по крайбрежието.

— Но защо? – прошепна Луси. – Ние не се нуждаем от пари.

— И откъде мислиш сме получили парите си? – язвително попита той. – А баща ти – той изруга цветисто – винаги е обичал опасностите. Вероятно го е направил заради тръпката от авантюрата. Не е ли това жестока шега с всички нас? Цялото графство е застрашено, и то само заради страстта на баща ти към приключения.

— Татко не беше такъв – възрази Луси, макар вътрешно да не беше толкова сигурна.

Тя беше на осем години, когато бе убит от уличен разбойник в Лондон. Бяха ѝ казали, че се е притекъл на помощ на някаква дама, но ако и това е било лъжа? Дали е бил убит заради предателството му? Той беше неин баща, но доколко добре го познаваше?

Но изглежда, чичо Робърт не чу забележката ѝ.

— Ако не се омъжиш за Хейзълби – заговори с нисък глас, натъртвайки всяка дума, – лорд Давънпорт ще разкрие истината за баща ти и по твоя вина ще бъде опозорено името Фенсуърт.

Луси поклати глава. Със сигурност трябваше да има друг начин. Тя не би могла да носи на плещите си този товар.

— Мислиш, че няма да го стори? – презрително се изсмя чичо Робърт. – И кой мислиш ще пострада Лусинда? Ти? Ами да, предполагам, че ще страдаш, но винаги можеш да си събереш багажа, да постъпиш в някое училище и да си живуркаш там като възпитателка. Навярно ще ти достави удоволствие.

Той пристъпи към нея, без да откъсва поглед от лицето ѝ.

— Но помисли за брат си. Как ще живее дамгосан като син на предател? Кралят почти сигурно ще го лиши от титлата му. Както и от голяма част от богатството му.

— Не – рече Луси.

Не. Не искаше да го повярва. Ричард не бе сторил нищо лошо. Със сигурност той не би могъл да бъде обвиняван за греховете на баща си.

Девойката се свлече в едно кресло, отчаяно опитвайки се да сложи в ред мислите и чувствата си.

Предателство. Как е могъл баща ѝ да направи такова нещо? Това беше в разрез с всичко, в което бе възпитана да вярва. Нима баща ѝ не бе обичал Англия? Нима той не ѝ бе казвал, че Абърнати трябва да изпълняват своя свещен дълг пред Британия?

Или е бил чичо Робърт? Луси стисна силно очи, опитвайки се да си припомни. Някой ѝ го бе казал. Сигурна бе в това. Дори помнеше къде бе стояла, пред портрета на първия граф. Помнеше уханието във въздуха и точните думи и – по дяволите, помнеше всичко, с изключение на човека, който ги бе изрекъл.

Отвори очи и погледна чичо си. Навярно е бил той. Звучеше като нещо, което той би казал. Той не бе говорил много често с нея, но когато го правеше, дългът винаги е бил основна тема на разговора.

— О, татко! – прошепна тя.

Как е могъл да го стори? Да продаде държавни тайни на Наполеон и да застраши живота на хиляди британски войници? Или дори…

Стомахът ѝ болезнено се присви. Господи, той може да е бил отговорен за смъртта им. Кой знаеше какво точно бе разкрил на врага, колко много животи са били погубени заради действията му?

— Всичко е в твоите ръце, Лусинда – рече чичо ѝ. – Това е единственият начин да се сложи край на изнудването.

Тя неразбиращо поклати глава.

— Какво имаш предвид?

— След като станеш една от семейство Давънпорт, повече не може да има изнудване. Всеки наш позор ще падне и върху тях. – Той отиде до прозореца, облегна се тежко на перваза и погледна навън. – След десет години аз най-после… ние най-после ще бъдем свободни.

Луси не продума. Нямаше какво да каже. Чичо Робърт я изгледа през рамо, после се обърна и запристъпва към нея, като внимателно я наблюдаваше.

— Виждам, че най-после схвана цялата сериозност на положението.

Тя го погледна с изтерзани очи. Върху лицето му нямаше капка състрадание, съчувствие или обич. Само студената маска на дълга. Той бе направил това, което се очакваше от него, и тя трябваше да стори същото.

Замисли се за Грегъри, за лицето му, когато я помоли да се омъжи за него. Той я обичаше. Не знаеше какво чудо бе събудило в него това чувство, но той я обичаше.

И тя го обичаше.

Господи, каква ирония на съдбата! Тя, която винаги се бе надсмивала над романтичната любов, се бе влюбила. Окончателно и безнадеждно се бе влюбила – достатъчно силно, за да захвърли всичко, в което бе смятала, че вярва. Заради Грегъри беше готова да изтърпи скандал и да причини хаос в семейството си. Заради Грегъри беше достатъчно смела, за да понесе клюките, шепненето зад гърба, злобните намеци.

Тя, която полудяваше, когато обувките ѝ в гардероба не бяха спретнато подредени, беше готова да зареже сина на граф четири дни преди сватбата! И ако това не беше любов, тя не знаеше какво беше.

Само че сега всичко бе свършило. Надеждите ѝ, мечтите, рисковете, които копнееше да поеме – всичко бе приключило.

Тя нямаше избор. Ако се опълчи на лорд Давънпорт, цялото ѝ семейство ще бъде погубено. Замисли се за Ричард и Хърмайъни – толкова щастливи, толкова влюбени. Как можеше да ги обрече на живот в позор и бедност?

Ако се омъжи за Хейзълби, животът ѝ няма да бъде това, което искаше за себе си, но нямаше да страда. Хейзълби беше разумен и добър човек. Ако го помолеше, сигурно щеше да я защити от баща си. А животът ѝ щеше да бъде…

Удобен.

Традиционен.

Много по-добър, отколкото този, който Ричард и Хърмайъни щяха да имат, ако срамът на баща ѝ станеше публично достояние. Нейната жертва бе нищо в сравнение с това, което семейството ѝ би било принудено да понесе, ако откажеше да се омъжи за Хейзълби.

Нима доскоро не бе искала нищо друго освен удобен и традиционен живот? Не можеше ли да се научи пак да желае това?

— Ще се омъжа за него – промълви Луси, вперила невиждащ поглед през прозореца. Навън валеше. Кога бе заваляло?

— Добре.

Луси продължи да седи неподвижно в креслото. Усещаше как силите ѝ се отцеждат от тялото ѝ, изтичат от ръцете и краката ѝ, изливат се от пръстите ѝ. Господи, колко бе уморена. Изтощена. И толкова ѝ се искаше да се разплаче.

Ала сълзите ѝ бяха пресъхнали. Дори след като стана и бавно се върна в стаята си, сълзите не дойдоха.

На следващия ден, когато икономът я попита дали си е у дома за господин Бриджъртън и тя отрицателно поклати глава, пак нямаше сълзи.

И на по-следващия ден, когато бе принудена да повтори същия жест, отново нямаше сълзи.

Но на още по-следващия, след като двайсет и четири часа бе държала визитката му в ръка, нежно плъзгайки пръст по всяка буква от името му – Почитаемият Грегъри Бриджъртън, – започна да ги усеща, парещи зад клепачите.

После случайно го зърна да стои на тротоара, вперил поглед във фасадата на Фенсуърт Хаус.

И той я видя. Знаеше, че я е видял; очите му се разшириха, тялото му се напрегна и тя почувства всяка частица от недоумението и гнева му.

Пусна завесата. Бързо. И при все това остана до прозореца – трепереща и неспособна да помръдне. Краката ѝ сякаш се бяха сраснали с пода и тя отново го усети – онзи ужасен пристъп на паника, зараждащ се в корема ѝ.