Какво си мислеше? Нямаше ни най-малка представа какво можеше да се случи, ако го заловяха тук. Дали нарушаваше някакъв закон? Вероятно. Едва ли би могло да бъде другояче. Въпреки че като брат на виконт можеше да се спаси от бесилката, щеше да остане опозорен до края на дните си, тъй като домът, в който бе нахлул, принадлежеше на граф.

Обаче трябваше да види Луси. Писнало му бе да чака.

Отново се огледа, за да се ориентира, после се запъти към предната част на къщата. Имаше две врати в края на коридора. Спря, мислено си представи фасадата и протегна ръка към лявата врата. Ако Луси действително се намираше в стаята си, когато я бе видял, значи това беше правилната врата. Ако ли не…

Е, нямаше представа. Ни най-малка. И ето го сега, бродеше нощем из дома на граф Фенсуърт.

Мили боже!

Бавно завъртя дръжката и облекчено издиша, когато не се чу щракване или скърцане. Открехна вратата, колкото да се промуши, после внимателно я затвори и чак след това се огледа.

В стаята бе тъмно, лунният лъч почти не проникваше през спуснатите завеси. Обаче очите му вече бяха привикнали с мрака, затова успя да види мебелите – тоалетна маса, гардероб…

Легло.

Леглото беше масивна мебел с балдахин с плътни завеси, които бяха спуснати. Ако някой наистина лежеше вътре, то човекът спеше много тихо – не хъркаше, не се въртеше.

Точно така би трябвало да спи Луси, внезапно си помисли Грегъри. Като труп. Тя не беше нежно цветенце, неговата Луси, и беше привърженичка на дълбокия здрав сън. Стори му се странно, че беше толкова сигурен в това, ала това бе самата истина.

Просто я познаваше, осъзна Грегъри. Действително я познаваше. Не само обичайните неща. Всъщност не знаеше обичайните неща. Нямаше представа кой е любимият ѝ цвят. Нито можеше да отгатне кое е любимото ѝ животно или каква храна предпочиташе.

Но някак си нямаше значение дали знаеше какъв цвят харесваше тя; розов, син, пурпурен или черен. Грегъри познаваше сърцето ѝ. Искаше сърцето ѝ.

И не можеше да позволи тя да се омъжи за друг.

Внимателно отгърна завесата.

Леглото беше празно.

Той тихо изруга, но после забеляза, че чаршафите бяха смачкани, а върху възглавницата имаше скорошна вдлъбнатина, оставена от нечия глава.

Грегъри рязко се извърна точно навреме, за да види свещника, носещ се стремително във въздуха към него.

Възкликна изненадано и се наведе встрани, ала недостатъчно бързо, за да избегне удара в слепоочието. Отново изруга, този път с пълен глас, а после чу…

— Грегъри?

Младият мъж примигна.

— Луси?

Тя се спусна напред.

— Какво правиш тук?

Той нетърпеливо посочи към леглото.

— Защо не спиш?

— Защото утре се омъжвам.

— Ами, аз точно заради това съм тук.

Тя безмълвно се втренчи в него, сякаш присъствието му беше толкова неочаквано, че не знаеше как правилно да реагира.

— Помислих те за злосторник – накрая продума, наведе се и вдигна свещника.

Той си позволи лека усмивка

— Ако трябва да съм съвсем честен, май аз съм точно такъв – промърмори той.

За миг му се стори, че тя щеше да отвърне на усмивката му, ала вместо това се обгърна с ръце и заяви:

— Трябва да си вървиш. Веднага.

— Не и докато не говориш с мен.

Погледът ѝ се прикова някъде над рамото му.

— Няма какво да ти кажа.

— А как ти се струва: „Обичам те“?

— Не го казвай – прошепна девойката.

Той пристъпи напред.

— Обичам те.

— Грегъри, моля те.

Той пристъпи още по-близо.

— Обичам те.

Тя пое дълбоко дъх. Изпъна рамене.

— Утре ще се омъжа за лорд Хейзълби.

— Не – рече той, – няма да го направиш.

Устните ѝ се разтвориха.

Той се протегна и улови ръката ѝ в своята. Тя не се отдръпна.

— Луси – прошепна Грегъри.

Тя затвори очи.

— Бъди с мен – рече той.

Тя бавно поклати глава.

— Моля те, недей.

Грегъри я притегли по-близо и измъкна свещника от отмалелите ѝ пръсти.

— Бъди с мен, Луси Абърнати. Бъди моята любима, моята съпруга.

Тя отвори очи и за миг си позволи да срещне неговите, преди да се извърне.

— Правиш нещата по-трудни – прошепна.

