Всичко беше погрешно. Беше толкова погрешно, но в същото време Луси знаеше, че прави това, което трябва.

И остана там. До прозореца, втренчена в гънките на завесата. Остана да стои там, докато краката ѝ се сковаха, изтръпнаха и ѝ стана все по-трудно да диша. Остана там, докато сърцето ѝ започна да се свива все повече и повече, остана там, докато най-сетне бавно започна да се отпуска.

После, незнайно как, намери сили да отиде до леглото и да си легне.

И тогава сълзите най-после рукнаха.

ГЛАВА 19

В която нашият герой взема нещата и

нашата героиня в свои ръце.

В петък Грегъри беше напълно отчаян.

Три пъти бе ходил на посещение при Луси във Фенсуърт Хаус. И трите пъти бяха отказали да го приемат.

Времето му изтичаше.

Тяхното време изтичаше.

Какво, дяволите да го вземат, ставаше? Дори чичото на Луси да бе отхвърлил молбата и да спре сватбата – естествено, той не би могъл да бъде доволен; тя, в крайна сметка, възнамеряваше да зареже бъдещ граф, – със сигурност Луси щеше да се опита да се свърже с него.

Тя го обичаше.

Той го знаеше, както познаваше собствения си глас, собственото си сърце. Знаеше го, както знаеше, че земята е кръгла, че нейните очи са сини и две плюс две винаги беше равно на четири.

Луси го обичаше. Тя не го бе излъгала. Тя не умееше да лъже.

Никога не би излъгала. Не и за нещо подобно. Което означаваше, че нещо не беше наред. Друго обяснение не можеше да има.

Той я бе търсил в парка, с часове я чака на пейката, където обичаше да храни гълъбите, но тя така и не се появи. Наблюдавал бе вратата на дома ѝ с надеждата да я засече, когато излезе по някакви дела, но тя нито веднъж не прекрачи прага.

И тогава, когато за трети път му бе отказано да го пуснат в дома ѝ, той я видя. Само я зърна през прозореца; тя прекалено бързо спусна завесата. Ала това бе достатъчно. Не успя да разгледа лицето ѝ – не и достатъчно добре, за да види изражението ѝ. Но имаше нещо в движенията ѝ, в забързания, почти панически жест, с който пусна завесата.

Нещо не беше наред.

Дали я държаха затворена против волята ѝ? Може би я бяха упоили? Грегъри мислено прехвърляше различни възможности, всяка по-зловеща от предишната.

И ето че настана петък вечер. До сватбата оставаха по-малко от дванайсет часа. В обществото цареше пълна тишина – нямаше нито една клюка, нито дори неясен слух. Ако някой дори само бе намекнал, че сватбата между Хейзълби и Абърнати няма да се състои, Грегъри непременно щеше да чуе за това. Най-малкото Хайъсинт щеше да каже нещо. Хайъсинт знаеше всичко обикновено преди за това да узнаят самите обекти на слуховете.

Грегъри стоеше в сенките на дървото срещу Фенсуърт Хаус. Беше се облегнал на дебелия ствол и не откъсваше втренчения си поглед от фасадата. Кой беше нейният прозорец? Онзи, зад който я бе мярнал по-рано през деня? Не се виждаше никаква светлина, но може би завесите бяха прекалено плътни. Или тя си бе легнала. Вече беше доста късно.

А на сутринта беше сватбата ѝ.

Мили боже!

Не можеше да ѝ позволи да се омъжи за лорд Хейзълби. Просто не можеше. Защото, ако знаеше нещо в сърцето си, това беше неоспоримият факт, че той и Лусинда Абърнати бяха предопределени да бъдат съпруг и съпруга. Нейното лице трябваше да гледа всяка сутрин на закуска, докато омита с наслада бърканите яйца с бекон, пушената херинга, треската и препечените филийки.

Грегъри кратко се изсмя, но това беше нервен, почти отчаян смях, звук, който човек издава, когато се кани да се разплаче. Луси трябваше да се омъжи за него дори и само защото двамата трябваше да изядат купища, купища храна на закуска.

Погледна към прозореца ѝ.

По-скоро към прозореца, който се надяваше, че бе нейният. С неговия късмет нищо чудно да зяпаше прозореца на слугинската баня.