Болката в гласа ѝ беше непоносима.

— Луси – пророни той и докосна бузата ѝ, – позволи ми да ти помогна.

Тя поклати глава, но притисна буза към дланта му и застина. Но не за дълго. Само за секунда. Ала той го почувства.

— Ти не можеш да се омъжиш за него – рече Грегъри и наклони лицето ѝ към своето. – Няма да бъдеш щастлива.

Очите ѝ блестяха, когато срещнаха неговите. В нощния сумрак те изглеждаха тъмни, тъмносиви и до болка тъжни. Грегъри съзря в глъбините им целия свят. Всичко, което бе нужно да знае, всичко, което може би някога трябваше да знае, – беше там.

— Няма да бъдеш щастлива, Луси – прошепна той. – Знаеш, че няма да бъдеш.

Тя остана безмълвна. Единственият звук, който се чуваше, беше дъхът ѝ, излизащ с тихо свистене от устните ѝ. И тогава, накрая…

— Ще бъда спокойна.

— Спокойна? – повтори той. Ръката му се отдръпна от лицето ѝ и безволно се отпусна встрани, когато Грегъри отстъпи назад. – Ще бъдеш спокойна?

Тя кимна.

— И това е достатъчно?

Тя отново кимна, но този път съвсем леко.

В гърдите му се надигна гняв. Тя беше готова да го захвърли заради това? Защо нямаше желание да се бори?

Тя го обичаше, но дали го обичаше достатъчно?

— Заради положението му ли е? – рязко попита той. – Толкова ли е важно за теб да бъдеш графиня?

Тя мълча прекалено дълго, преди да отговори и той разбра, че излъга, когато каза:

— Да.

— Не ти вярвам – заяви той и гласът му се прекърши от болка и гняв.

Сведе поглед към ръката си и осъзна, че все още държи свещника. Искаше да го запрати в стената. Вместо това го остави на малката масичка. Видя, че ръцете му треперят.

Погледна я. Тя мълчеше.

— Луси – замоли се Грегъри, – просто ми кажи. Позволи ми да ти помогна.

Тя преглътна и отмести поглед.

Грегъри взе ръцете ѝ в своите. Тя се напрегна, но не ги отдръпна. Двамата стояха един срещу друг и той виждаше как забързано се повдигат и спускат гърдите ѝ.

В синхрон с неговите.

— Обичам те – каза той. Защото, ако продължаваше да го повтаря, може би щеше да е достатъчно. Може би думите щяха да изпълнят стаята, да я обгърнат отвсякъде, да проникнат в кожата ѝ. Може би тя най-после щеше да разбере, че на този свят съществуваха неща, които не могат да бъдат отречени. – Ние си принадлежим. Завинаги.

Очите ѝ се затвориха. Уморено. Но когато отново ги отвори, Грегъри видя мъката в тях.

— Луси – заговори той, опитвайки се да вложи цялата си душа в една-единствена дума. – Луси, кажи ми…

— Моля те, не го казвай – отрони тя и извърна глава, за да не го гледа. Гласът ѝ звучеше задавено. – Говори всичко друго, но не и това.

— Защо не?

— Защото е вярно – прошепна тя.

За миг дъхът му секна, после с едно рязко движение той я привлече към себе си. Не беше прегръдка, не съвсем. Пръстите им останаха преплетени и съединените им ръце се оказаха помежду им.

Грегъри прошепна името ѝ.

Устните на Луси се разтвориха.

Той отново прошепна името ѝ толкова тихо, почти без звук, само с устни.

Луси. Луси.

Тя бе застинала, почти без да диша. Тялото му беше близо до нейното, но не се докосваха. Но обгръщащата ги като прегръдка топлина проникна през нощницата ѝ, помилва кожата ѝ.

Тя цялата пламна.

— Позволи ми да те целуна – прошепна той. – Само още веднъж. Позволи ми да те целуна само още веднъж и ако ми кажеш да си вървя, кълна ти се, ще го сторя.

Луси почувства как разумът я напуска, отстъпвайки пред желанието, и тя пропада в една мамеща бездна на любов и страст, където правилното не можеше да бъде отличено от грешното.

Тя го обичаше. Обичаше го толкова много, ала той не можеше да бъде неин. Сърцето ѝ бясно препускаше и едва смогваше да си поеме дъх, но единствената ѝ мисъл беше, че никога повече нямаше да изпита това, което чувстваше сега. Никой никога нямаше да я погледне така, както я гледаше Грегъри в този миг. След по-малко от двайсет и четири часа тя щеше да се омъжи за мъж, който дори нямаше да пожелае да я целуне.