Нямаше представа колко дълго стоеше тук. Откакто се помнеше, за пръв се чувстваше безпомощен, а поне това – наблюдението на проклетия прозорец – беше нещо, което можеше да контролира.

Младият мъж се замисли за живота си. Безспорно много приятен. Достатъчно пари, прекрасно семейство, много приятели. Беше здрав и телом, и духом и преди фиаското е Хърмайъни Уотсън имаше непоколебима вяра в собствените си преценки. Може и да не беше най-дисциплинираният човек на земята и навярно трябваше да обръща повече внимание на всички онези неща, за които Антъни обичаше да му досажда, но знаеше кое е добро и кое лошо. Освен това знаеше – винаги бе знаел с абсолютна яснота, – че животът му ще бъде щастлив и успешен.

Просто беше такъв човек.

Не беше меланхолик. Не изпадаше в яростни пристъпи.

Никога не му се бе налагало усилено да се труди.

Погледна замислено към прозореца.

И в крайна сметка бе станал самодоволен. Толкова сигурен в щастливия край, че не бе повярвал – и все още не можеше да повярва, – че може и да не получи това, което желае.

Направил бе предложение. Тя бе приела. Вярно, че бе обещана на Хейзълби и все още беше, в интерес на истината.

Но нима истинската любов не трябваше да тържествува? Не беше ли станало така с братята и сестрите му? Защо, по дяволите, само той нямаше късмет?

Замисли се за майка си, припомни си изражението на лицето ѝ, когато толкова умело бе анализирала характера му. Осъзна, че почти за всичко е била права.

Но само почти.

Да, действително не му се бе налагало да се труди усърдно за каквото и да било. Но това беше само едната страна на въпроса. Той не беше мързелив. Би работил, без да жали сили само ако…

Само ако имаше основателна причина.

Втренчи се в прозореца.

Сега имаше такава причина.

Изведнъж осъзна, че досега само бе чакал. Чакаше Луси да убеди чичо си да развали годежа. Чакаше парченцата на мозайката на живота му да се подредят от само себе си, а той да намести последното с едно триумфално; „Аха!“.

Чакаше.

Чакаше любовта. Чакаше да го споходи.

Чакаше яснота, онзи момент, когато ще знае как точно да действа.

Време беше да спре да чака. Дошло бе време да забрави за съдбата и предопределеността.

Настанало бе време да действа. Да работи.

Усилено.

Никой нямаше да му поднесе на тепсия онова последно парченце от мозайката; той трябваше сам да го намери.

Трябваше да види Луси. И то сега. След като очевидно му бе забранено да го стори по традиционния начин във времето, обичайно за посещения.

Прекоси улицата, после зави зад ъгъла и се отправи към задната част на къщата. Прозорците на приземния етаж бяха плътно затворени и всичките бяха тъмни. Малко по-нависоко няколко завеси потрепваха от тихия порив на вятъра, но нямаше начин Грегъри да се изкатери по сградата, без да се пребие.

Огледа се. Наляво, надясно, тясната уличка и конюшните. А пред него…

Вход за слугите.

Няколко секунди замислено го изучва. Е, защо не?

Пристъпи напред и сложи ръка на дръжката.

Тя се завъртя.

Грегъри едва не се засмя от радост. Или поне отново се върна към вярата – е, може би само малко – за съдбата, предопределеността и други подобни глупости. Със сигурност това не беше нещо обичайно. Навярно някой слуга се бе измъкнал потайно навън по свои дела. Щом вратата не беше заключена, тогава очевидно Грегъри трябваше да влезе вътре.

Или беше луд.

Реши да вярва в съдбата.

Тихо затвори вратата зад себе си и постоя за миг неподвижно, за да привикнат очите му с тъмнината. Беше се озовал в просторен килер, а вдясно се намираше кухнята. Имаше определена вероятност някой от слугите на долния етаж да спи наблизо, затова той събу ботушите си и стиснал ги в ръка, пое навътре в дебрите на къщата.

Обутите му в чорапи крака пристъпваха безшумно, докато се прокрадваше по задните стълби към втория етаж – там, където смяташе, че се помещава спалнята на Луси. Спря до площадката, връхлетян от мимолетен пристъп на здрав разум.